Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (57)

56.

Удобният ми стол в „Старбъкс“ бе на разположение.

Изпратих имейл до личния адрес на Йоши Танака — беше написан на гърба на визитната му картичка, която държах в портфейла си. Изпратих го от името на Кърт Семко с адрес в „Яху“.

„Кърт“ искаше да сподели с Йоши известна притеснителна информация, която бе открил относно Дик Харди по време на рутинна проверка на охраната. Сметката на Харди в „Хъшмейл“, тръст „Самурай“, търговията с опции на акции на „Ентроникс“ на австралийската борса. „Кърт“ се притесняваше да докладва по нормалните канали, тъй като никой, дори той, новият директор на охраната, не би посмял да се заеме с могъщия началник на „Ентроникс“ в Щатите. Но смяташе, че е редно Йоши да получи информацията. Настояваше, че тя не бива да бъде обсъждана по телефона или лично. Помоли Йоши да не му пише на имейла му в „Ентроникс“.

Надявах се, че Йоши чете английски по-добре, отколкото го говори.

Ако Кърт ми бе казал истината, а нямах причина да се съмнявам, че се бе сдобил с информация за Дик Харди, това означаваше, че извършеното от Харди е не само незаконно, но и направо гнусно.

Бях сигурен, че шефовете в Токио нямат представа с какво се занимава Харди. Японците са адски предпазливи и изпълнени със скрупули, за да си играят подобни долни игрички. Те играеха на много по-високо ниво. Никога не биха толерирали действията на Харди. Щяха да проучат информацията, да повикат Харди на разговор и да го изритат от компанията за нула време.

 

 

Поршето на Тревър Алард бе ужасна гледка. Предницата бе невероятно смачкана и бе почти невъзможно да си представиш, че колата някога е била в движение. Капакът стърчеше нагоре, вратата на шофьора висеше на пантите си, а двете предни гуми бяха спукани. Човек веднага разбираше, че никой не би могъл да оцелее в такава катастрофа.

Греъм и аз се вторачихме мрачно в развалината.

— Хазаинът ми ще откачи — ухили се Греъм. — Аз ли ти казах да помолиш да докарат колата тук?

— Да. Тази сутрин.

— Сигурно още съм спял. Помислих си… не знам какво си помислих.

— Веднага щом откриеш повредената част, ще накарам да я махнат оттук.

— Ами ако не открия нищо?

Свих рамене.

— Тогава просто ще стои тук, докато откриеш.

Греъм ме изгледа объркано. Чудеше се дали се шегувам.

— Май трябва да се захващам за работа, а?

Извади кутията с инструментите си и започна да разглобява развалината. След малко каза:

— Това не е забавно. Нищо чудно, че не са намерили нищо.

Греъм свали предното ляво колело и започна да го оглежда внимателно.

— Това си е наред. Няма повреди върху лагерите.

После отиде до другото колело и направи същото. След няколко минути заяви:

— И това е наред.

— Какво друго може да е, по дяволите?

— Труден въпрос. Неприятно ми е да го призная, но явно не съм бил справедлив към ченгетата. Може и да са си свършили работата.

Звъннах няколко телефона от задния двор на Греъм, докато той продължаваше да проучва развалината. Мина около час и половина.

Най-после се надигна. Ръкавиците му бяха омазани с машинно масло.

— Нищо — каза той. — Няма нищо. Вече е време да се понеса към „Чипстърс“.

„Чипстърс“ бе магазинът за плочи, където работеше.

— Още малко — помолих го. — Половин час.

— Подай ми мобифона. Ще видя дали мога да разменя един час сега срещу час тормоз по-късно.

Помогнах му да отвори предния капак, което не бе никак лесна работа, тъй като бе кошмарно изкривен и смачкан. Но и там не открихме нищо.

— Мамка му, това е адски досадно — изсумтя Греъм.

Отвори шофьорската врата и се просна на седалката. Поседя там за миг и каза:

— Скоростомерът показва осемдесет километра. Не е шофирал прекалено бързо.

После натисна спирачката.

— И спирачките работят.

Завъртя волана.

— Олеле — извика Греъм.

— Какво?

— Върти се прекалено лесно. Колелата въртят ли се?

Отстъпих назад и погледнах.

— Не.

— Това може да е проблемът. Шофираш по шосето с осемдесет километра и пътят извива, така че ти също завиваш, но колелата ти продължават право напред. И се шибваш в парапета.

— Каква е причината?

— Може да са няколко неща.

Греъм се наведе и започна да си играе с жиците под таблото. С дълъг ключ свали болтовете на въздушните възглавници. После забърника с отвертка по волана и извади въздушната възглавница от него.

— Въздушните възглавници не са се надули — отбеляза Греъм, като свали болта на волана и го дръпна здраво, но той не помръдна.

Извади нещо като гумен чук от кутията си с инструменти и халоса волана няколко пъти. Накрая успя да го измъкне.

— Това е странно — каза след минута.

— Какво?

— Виж.

Греъм издърпа тънка пръчка, дълга около тридесет сантиметра. Единият й край беше извит във формата на U. Другият беше назъбен.

— Какво е това? — попитах любопитно.

— Лост за въртене.

— По-малък е, отколкото си мислех.

— Да, защото е само половината от него. А това — извади той подобно парче — е другата половина.

— Счупен ли е?

— Тези неща би трябвало да издържат страхотно напрежение. Никога не съм виждал нещо подобно. Стоманата не се чупи. А тази сякаш е съдрана.

— Трябваше да станеш ченге — казах.

На път към къщи звъннах на Кениън.

— Щатска полиция, Санчес.

