Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Инстинкт на убиец

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 05.11.2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 97954-585-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626

История

  1. — Добавяне

52.

Кениън искаше да поговорим в кабинета ми, но вместо това го въведох в една от конферентните зали.

— Разследвам катастрофата с двамата ви служители — Тревър Алард и Брет Глийсън — съобщи ми ченгето.

Кимнах.

— Ужасна трагедия. И двамата ми бяха приятели. Бих искал да ви помогна с каквото мога.

Той се усмихна. Кожата му беше адски тъмна, а зъбите — невероятно бели. Погледнат отблизо, изглеждаше по-млад — може би на около четиридесет и пет. Главата му беше гола като билярдна топка и толкова лъскава, като че ли бе полирана. Говореше бавно, сякаш не бе особено умен, но виждах, че очите му не изпускаха нищо.

— Добре ли познавахте господин Алард и господин Глийсън? — попита ме той.

— Доста добре. Работеха за мен. Не мога да кажа, че бяхме близки приятели, но ги виждах всеки ден.

— Добре ли се разбирахте?

— Да.

— И между вас нямаше враждебност?

— Враждебност?

Зачудих се с кого ли беше говорил и дали знаеше, че наистина не бях харесвал двамата покойници. Дали бях изпращал враждебни имейли на Тревър или Брет? Не, обикновено не постъпвам по този начин. Ако искам да се скарам с някого, го правя лице в лице.

— Сержант Кениън, не разбирам защо ми задавате всички тези въпроси. Смятах, че Тревър и Брет са загинали при автомобилна катастрофа.

— Така е. Но искаме да научим какво точно е станало.

— Смятате, че не е било проста катастрофа?

Той ме загледа внимателно.

— А вие какво мислите?

Вторачих се в него, сякаш не го разбирах напълно.

Знаех, че каквото кажа сега би могло да промени всичко.

Ако заявя, че не изпитвам подозрения относно катастрофата… ами ако той бе научил някак си, че аз съм се обадил анонимно? Ако е така, щеше да знае, че го лъжа.

Но пък как някой можеше да докаже, че точно аз съм използвал обществения телефон в кафенето, а не някой друг от колегите?

Искаше ми се полицията да разследва катастрофата, но пък да обвиня Кърт публично… Тогава нямаше как да върна нещата назад и Кърт веднага щеше да научи за станалото.

— Чудех се — изрекох накрая. — Как точно е станало? Дали нещо е било направено на колата на Тревър?

— Отделът по превозните средства отговаря за това, а не аз. Те са експертите по машините. Аз само провеждам следствието. Помагам им.

— Сигурно са открили нещо, щом сте тук — отбелязах.

— Е, ами… — уклончиво отвърна той. — Разберете, че работим по отделно. Те проверяват спирачки и разни такива неща, а аз оглеждам хората.

— Значи сте говорили с приятелите и познатите на Тревър и Брет.

— И колегите. Което ме връща към въпроса ми. А вие не отговорихте на него. Имаше ли лоши чувства между вас и тях?

Поклатих глава.

— Не си спомням такова нещо.

Той се подсмихна леко.

— Имаше или нямаше?

— Нямаше — отговорих твърдо.

Кениън закима и въздъхна тежко.

— Господин Стедман, нямам причина да се съмнявам в думите ви. Просто се опитвам да сглобя мозайката. Но казаното от вас не съвпада напълно с това.

Той извади от джоба си смачкан лист, разгъна го и го постави на масата пред мен. Беше копие на имейл. От мен до Тревър. Датирано от преди около седмица.

Няма да търпя повече неуважението и безобразията ти. Има начини да се отърва от теб, които не изискват намесата на личен състав.

— Това не е от мен — казах. — Дори думите не звучат като моите.

— Не е ли?

— Никога не бих отправил подобна заплаха. Това е абсурдно. И със сигурност не бих я написал в имейл.

— Не искате доказателства, така ли?

Затворих очи раздразнено.

— Не съм го писал. Слушайте, аз…

— Господин Стедман, били ли сте някога в колата на Тревър Алард?

Поклатих глава отрицателно.

— Той имаше ли определено място за паркиране тук?

— Не лично.

— Никога не сте докосвали колата му? Имам предвид, дори не сте поставяли ръка върху нея?

— Да поставям ръка върху нея? Теоретично е възможно, но не си спомням подобно нещо. Колата е порше и той е лудо влюбен в него. Имам предвид, беше влюбен.

— А в дома му? Ходили ли сте някога там?

— Не, никога не ме е канил. Не бяхме близки приятели.

— Но казахте, че сте го познавали доста добре.

— Да. Но също така отбелязах, че не бяхме близки приятели.

— Знаете ли къде живее?

— Знам, че живее… живееше в Уелсли. Но никога не съм бил в дома му.

— Разбирам. А в гаража на къщата му? Някога влизали ли сте там?

— Не. Вече ви казах — никога не съм бил в дома му.

Кениън кимна. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Чудя се тогава как отпечатъците ви бяха открити в гаража му.

— Моите отпечатъци? Това е невъзможно.

— Отпечатък от десния ви показалец. Нямаме съмнения за това.

— Хайде, стига — казах. — Дори не разполагате с мои отпечатъци, с които да ги сравните.

Той ме погледна озадачено.

— Не сте ли дали отпечатък от показалеца си на вашия отдел по охраната? За новата биометрична машина?

