Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (10)

9.

На път към службата сложих диск в уредбата на колата, която бях взел под наем. Беше от богатата ми колекция с мотивационни лекции на божеството, почитано от всички продавачи, великия бизнес гуру Марк Симкинс.

Вероятно бях слушал диска „Стани победител“ поне четиристотин пъти. Можех да изрецитирам дълги пасажи, имитирайки мелодичния глас на Марк Симкинс, носовия му акцент от Средния запад и необичайната му фразеология. Той ме научи никога да не използвам думата „цена“, когато съм с клиент. Вместо това казвах „инвестиция“. „Договор“ беше още една от опасните думи. Би трябвало да кажеш „документация“ или „споразумение“. Но най-вече ме научи да вярвам в себе си.

Понякога слушах дисковете просто за да се нахъсам и да си придам увереност. Струваше ми се, че Марк Симкинс е личният ми треньор и ми вдъхва увереността, от която се нуждаех за интервюто с Горди.

Докато стигна до Фрамингам, вече преливах от кофеин — бях взел гигантския термос със себе си — и бях абсолютно готов. Тръгнах към офиса, като си повтарях любимата фраза на Марк Симкинс: „Вярвайте в себе си сто процента. Хората няма да имат друг избор, освен да ви последват“.

Другите ми фаворити бяха: „Очаквайте да ви се случат хубави неща“ и „Единственото важно е колко пъти ще успеете. Защото колкото повече пъти се проваляте и продължавате, толкова повече пъти успявате“.

Последната фраза ми напомняше за мъдреците от Далечния изток. Повтарях я безброй пъти, опитвайки се да разгадая смисъла й. Все още не бях сигурен какво означаваше, но си я казвах всеки път, когато имах затруднения, и винаги се чувствах по-добре.

 

 

Горди ме накара да чакам пред кабинета му поне двадесетина минути. Винаги караше хората да чакат. За него това бе въпрос на чест и просто ти се налагаше да се примириш. Виждах го през стъклото как обикаля из стаята и говори по телефона, жестикулирайки усилено. Седях до секретарката му Мелани, симпатична, хубава жена, много висока, с дълга кестенява коса, няколко години по-възрастна от мен. Тя ми се извини няколко пъти — очевидно й бе наредено да се извинява на всички, накарани да чакат, после ми предложи кафе, което отказах. Още малко кофеин и щях да излетя в небето.

Мелани ме попита как е минала играта снощи, така че й разказах за победата ни, без да навлизам в подробности за неофициалния ни шампион. После ме разпита за Кейт, а аз се поинтересувах от съпруга й Боб и трите й сладки хлапета. Побъбрихме си още няколко минути, но скоро телефонът й започна да звъни.

Към осем и половина вратата на Горди се отвори и той изскочи навън. Двете му къси ръчички бяха протегнати напред, сякаш искаше да ме прегърне. Горди, който прилича на мече, но не сладко, си пада страхотно по прегръдките.

— Стедман — поздрави ме той радушно. — Как си днес, приятелю?

— Здрасти, Горди — отвърнах.

— Мелани, донеси кафе на приятелчето ми.

— Вече му предложих, Кент — каза Мелани.

Тя бе единствената в службата, която го наричаше с малкото му име. Ние останалите, почти бяхме забравили, че той изобщо имаше такова.

— Вода? — продължи да любезничи той. — Кола? Скоч?

— Скоч с лед ми звучи добре — отговорих. — Закуска за шампиони.

Горди се изсмя весело, сложи ръка на рамото ми и ме въведе в огромния си кабинет. През френските прозорци се виждаха тюркоазеносин океан и палми, вълни, които се разбиваха в снежнобял пясък. Невероятна гледка, достатъчна да те накара да забравиш, че си във Фрамингам.

Горди се отпусна в кожения си стол и се облегна назад, а аз се настаних срещу него. Бюрото му беше гигантско творение от черен мрамор, поддържано безукорно спретнато. Единственото нещо на него бе тридесетинчов монитор и синя папка, за която предположих, че съдържаше досието ми.

— Е, човече — въздъхна той престорено, — значи искаш повишение, а?

— Искам — потвърдих. — И смятам, че ще съм страхотен.

„Вярвай в себе си сто процента и останалите нямат да имат друг избор, освен да те последват“, повторих си наум.

— Обзалагам се, че ще си — каза той.

Не долових никаква ирония в гласа му и се изненадах. Горди прикова в мен малките си кафяви очички. Някои от Братството — не Тревър и Глийсън, разбира се, които бяха прочути подмазвачи — смятаха, че очите на Горди приличат на очите на плъх, но в момента ми се сториха топли и искрени. Бяха дълбоко хлътнали под ниско, кроманьонско чело. Горди имаше голяма глава, двойна брадичка и червендалесто лице, което напомняше на варена шунка. Бузите му бяха украсени с дълбоки белези от акне. Тъмнокафявата му коса — поредната жертва на боя за коса „Само за мъже“, бе подстригана в стил „Помпадур“. Понякога си представях как е изглеждал като дете.

