Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (27)

26.

Беше седем и половина сутринта и Горди пиеше третата си гигантска чаша кафе. Прекаленото количество кофеин не му действаше добре. Направо подскачаше и се катереше по стените.

— Време е да поговорим за оценките — каза той. — Трябва да подчертая, че някои от твоите са прекалено завишени. Не забравяй, че и аз познавам тези типове.

Не отговорих. Беше прав. Наистина проявих великодушие в оценките. А и реших да помогна малко на изоставащите като Фестино и Тейлър.

— Време е Фестино и Тейлър да напуснат — реши Горди.

Какъв бе смисълът на тъпите оценки, които тъкмо ме бе накарал да направя? Явно само едно бе важно — количеството продажби.

— На Кал Тейлър му остават две години до пенсия — отвърнах.

— Не е вярно. Пенсионира се преди години, но просто не го сподели с никого.

— Фестино има нужда само от малко ръководство.

— Фестино е голямо момче. Глезим го от години. Държим го за ръката и му помагаме.

— Защо не го преместим във „Вътрешни продажби“?

— За да скапе и тях? Таминек се справя с вътрешните продажби съвсем добре. Фестино обаче не става за нищо. Трябвало е да си завърши правото. Сега вече е време да излезе навън в истинския свят.

— Горди — възразих, — човекът има семейство и ипотека, и дете в частно училище.

— Май не ме разбираш. Не искам съветите ти.

— Не мога да го направя, Горди.

Той се вторачи в мен.

— Защо ли не съм изненадан? Защо имам чувството, че не си подходящ за моя екип?

Никога преди не бях уволнявал никого, а сега ми се наложи да започна с шестдесет и три годишен човек.

Кал Тейлър се разплака в кабинета ми.

Не знаех как да се справя с това. Побутнах кутията с носни кърпички към него и го уверих, че не е лично. Макар да си бе съвсем лично. Уволнението се дължеше на неспособността му да се измъкне от бутилката „Джак Даниълс“ и да грабне телефона, за да се изправи срещу вечните откази, с които продавачите непрестанно се сблъскваха.

Няма да кажа, че разговорът ни бе по-болезнен за мен, отколкото за него. Но наистина ми беше гадно. Кал седеше пред мен в износения си сив летен костюм, който носеше цяла година и вероятно бе купил по времето на Никсън. Яката на ризата му бе разнищена. Бялата му коса бе боядисана в черно, а пожълтелите от никотина мустаци — спретнато подстригани. Пушаческата му кашлица бе по-ужасна от обикновено.

И плачеше.

„Ентроникс“ има сценарий, който трябва да следваш, когато уволняваш някого. Не ти е позволено да използваш собствени думи. След разговора с мен щеше да му се наложи да отиде в личен състав, а после при служебния ни психолог. Там щяха да му обяснят какви ще са здравните му осигуровки и колко време още ще получава заплатата си. Накрая служител от охраната щеше да го изведе от сградата. Това бе последното унижение. Работиш за компанията четиридесет години, а после те изригват навън, сякаш си крадец.

След като приключихме, Кал се надигна и попита:

— Ами ти?

— Какво за мен?

Той прикова в мен зачервените си очи.

— Щастлив ли си в ролята на палача на Горди?

Въпросът му бе риторичен, така че не отговорих, но се почувствах като сритан в топките. Можех само да си представя какво изпитваше горкият Кал. Затворих вратата на кабинета си, отпуснах се на стола и го загледах как върви бавно през залата.

Видях го да говори с Форсайт и Харнет. Телефонът ми звънна, но оставих Франи да вдигне. Тя се свърза по интеркома и попита дали искам да говоря с Вари Улашевич от презвитерианската болница в Чикаго. Наредих й да му каже, че съм на събрание.

— Добре ли си? — попита ме Франи загрижено.

— Ще се оправя, благодаря. Просто имам нужда от няколко минути.

Някой бе донесъл на Тейлър купчина картонени кутии и сега няколко колеги му помагаха да си събере багажа. Тревър мяташе пълни с омраза погледи към кабинета ми.

Новината се бе разчула из офиса и сума ти хора дойдоха да изкажат съчувствието си на Кал и да се сбогуват с него. Други пък само минаваха покрай него и му махаха. Странно е как хората реагират на уволнените. Сякаш се страхуват, че уволнението е заразно, и не смеят да се доближат до осъдения.

Тъкмо вдигнах телефона, за да звънна на Фестино, когато вратата на кабинета ми се отвори.

Беше той.