— О, да, бях забравил за това. Всички го направихме. Показалец или палец. Но никога не съм бил в дома или гаража на Тревър Алард.

Очите му ме загледаха сериозно. Бяха големи и леко зачервени.

— Вижте, господин Стедман, проблемът с отпечатъците е, че те не лъжат — каза той кротко.

— Това не ви ли изглежда прекалено удобно?

— Какво е прекалено удобно, господин Стедман?

— Единственият мой отпечатък, който сте намерили, е от десния ми показалец, нали? А това е единственият отпечатък, с който разполага нашата охрана.

— Е, и?

— Да не искате да ми кажете, че няма начин отпечатък да се копира и прехвърли някъде? Вярвате ли в съвпадения?

— Съвпадения?

— С какво разполагате? Отпечатък от единствен пръст, случайно същия, който съм дал на охраната ни? Имейл, който не съм писал…

— Във всеки имейл има определени пътеки и директории, господин Стедман…

— Които могат да се фалшифицират — прекъснах го.

— Не е толкова лесно.

— Лесно е, ако работиш в корпоративната охрана.

Това го накара да замълчи за момент.

— Нали разбирате — продължих, — имаме служител, който и преди е правил подобни неща.

— В корпоративната охрана?

Преглътнах тежко и кимнах. Наведох се напред и приковах очи в него.

— Искам да ви покажа един документ — казах. — Така ще разберете с кого си имате работа.

Подадох му разпечатката от съдебното досие. Той я прочете и си записа нещо в бележника. Когато приключи, попита:

— Господи, и компанията ви е назначила този тип?

Кимнах.

— Не правите ли проверки, когато назначавате?

— Вината е моя — признах.

— Не сте го назначили вие, нали? Шефът на охраната е назначил този откачалник.

— Да, защото аз гарантирах за него. По онова време не го познавах добре.

Ченгето поклати глава отвратено. Усетих определена промяна в отношението му към мен. Като че ли вече гледаше на мен по-сериозно.

— Този тип Семко — каза Кениън, — какви причини има да ви топи?

— Дълга история. Сложна. Бяхме приятели. Доведох го в компанията. Имаше военно минало и е много умен.

Лицето на Кениън застина. Наблюдаваше ме внимателно.

— Приятели значи — натърти той.

— Бяхме — потвърдих. — Направи разни неща, за да ми помогне. Някои от тях не са съвсем редни.

— Какво например?

— Не съвсем законни неща. Но слушайте, детектив…

— Сержант Кениън.

— Сержант. Той вече ме заплаши. Каза, че ако говоря с ченгетата, ще убие жена ми.

Кениън повдигна вежди учудено.

— Така ли каза?

— Ако научи, че съм говорил с вас… познавам го. Ще изпълни заплахата си. Ще го направи да изглежда като нещастен случай. Знае хитри начини как да убива хора.

— В момента говорите с мен.

— Трябва да ви се доверя. Мога ли?

— Какво имате предвид?

— Да не споделяте с никого от щатската полиция, че съм говорил с вас.

— Не мога да ви обещая подобно нещо.

— Какво?

— Не съм свещеник, господин Стедман. Не сте на изповед. Аз съм ченге. Ако сте извършили престъпление…

— Не съм извършил престъпление!

— Тогава няма за какво да се тревожите. Не съм и репортер за „Глоуб“. Не възнамерявам да пиша статия за вас. Мисълта ми е, че не искам да ви давам обещания, които не мога да спазя.

— Той познава хора в щатската полиция. Много хора. Има връзки, уведомяват го какво става.

Кениън се усмихна загадъчно и кимна.

— Какво? — попитах. — Изглеждате скептично настроен.

— Не. Всъщност, не съм настроен скептично. Няма да ви лъжа. Иска ми се да твърдя, че не се случват подобни неща, но истината е, че те съществуват. От нас изтича доста информация. Бивши военни като приятеля ви понякога познават доста хора в полицията.

— Страхотно — изсумтях мрачно. — Ако той разбере, че съм говорил с вас, ще направи нещо на жена ми. Работи в корпоративната охрана и знае имената на всички, които влизат в сградата. Вероятно сте се подписали на регистратурата, нали? Написали сте, че сте от щатската полиция, както и името си. И че сте тук, за да се видите с Джейсън Стедман.

— Не е така. Тук съм, за да говоря с много хора.

— Е, поне това е добре.

— Трябва да чуя нещо по-определено от вас. Като например за не съвсем законните неща, които Семко е вършил. Някои от тях бяха ли насочени срещу Алард и Глийсън?

Изпитах известно облекчение.

— Да.

Той обърна нова страница в бележника си. Зададе ми няколко въпроса. Говорих дълго, а той не спираше да си води бележки.

— Вероятно можем да си помогнем един на друг — каза накрая, като ми подаде визитната си картичка и написа и друг номер на гърба й. — Това е директната ми линия и номерът на мобифона ми. Ако звъннете в прокуратурата, понякога партньорът ми Санчес вдига телефона. Можете да му имате доверие.

Поклатих глава.

— Ако ви се обадя, не искам да оставям името си. Какво ще кажете да използвам фалшиво име? — замислих се за момент. — Джош Гибсън.

Той се ухили широко.

— Джош Гибсън? Като играча от негърската лига?

— Един от най-добрите питчъри в света — отговорих.

— Няма да забравя — обеща ми Кениън.