Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (4)

3.

— Прецакани сме, човече — каза Рики Фестино. — Зверски сме прецакани.

Рики Фестино бе член на онова, което наричахме Братството, колега продавач от „Ентроникс“. Продавачите би трябвало да са весели, дружелюбни, приказливи и в приповдигнато настроение, но не и Фестино. Той беше кисел, циничен и хапливо саркастичен. Единственото, в което определено му вървеше, бяха договорите. Фестино бе напуснал правния факултет на бостънския колеж след първата година, а договорното право било единственият учебен предмет, който му допадал там. Това сигурно ви подсказва нещо за него.

Според мен Рики мразеше работата си, а и не харесваше много жена си и двете си деца. Караше малкия си син в някакво частно училище всяка сутрин и тренираше бейзболния отбор на по-големия си син, което на теория го правеше добър баща, но пък той вечно се оплакваше от задълженията си. Не знаех какво го мотивира, освен страха и злобата, но това си беше негова работа.

Не разбирах защо ме харесваше толкова много. За него вероятно бях непоправим оптимист и би трябвало да ме презира диво. Но се отнасяше към мен като към любимото си животинче — единственото същество, което го разбира, весел ритрийвър, на когото можеше да се оплаква, докато го разхожда. Понякога ме наричаше Тигъра — по името на веселия и леко малоумен приятел на Мечо Пух.

— Защо така? — попитах.

— Заради сливането, какво друго. Мамка му — промърмори той, като изсипа в шепата си няколко капки антибактериален лосион, който вечно носеше със себе си.

Разтърка ръце ожесточено и усетих миризма на спирт. Фестино беше откачен на тема бацили.

— Тъкмо се ръкувах с оня тип от „Компюмакс“ и той кихна върху мен няколко пъти.

„Компюмакс“ бе компания, която създаваше евтини компютри за големи корпорации. Бяха скапан клиент, най-вече защото не харчеха пари за маркови елементи, а „Ентроникс“ им звучеше прекалено тежкарско. Фестино се опитваше да им продаде няколко монитора, които фирмата ни не бе произвела, а закупила на старо от корейска компания и бе сложила емблемата ни върху тях. Стараеше се да убеди „Компюмакс“, че името на „Ентроникс“ върху поне един от елементите им ще направи продуктите им по-желани. Добра идея, но „Компюмакс“ не я приемаше. Предполагах, че Фестино просто не знаеше как да им я поднесе, но не можех да се забърквам — сделката си беше негова.

— Започвам да разбирам защо японците смятат, че западняците са мърляви — продължи той. — Този тип кихаше в шепата си непрестанно, а после ми протегна ръка да се здрависаме. И какво можех да направя? Да откажа да стисна мръсната му ръка? Искаш ли лосион? — предложи ми малкото шише той.

— Не, благодаря, добре съм.

— Въобразявам ли си, или офисът ти е по-малък от моя?

— Обзавеждането е виновно — отговорих. — Размерите са еднакви.

Всъщност, офисът ми започваше да ми се струва все по-малък. Отделът ни заемаше последния етаж на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам, на около тридесет километра западно от Бостън. Беше най-високата постройка в града, заобиколена от ниски административни сгради. Местните хора се бориха като тигри, за да спрат строежа й преди десетина години. Сградата е хубава, но всички жители на Фрамингам я смятат за обида. Някакъв духовит тип я бе нарекъл Фалоса на Фрамингам.

Фестино се отпусна на стола за посетители.

— Чакай да ти кажа нещо за сделката с „Роял Майстер“. Японците винаги имат план. Никога не ти съобщават какъв е, но вечно има дългосрочен план. Ние сме просто онези малки кръгли пулчета… как се наричаше онази японска игра?

— Го.

— Точно така. Го. Та с този план ни пращат на майната си.

Забелязах тъмните кръгове от пот под мишниците на синята му риза. Температурата в офиса не надвишаваше осемнадесет градуса, независимо от сезона, и дори можеше да се каже, че е леко хладно, но Рики се потеше зверски. Беше две-три години по-възрастен от мен и вече се скапваше. Шкембето му висеше над колана на панталона, а над тясната яка на ризата му се диплеха тлъстини. Преди известно време започна да си боядисва косата, но я правеше прекалено черна.

Хвърлих поглед към компютърния екран. Бях казал на човека от хотелската верига „Локуд“, че ще му звънна преди обяд, а вече бе дванадесет и пет.

— Хей, Рик…

— Виждаш ли, не загряваш. Прекалено си добър — презрително изкриви устни той. — „Ентроникс“ ще се сдобие с американския филиал на „Роял Майстер“, нали? Защо? Да не мислиш, че плазмените им телевизори са по-добри от нашите?

