Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (59)

58.

В минутата, когато мачът свърши — успяхме да спечелим, — дръпнах Фестино настрани и го помолих да покани Кърт да пийне с момчетата. Не му дадох обяснение, а и той не поиска такова.

В колата на път към Кеймбридж отново опитах мобифона на Греъм, а после и домашния му телефон. Все още никакъв отговор, което сериозно ме притесни. Не беше типично за него да изчезне без следа. Прекаляваше с тревата, но като цяло бе отговорен човек.

Защо тогава не си вдигаше телефона? Не исках да си мисля най-лошото — че нещо му се е случило. Пък и знаех, че Кърт не би могъл да му направи нищо, тъй като бе с мен през цялото време.

Греъм беше добре. Трябваше да е добре.

Бях ходил в сервиза на Уилки два пъти. Веднъж вечерта, когато се запознах с Кърт, а втория път — за да си прибера колата. Спомнях си пътя добре. Но нямах представа какво да правя, когато стигна там. Бях почти сигурен, че шкафът на Кърт се намира в задната сграда, която представляваше нещо като склад за авточасти и бои. Предната сграда подслоняваше чакалнята и малкия офис.

Сервизът на Уилки беше мрачно място, заобиколено от телена ограда. Предната врата беше отворена. Знаех, че работят до късно, но нямах представа дали има дежурен по двадесет и четири часа.

Червените пластмасови букви на надписа не бяха осветени, за да обезкуражат случайните посетители. По-голямата част от сервиза бе тъмна, с изключение на рецепцията.

Отбих на паркинга, загасих фаровете, намалих и се насочих вдясно от сградата, където се надявах, че не могат да ме видят отвътре.

Задната постройка бе с половин етаж по-висока от предната. Имаше метални стени, боядисани в светъл цвят, и приличаше на зимна пързалка. Вътре не светеше. Единствената светлина идваше от луната. Загасих двигателя и паркирах до контейнер за боклук между двете сгради.

Зачаках в колата и се ослушах внимателно. Никакъв шум. Явно никой не работеше. Вероятно само нощният дежурен бе тук.

Взех си сака от задната седалка и излязох тихо от колата. Застанах неподвижно и отново се ослушах. Никакъв звук, освен колите, които преминаваха наблизо на около десетина секунди. Ако дежурният ме бе чул, вероятно бе решил, че просто минавам оттук.

Очите ми се приспособиха към слабата светлина. Видях мерцедес, паркиран отзад. Черен и лъскав. Блестеше като полиран обсидиан. Вероятно току-що боядисан. До него стоеше понтиак файърбърд от шестдесетте години, изрисуван със сложно преплетени пламъци. Никога не съм разбирал защо хората си падат по подобен кич.

Тръгнах бавно към задната сграда. Нямаше прозорци, само стоманени врати с надписи „Части“ и „Бои“. Купчина резервоари за бензин, които вероятно бяха празни, иначе щяха да са прибрани вътре. Пристъпих към платформата за разтоварване.

Греъм Рънкел, експерт в проникването с взлом, ми бе обяснил, че вратите към зоните за доставка са най-уязвимото място. Особено през деня, когато никой не знае кой точно влиза и излиза. Но дори и нощем. Направени са за удобство при доставките. Вдигат се нагоре лесно. Съмнявах се, че в сградата взимат сериозни охранителни мерки, тъй като надали някой щеше да тръгне да краде бои и части.

Но все пак важният въпрос си оставаше: как щях да проникна вътре?

Върнах се отпред и опитах една от стоманените врати, за да не се почувствам като идиот по-късно, ако открия, че е отворена. Беше заключена. Опитах и другите, но и те не помръднаха. Е, не бях особено изненадан.

Горната врата на гаража бе заключена с катинар. Изкатерих се по ръждясалата стълба до циментовата площадка и отворих сака си.