Сега се наведе напред и зачете досието ми. Устните му се движеха леко, докато четеше. Прелисти страниците с дебелата си ръка и забелязах инициалите, гравирани на ръкавелите му. Всичките му вещи носеха монограм КГ.

Нямаше друга причина да чете досието ми пред мен, освен да ме притесни. Сигурен бях. Заповтарях си безмълвно: „Очаквай да ти се случат хубави неща“.

Огледах кабинета му. В единия ъгъл имаше поставка със стикове за голф и постелка от изкуствена трева. На един от рафтовете в шкафа стоеше бутилка „Талискър“, осемнадесетгодишното уиски, което бе любимото му питие.

— Ежегодните ти оценки не са лоши — каза той.

От неговата уста прозвуча като неочаквана похвала.

— Благодаря — отговорих.

Загледах вълните, които се разбиваха в снежнобелия пясък, палмите, разлюлени от вятъра, и чайките, гмуркащи се в кристалносинята вода. Горди бе инсталирал най-новия екран за картини на „Ентроникс“ в прозорците си и образът бе идеален. Можеше да избира между двайсетина сцени, всяка от които бе по-добра от гледката на паркинга. Горди харесваше океана. Притежаваше красив катамаран, закотвен на пристанище „Куинси“, и картините му винаги изобразяваха океана и Карибските острови. Картинните екрани бяха новост в технологията и ние я притежавахме. Екраните бяха произвеждани във всякакви размери и можеха да се навият на руло. Никъде другаде не можеше да видиш по-чиста и ясна картина. Клиентите и потенциалните клиенти, които посещаваха Горди в кабинета му, винаги ахваха. При това не само защото разбираха какъв кретен е. Човек определено се чувстваше странно, когато влезете в кабинета му в седем-осем сутринта и видеше яркото карибско слънце.

— Бил си продавач на годината преди три години, Стедман — продължи той. — И член на клуба четири години поред. Хареса ли ти на Кайманите?

Пътешествието до Каймановите острови бе наградата, която получаваше продавачът на годината.

— Страхотно е за гмуркане — отвърнах.

— Впечатлен съм, че успя да продадеш на Ю Пи Ес онези проектори. Те искаха компресирана технология, а ние не се занимаваме с нея.

— Обясних им, че нашият продукт е по-качествен.

— Браво — кимна той.

Това бе любимият поздрав на Горди. Днес се държеше изненадващо добре и това ме изнерви. Очаквах обичайните му груби нападки.

— А какво стана с „Морган Стенли“? — попита той.

— Не желаят да говорят с мен. Очевидно са си уредили работата другаде.

— Да, просто предпочитат конкуренцията. Върни им документацията.

— Не възнамерявам да ги улесня — казах.

Той се ухили доволно.

— Как върви сделката с „Федекс“?

— Искат няколко плазмени телевизора за центъра си, на които да показват времето и какво ли не друго. Направих им презентация в Мемфис.

— И?

— Разиграват ме. Преговарят с „Фуджицу“, „Сони“, „Нек“ и нас. Сравняват ни.

— Несъмнено обмислят цената.

Опитвам се да ги убедя, че сме по-добри заради качеството и надеждността ни. Обяснявам им, че това е дългосрочна инвестиция. Смятам, че имаме около тридесет процента шанс да спечелим.

Това бе долна лъжа.

— Доста висок, а?

— Така смятам. Но засега не възнамерявам да впиша сделката в плана.

— Сделката с „Албъртсън“ се провали — поклати глава той.

„Албъртсън“ е втората по големина верига супермаркети в страната. Притежават хиляди супермаркети, аптеки и бензиностанции. Искаха да сложат дигитални машини за плащане с електронен подпис в магазините си. А това означаваше петнадесетинчови плоски монитори на всяка каса. Сигурно смятаха, че така клиентите ще гледат мониторите, а няма да прелистват списанията и после да ги оставят. Освен това искаха четиридесет и два инчови телевизори на няколко места из магазините. Смятаха, че те ще осигурят чудесна информация на клиентите им, докато пазаруват. Ставаше дума за рекламите им, разбира се. Гениална идея — дори нямаше да им се наложи да плащат за оборудването. То щеше да бъде монтирано от посредник, компания на име „Мрежа подписи“, която купуваше и инсталираше подобно оборудване по магазините. На екраните щяха да показват реклами на „Кодак“ и пелени „Хъгис“. Преговарях едновременно с „Албъртсън“ и „Мрежа подписи“ и се опитвах да ги убедя, че е разумно да платят малко повече за по-добро качество, но не постигнах, никакъв успех.