Попитах дали Кениън е там.

— Мога да ви свържа с гласовата му поща или да приема съобщението ви — отвърна Санчес със силния си испански акцент. — Освен ако аз не мога да ви помогна с нещо.

Нямах му доверие — не го познавах, дори не го бях виждал. Не знаех кои бяха познатите му.

Помолих го да ме свърже с гласовата поща на Кениън. Оставих съобщение на сержанта да звънне на Джош Гибсън.

После се обадих на Кейт. Съобщи ми, че тъкмо пристигнали във вилата на Сузи и пътуването минало идеално. Сега очевидно й бе по-леко.

— Обадиха ми се от лекарския кабинет — каза тя. — Получили са резултатите от тестовете и всичко е наред.

— Момче ли ще имаме или момиче?

— Помолихме ги да не ни казват, забрави ли?

— А, да.

— Какво става с Кърт?

Обещах да й звънна след няколко минути от друг телефон и й обясних защо.

 

 

Плазмената лаборатория бе празна. Сложих пръст на биометричната машина, която изсвири и ме пусна да вляза.

Вероятно някъде из сградата бе изпищяла аларма и Кърт знаеше къде се намирам.

Вдигнах телефона в предния офис, който на времето принадлежеше на Фил Рифкин, и звъннах на Кейт.

— Здрасти — казах. — Не исках да ти звъня от моя кабинет. Не знам дали е безопасно.

— Какво имаш предвид?

— Слушай, сладурче. Мислих много. И тази работа с Кърт… имам предвид, едно е да подслушва телефона ми, но не би направил нищо на колата на Тревър.

— Така ли мислиш?

Кейт бе страхотна актриса и играеше ролята си идеално.

— Да, според мен е така.

— Защо?

— Откачена история. Явно ме терзаят смахнати мисли за конспирации. Щатската полиция провери колата и не откри нищо.

— Мисля, че му дължиш извинение. Ще го видиш на мача довечера, нали? Трябва да му се извиниш.

— Да — изсумтях неохотно. — Но не мога да го направя. Няма да спре да ме тормози.

Не бях готов за извинение. Предположих, че Кейт импровизираше. Смятах, че Кърт никога не би ми повярвал, ако му кажех, че го смятам за невинен. Но бих се изненадал, ако не подслушваше този разговор. А щеше да ми повярва само ако подслушваше тайно разговорите ми.

Е, бях готов да направя необходимото.

 

 

Сержант Кениън бе оставил съобщение на мобифона ми. Взех асансьора долу до лобито, изминах няколко пресечки с колата и му звъннах. Този път вдигна телефона лично.

— Разпитах наоколо за ТМК — заяви той, без да ме пита защо му се обаждам. — Може и да има някаква логика в думите ви. Течният метален корозив е опасна работа. Не знам откъде може да се купи обаче. Вероятно от доставчик на материали за заварки.

— Или от склад на армията. Имам въпрос към вас. Да кажем, че съм успял да открия в колата на Тревър Алард нещо, което доказва, че е била умишлено повредена… Това ще бъде ли достатъчно да се използва като доказателство в съда?

— Казах ви, че колата е предадена за скрап.

— Да кажем, че все пак съм успял.

— Какво направихте?

— Питам ви дали доказателството ще бъде приемливо — повторих упорито, тъй като бях изгледал доста серии на „Закон и ред“ по телевизията.

— Сложна работа. Ще трябва да поговоря с прокуратурата и да ви звънна по-късно.

— Веднага щом можете.

Той ми се обади след около десет минути.

— Вижте — поде Кениън, — един от прокурорите ми каза, че е важна тежестта на доказателството, а не приемливостта му.

— Ще трябва да ми го обясните на човешки език.

Кениън се засмя.

— А аз се надявах, че вие ще ми обясните.

— Съжалявам.

— Означава, че добър адвокат на защитата ще се бори срещу приемането на доказателството, но съдията може да го приеме. Е, отговорих на въпроса ви. А сега вие отговорете на моите. Разполагате ли с доказателство или не?

— Разполагам.

— Добре. И твърдите, че то доказва саботаж. Откъде знаете? Не се обиждайте, но вие сте началник в търговска фирма, а не металург.

— Не мога да твърдя със сто процента сигурност, че доказва саботаж на колата. Но мога да ви уверя, че парчето метал е изкривено и откъснато. Не е нормално чупене на метал.

— Какво е парчето?

Поколебах се за миг.

— Лостът за завъртане.

— Е, да приемем, че сте прав и това доказва, че някой си е играл с колата. Но все пак имам проблем. Сериозен проблем.

— Какъв?

— Да свържа метала с Кърт Семко. Следователно, вие трябва да докажете, че е имал възможността да го направи — разполагал е с ТМК. Имал е достъп до него.

— Той държеше корозива в апартамента си — казах. — Виждал съм го. Просто трябва да претърсите апартамента му.

— Ще се върнем на това — увери ме Кениън. — Казах ви и преди, освен ако не се съгласите да станете информатор, няма как да посочим причина за обиск. Ако имаше някакъв друг начин… Той някога давал ли ви е ключ от апартамента си?

— Не, разбира се.

— Предполагам, че не би ви поканил там.

— Не и след милион години.

— Тогава как, по дяволите, можете да докажете, че разполага с корозива?

— Как аз мога да докажа?

— Това може да е единственото разрешение на проблема. Точно както лично се сдобихте с метала.

— Може пък и да има друг начин — замислих се.

Имаше, разбира се. Греъм Рънкел работеше по въпроса.

— Какъв например?

— Ще трябва да ви обясня по-късно.