Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (30)

29.

Около стадиона бе обичайната лудница — продавачи на сандвичи и програми, въодушевени бащи и синове, купища тийнейджъри. Открих Кърт близо до вход А, където се бяхме разбрали да се видим. Изненадах се, когато забелязах, че бе обвил ръка около кръста на някаква жена.

Жената имаше гъста червена грива от буйни къдрици. Беше облечена в прилепнал прасковен потник, който подчертаваше огромните й гърди. Имаше тънка талия и страхотен задник, който почти бе изскочил от миниатюрните й шорти. Гримът й беше тежък, а червилото — яркочервено.

След като животинската ми възбуда от вида на сексапилното маце премина, незабавно изпитах разочарование. Не очаквах, че Кърт излиза с подобна жена. Никога не бе споменавал за гадже, а човек не води кого да е на мач на „Ред Сокс“ — не е лесно да се добереш до билетите.

— Здрасти, шефе — поздрави ме той жизнерадостно.

— Съжалявам, че закъснях — извиних се.

— Още не са започнали — успокои ме той. — Джейсън, запознай се с Лесли.

— Здрасти, Лесли — казах и й протегнах ръка.

Лесли имаше кошмарно дълги, кървавочервени нокти. Усмихна ми се мило и аз отвърнах на усмивката й. После помълчахме известно време, тъй като нямаше какво да си кажем.

— Хайде да влизаме — предложи Кърт.

Тръгнах след тях по широкия коридор на стадиона, чувствайки се като петото колело.

Когато се качихме до нашите редове, Лесли заяви, че й се налагало да отиде до тоалетната. Със сигурност щяхме да изпуснем първата топка.

— Сладка е — казах на Кърт, когато Лесли ни напусна.

— Да.

— Как е фамилното й име?

Той сви рамене.

— Питай я.

— Откога ходиш с нея?

Кърт погледна часовника си.

— От около осемнадесет часа. Запознахме се в един бар снощи.

— Мисля да отида да си взема един сандвич с пържола и сирене. Искаш ли?

— Не трябва да ядеш тези гадости — посъветва ме той. — Виж какъв напредък постигна. Не бива да внасяш в организма си вредни неща.

— Какво ще кажеш за един хотдог?

— Не и за мен, благодаря.

Загубих апетит.

— Как върви работата? — попитах.

— Добре — отвърна Кърт. — Правя някои рутинни проучвания и подготвям замяната на пропуските. Днес се наложи да отида до Уестууд. Освен това трябва да започна да разследвам един тип.

— Така ли? Кого?

— Не мога да ти кажа. Не го познаваш. Продава плазмените ни телевизори на черно. Смятам да инсталирам допълнителни камери и да взема харддиска от компютъра му.

— Ще го хванеш ли?

— Със сигурност. А и биометричните машини пристигнаха, така че през следващите няколко дни всички ще трябва да минат през нашия отдел, за да ни дадат отпечатъци.

После ме изгледа внимателно и подхвърли:

— Не спиш добре напоследък, а?

— Спя.

— Недостатъчно. Семейни проблеми ли?

— Не — отговорих. — Горди.

— Гнусно копеле — ухили се той. — Адски гаден тип.

— Да. И определено ми има зъб.

— Така е. Нахъсал ти се е. Трябва да направиш нещо по въпроса.

— Какво имаш предвид? Да не си дочул нещо?

Той замълча достатъчно дълго, за да разбера, че наистина знае нещо.

— Едно от задълженията ми е да проследявам имейлите.

— Наистина ли ги четете?

— Налага се. Търсим ключови фрази и думи.

— Но си чел неговите по други причини — отбелязах.

Той примигна.

— Не трябва да правиш такива неща — сгълчах го.

— Част от работата ми е.

— И какво казва за мен?

— Очевидно те смята за заплаха. Трябва да направим нещо по въпроса.

— Не ми отговори.

— По разбираеми причини. Но Горди не разбира, че неговата собствена службица не е толкова сигурна, колкото си мисли.

— Какво означава това?

— Японците не харесват стила му. Нито грубостта и простащините му.

— Не съм сигурен — възразих. — Ако им носи добри печалби, ще бъдат доволни от него. А той има добри резултати. Значи е в безопасност.

Кърт поклати глава.

— Горди е расист. Мрази японците. А те не харесват подобно отношение. Прочетох някои неща. Японците се възхищават на силния и волеви американски мениджър. Но не търпят расистко отношение. Повярвай ми, в мига, когато Горди прояви расизма си на обществено място, с него е свършено. Ще изчезне толкова бързо, че свят ще ти се завие.

— Прекалено е хитър, за да допусне подобно нещо.

— Може и да е така — каза Кърт със съмнение в гласа.

Лесли се върна при нас в облак от евтин парфюм. Обви ръка около Кърт и го ощипа по задника.

— Хайде да си намерим местата — предложи той.

Бил съм на стадион „Фенуей“ поне стотина пъти, но винаги се вълнувам, когато се изкача по стълбите и внезапно изумруденозелената трева заблести пред очите ми.

Имахме великолепни места, точно зад скамейките на отбора. Лесли не знаеше много за бейзбола и помоли Кърт да й обясни играта. Той й обеща, че ще го направи по-късно.

— Поне една добра новина днес — прошепнах на Кърт, докато наблюдавахме мача внимателно. — Дъг Форсайт реши да остане при нас.

— Така ли?

Хубавото на бейзбола е, че можеш да си приказваш колкото си искаш.

— Да. Нещо станало с предложението от „Сони“. Някой от шефовете им се отказал и оттеглили офертата. Никога преди не съм чувал за подобно нещо.

— Кърт — прекъсна ни Лесли. — Май дори не знам кой зодиакален знак си.

— Знак ли? — извърна се той към нея. — Моят знак е „Не ме безпокойте“.

Говорихме толкова много, че пропуснахме страхотен удар и се вторачихме в електронното табло, където предаваха повторенията.

— Не виждам нищо — оплака се Кърт.

— Екранът е скапан — обясних му.

— Ние сигурно имаме по-добри.

Интересно как вече споменаваше „ние“, когато говореше за „Ентроникс“.

— Да, разбира се. Този тук е поне на шест-седем години, а нашите нови екрани имат кристален образ.

— Е, и?

— И какво?

— Познавам заместник-управителя по оборудването. Можеш да поговориш с него. Той ще знае към кого да те насочи.

— За да заменим таблото? Интересна идея.

— Не е лоша.

— Страхотна идея, човече.

— Имам милиони такива.

Внезапно нашият отбор направи точка и всички скочихме на крака.

— Какво стана? — тъпо попита Лесли. — Това хубаво ли беше или лошо?