— Предпочетоха „Нек“ — обясних.

— Защо?

— Истината ли искаш? Джим Летаски. Той е най-добрият продавач на „Нек“ и буквално притежава сделките с „Мрежа подписи“. Не искат да работят с друга компания. Страшно си падат по него.

— Познавам Летаски.

— Готин тип — отбелязах.

Искаше ми се да мразя Летаски, тъй като отнасяше голяма част от бизнеса ни, но преди няколко години се запознах с него на изложбата за електроника и страшно го харесах. Казват, че хората купуват от продавачи, които харесват. След като пийнах с Летаски, бях готов да купя купчина плазмени телевизори от него.

Горди замълча.

— И сделката с хотели „Локуд“ се влачи вече доста време — каза накрая. — Ще успееш ли да я сключиш?

— Не знам.

— Не смяташ да се предадеш, нали?

— Да се предам? Аз?

Той се усмихна.

— Не е типично за теб, нали?

— Не.

— Позволи ми да те попитам нещо, Стедман. Надявам се, няма да имаш нищо против, ако навляза в личната ти сфера. Имаш ли проблеми в брака?

— Аз? — поклатих глава и се изчервих въпреки усилията да потисна нервите си. — Бракът ми е чудесен.

— Жена ти да не е болна от нещо?

— Не, съвсем добре си е.

Какво, по дяволите, бе това?

— Да не би ти да си болен от рак?

Усмихнах се леко.

— В отлично здраве съм, Горди, но благодаря, че попита.

— Какъв тогава ти е проблемът?

Замълчах и се зачудих какво да отговоря, за да не бъда уволнен.

— Четири години поред си член на клуба. А после? Превръщаш се във Фестино.

— Какво имаш предвид?

— Не можеш да сключиш сделка.

— Не е така, Горди. Бях продавач на годината.

— Да, когато пазарът гълташе плазмените телевизори като топъл хляб. Всички лодки се носят по течението.

— Моята лодка изпревари останалите.

— Все още ли я бива за плаване? Това е въпросът. Погледни миналата година. Започвам да се чудя дали не си започнал да се скапваш. Това се случва често с хората от нашия бизнес. Губят страстното си желание да успеят. Гори ли все още огън в гърдите ти?

Аз бих го нарекъл не огън, а киселини, но вместо това отговорих:

— Да, все още гори. Знаеш, че важното е колко пъти ще успееш. Колкото повече се проваляш, но продължаваш да опитваш, толкова повече пъти успяваш.

— Не искам да слушам дивотиите на Марк Симкинс — прекъсна ме Горди. — Абсолютна простотия са. Колкото повече пъти се проваляш, толкова повече сделки губиш.

— Не мисля, че той има това предвид, Горди — започнах.

— Очаквай да ти се случат хубави неща — презрително изсумтя той. — Е, в истинския свят, където живеем, всеки ден очаквам буря и се приготвям за нея, като си слагам дъждобран и галоши. Така стоят нещата в истинския свят, а не в сладникавите мечти. Готов ли си да се съревноваваш с Тревър Алард и Брет Глийсън? Да видим кой от вас ще сключи повече сделки? Да видим кой ще напредне и кой ще бъде забравен?

— Тревър извади късмет миналата година. „Хаят“ започнаха да купуват на едро.

— Стедман, чуй ме добре. Човек сам си гради късмета.

— Горди, миналата година ти му възложи по-добрите клиенти. Даде на Тревър всички хубави бонбони, а на мен — онези с гнусния розов крем.

Горди се вторачи в мен с блеснали очи.

— Да бе! На всичкото отгоре има озонова дупка, а ти си бил подменен в родилното отделение. Имаш ли и други извинения? — почти се разкрещя. — Чакай да ти кажа нещо. Типовете от Токио се канят да изсипят кофа с лайна върху нас, а ние дори не знаем кога ще го направят. Ако повиша неподходящия човек, ще захапят моя задник!

Искаше ми се му кажа, че вече не искам скапаното повишение, а просто желая да се прибера у дома, да хапна една пържола и да правя любов с жена ми. Но внезапно осъзнах, че повишението е важно за мен. Всъщност, май повече исках да го получа, отколкото да заема мястото.

— Няма да допуснеш грешка — казах накрая.

Горди се ухили. Започвах да мразя гадните му усмивчици.

— Тук оцеляват само най-здравите, нали знаеш?

— Знам, по дяволите.

— Но понякога еволюцията има нужда от помощ. А това е моето задължение. Повишавам най-добрите. Убивам слабите. Ако получиш работата, ще ти се наложи да уволниш някои хора, да се отървеш от скапаняците. Можеш ли да уволниш Фестино?

— Първо бих го вписал в плана.