Вътре имаше няколко инструмента, които бях купил от „Направи си сам“ на път насам, включително фенер и клещи за рязане на метал. Греъм ме бе уверил, че подобни клещи могат да срежат всеки катинар. Наведох се да огледам катинара внимателно и внезапно бях заслепен от ярка светлина.

Вдигнах очи.

Силен фенер сочеше към мен от около шест метра. Усетих див приток на адреналин и страх.

Бях мъртъв.

Заслоних очи с ръка и се изправих. Някакъв инстинкт за оцеляване се събуди дълбоко в мен.

— Хей, къде, по дяволите, беше? — извиках.

— Кой си ти?

Мъжки глас, арабски акцент. Гласът ми се стори познат.

— Не ме ли чухте? — продължих упорито. — Не получихте ли съобщението ми?

— Как се казваш? — настоя арабинът.

— О, за бога, ти си Абдул, нали?

— Да, а ти кой си?

Смъкнах се долу, закачил сака на рамото си.

— Кърт не ти ли каза, че ще дойда? — попитах. — Не ти ли каза, че Кени ще се отбие тази вечер, за да вземе някои неща от шкафа?

Замислих се усърдно, като се опитвах да си припомня малкото име на Уилки. Сетих се почти веднага — как можех да забравя Джеремая?

— Господи — изстенах. — Мислех, че Кърт и Джеремая са уредили въпроса.

— Какво да са уредили?

Лъчът на фенера вече не ме заслепяваше, а бе насочен надолу. Арабинът се приближи.

— Мамка му, позволи ми да използвам телефона ти — помолих. — И кенефа, ако нямаш нищо против. Изпих няколко бири тази вечер.

— Тоалетната е отпред — каза Абдул. — Кърт говори ли с Джеремая?

— Да — потвърдих бързо. — Заведи ме първо до кенефа, че мехурът ми ще се пръсне.

Той ме поведе към предната сграда, извади връзка ключове и отключи задната врата.

— Направо надолу по коридора, вратата вдясно.

Използвах клозета, после извадих химикалка и визитната картичка на Кърт от портфейла си. С внимателния почерк на Кърт написах: „Сервизът на Уилки. Абдул ще те посрещне отзад. Ако ти създаде проблеми, обади ми се. Благодаря“.

Сложих картичката в джоба си, пуснах водата и излязох.

— Аха — казах. — Благодаря. Е, сега вече мога да разсъждавам. Нямам нужда от телефона — нося си мобифона. Чакай малко.

Извадих телефона и набрах номера в офиса.

— Тук съм — съобщих на гласовата поща. — Добре, кога ще тръгнеш? Но си оставил съобщение тук, нали? Добре. Ще се видим по-късно.

Прекъснах разговора и изключих телефона.

Бръкнах в джоба си, извадих визитната картичка на Кърт и я подадох на Абдул.

— Ти ли си това? — попитах. — Абдул?

Той прочете написаното.

— Трябваше просто да дойдеш отпред — каза арабинът.

На задната стена на склада имаше редица малки складчета, широки около три метра и дълбоки около шест. Някои бяха отворени и празни, други — заключени с катинари. Абдул извади ключ и отвори един от катинарите.

— Ако имаш нужда, ела ме повикай — каза той и ме остави сам.

Отворих вратата и видях всичко, подредено на спретнати купчини в кашони и палети.

Много повече, отколкото бях видял в апартамента му. Повече от старинните му пушки и фалшивите пистолети. Тук се криеше краден склад за муниции.

Фитили за детонация, кутия със запалителни средства, палета, покрита с масленозелено платнище, където се подслоняваше пластичен експлозив C4.

Инструментите на Кърт също бяха тук, но ги пренебрегнах.

Намерих кутия с няколко малки метални туби, на които пишеше „Течен метален корозив“.

Взех една от тях. Доказателството ми.

После спрях, огледах съкровището и осъзнах, че можех да взема и някои други неща.