— Не — отвърнах лаконично, тъй като не исках да го окуражавам.

Бях обяснил на типа от „Локуд“, че днес приключвам огромна сделка и затова не мога да му се обадя по-рано. Не исках да го лъжа, но щях да му подхвърля, че конкурентна петзвездна хотелска верига, чието име нямам право да му съобщя, ще сложи плазмени телевизори във всичките си стаи. Ако намекнех хитро, може би щях да успея да го убедя, че става дума за „Четирите сезона“ или някоя подобна тежкарска верига. Но пък нищо не бе сигурно.

— Точно така — извика Фестино. — Става дума за продавачите им. Те са много по-добри от нас. Момчетата в Токио си седят по татамите и потриват ръце при мисълта, че купуват по-кадърни продавачи. И какво означава това? Означава, че ще се отърват от нас. С изключение на върховните десет процента, разбира се. И ще преместят компанията в Далас. Недвижимите имоти там са много по-евтини, отколкото в Бостън. Ще продадат тази сграда, а нас ще ни метнат под колелата на някой автобус. Очевидно е, Джейсън. Защо мислиш, че Крофърд отиде в „Сони“?

Фестино бе невероятно горд от гениалната си идея. Не ми даде сърце да му кажа, че и аз вече бях стигнал до същото заключение, затова кимнах и си придадох заинтересован вид.

Забелязах дребен, слаб японец да минава покрай офиса ми и му махнах дружелюбно.

— Здрасти, Йоши — поздравих учтиво.

Йоши Танака, безличен тип с огромни очила, бе изгнаник, изпратен в САЩ да изучи бизнеса. Такава поне беше легендата му. Но имаше и нещо повече. Официално титлата му бе мениджър по планирането, но всички знаеха, че е информатор на управата от Токио. Седеше в кабинета си до късно през нощта и докладваше по телефона или с имейли. Той бе очите и ушите на Токио във Фрамингам. Но пък почти не говореше английски, което със сигурност не му помагаше в шпионирането.

Всички се страхуваха до смърт от Йоши, но аз нямах нищо против него. Съчувствах му. Да те изпратят в страна, чийто език едва говориш, при това без семейството ти, сигурно си бе доста гадно. Не можех да си представя да отида на работа в Япония, без да знам японски. Никога нямаше да се справя. Йоши бе изолиран и презиран от колегите си, които му нямаха доверие. Не му беше лесно. Никога не се присъединявах към останалите, когато оплюваха Йоши.

Рики се извърна, махна на Йоши и му се усмихна, но веднага щом му видя гърба, промърмори:

— Проклет шпионин.

— Мислиш ли, че те чу? — попитах.

— Не. А дори и да ме е чул, няма да ме разбере.

— Слушай, Рик, закъснявам с обаждането в „Локуд“.

— Веселбата никога не свършва. Още ли те разиграват?

Кимнах мрачно.

— Свършено е, човече. Забрави. Престани да ги преследваш.

— Съветваш ме да забравя за сделка за четиридесет милиона?

— Този тип просто иска билети за суперкупата. Сделка, която отнема толкова много време, е умряла.

Въздъхнах. Фестино бе експерт по умрелите сделки.

— Трябва да му се обадя.

— Приличаш ми на хамстер, който непрестанно се върти в колелото си, човече. Всички ние сме хамстери. Всеки момент някой тип в бяла престилка ще дойде да ни приспи завинаги, а ти продължаваш да въртиш колелото. Забрави за това.

Станах, за да го окуража да направи същото.

— Ще играеш ли довечера? — попитах.

Най-после Рики се надигна.

— Да, разбира се. Карол бездруго ми е ядосана, че снощи излизах с клиенти. Какво значение има още една вечер? С кого ще играем довечера? С „Чарлз Ривър“?

Кимнах.

— Поредният провал на Братството. Нямаме добър питчър. Тревър е скапаняк.

Усмихнах се, когато си припомних шофьора на пикала от снощи.

— Аз имам добър питчър.

— Ти? И ти не ставаш за тази работа.

— Не аз. Един тип, който почти станал професионалист.

— За какво говориш?

Разказах му историята набързо.

Рики присви очи и се усмихна за първи път тази сутрин.

— Ще кажем на момчетата от „Чарлз Ривър“, че тъкмо е започнал работа в склада, нали?

Кимнах.

— Страхотно — ухили се той.

— Така си е.

Фестино се поколеба.

— Мислиш ли, че ще справи?

— Този тип е страхотен атлет, Рик. Сигурен съм, че ще се справи.

Фестино наклони глава и ме изгледа с одобрение.

— Знаеш ли, Тигре, под смотаната си фасада имаш скрити резерви от хитрост. Не го очаквах. Впечатлен съм.