Планът за изпълнение бе начинът, по който компанията ти казваше да влезеш във форма или да напуснеш. Понякога някои от заплашените успяваха.

— Той вече е в плана, Стедман. Смотаняк е и ти го знаеш. Ако получиш повишението, ще можеш ли да го уволниш?

— Ако се налага.

— Ако някой от екипа ти не се справя, ти отговаряш за това. Една скъсана брънка във веригата и всички страдаме. Включително и аз. Запомни: в думата „екип“ няма „аз“.

Хрумна ми, че в думата „маразъм“ пък има, но кимнах замислено.

— Виждаш ли, Стедман, човек не може да е сантиментален. Трябва да си готов да бутнеш баба си под някой автобус, ако това ще ти помогне в сделката. Алард би го направил. Също и Глийсън. А ти?

Разбира се, бих бутнал бабата на Алард под автобус. Бих бутнал и самия Алард под автобус. Също и Глийсън.

— Баба ми е мъртва — отговорих.

— Знаеш какво имам предвид. Да мотивираш хората да изкатерят планината заради теб, не е същото като да носиш чанта.

На жаргона в бранша носенето на чанта означаваше да си продавач.

— Знам — потвърдих.

— Така ли? Имаш ли огън в гърдите? Инстинкт на убиец? Можеш ли да мотивираш екипа си?

— Знам как да направя всичко, което е нужно.

— Позволи ми да ти задам един въпрос. С каква кола дойде на работа днес?

— Ами… взета е под наем…

— Просто ми отговори на въпроса. Каква е колата?

— „Джио Метро“, но защото…

— „Джио Метро“ — повтори той презрително.

— Горди…

— Искам да изречеш това на глас, Стедман. Кажи: Днес карах „Джио Метро“.

— Добре.

— Кажи го!

Въздъхнах шумно.

— Днес карах „Джио Метро“, защото…

— Добре — прекъсна ме той. — А сега кажи: А Горди шофира „Хамър“.

— Горди…

Кажи го!

— Горди шофира „Хамър“.

— Правилно. Схващаш ли? Покажи ми часовника си, Стедман.

Неволно сведох поглед към лявата си ръка. Часовникът ми бе приличен „Фосил“, който струваше около стотина долара. Протегнах ръка неохотно.

— Погледни моя, Стедман.

Горди дръпна ръкава си и ми показа огромен, крещящ „Ролекс“, украсен с диаманти, и с три циферблата. Помислих си, че изглежда доста парвенюшки.

— Хубав часовник — излъгах.

— Сега ми погледни обувките.

— Мисля, че загрях, Горди.

Забелязах, че гледаше към вратата. Махна дружелюбно на някого. Извърнах се и видях Тревър, който ми се усмихна фалшиво. Отвърнах на усмивката му.

— Не съм сигурен, че загряваш — каза Горди. — Шестдесет процента от продавачите просто изпълняват плана си. След тях идват преуспяващите. После са върховните кучета. Месоядците. Като Тревър Алард и Брет Глийсън. Ти месоядец ли си, Стедман?

— Падам си по недопечените пържоли.

— Имаш ли инстинкт на убиец?

— Трябва ли да питаш?

Той се вторачи в мен.

— Покажи ми. Следващия път, когато се видим, искам да чуя, че си сключил една от големите сделки.

Кимнах.

Той заговори по-тихо:

— Нали разбираш, Стедман, падам си по ГКЦ — големи, космати цели. Имаш ли способността да си поставиш ГКЦ?

— Много големи и много космати.

— Просто играеш или играеш, за да спечелиш?

— За да спечеля.

— Какво е мотото на компанията ни?

— „Изобрети бъдещето“.

Кой, по дяволите, знаеше какво означава тази дивотия? Да не би да се очакваше от продавачите да изобретяват неща? Продуктите ни бяха изобретявани в Токио, а ние само ги продавахме.

Горди се надигна в знак, че срещата ни е приключила, и аз също станах. Той заобиколи бюрото си и сложи ръка на рамото ми.

— Ти си добър човек, Джейсън. Наистина добър.

— Благодаря.

— Но дали си достатъчно добър за екип Г?

Нужни ми бяха няколко секунди, за да осъзная, че екип Г означаваше екип „Горди“.

— Знаеш, че съм достатъчно добър — отговорих.

— Покажи ми инстинкта си на убиец — нареди ми той. — Убивай, момче, убивай.

Мелани ми се усмихна съчувствено, когато излязох от кабинета на Горди.

Включих мобифона си, докато се отправях към моя офис. Звънна камбанката, която показваше, че имам съобщения. Не познах номера. Включих гласовата поща и отначало не познах гласа.

— Здрасти, Джейсън — изрече сериозен глас. — Имам информация за теб за онзи тип от хотели „Локуд“.

Кърт Семко.

Върнах се в офиса и му звъннах.