Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Инстинкт на убиец

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 05.11.2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 97954-585-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626

История

  1. — Добавяне

Трета част

37.

Първото, което направих, бе да се отърва от Карибите. Накарах да махнат всички картинни екрани от кабинета ми. Исках да мога да гледам през прозорците, дори да виждах само паркинга.

Правех точно обратното на всичко, което на времето правеше Горди. Все пак бях пълната му противоположност, нали? И поради тази причина Дик Харди ме направи новия вицепрезидент по продажбите.

Е, помогна и това, че шефовете на „Ентроникс“ искаха да запълнят мястото колкото се може по-скоро. Нямаха търпение да забравят за Горди.

Пиянските му изстъпления се появиха в интернет на следващия ден. „Яху“ бе пълен с истории за шоуто от „Роки“, чашите със сурови яйца, ролекса и хамъра и най-вече — антияпонските изявления. Горди, добре познат в света на продажбите, се превърна в знаменитост.

А началниците в Токио бяха невероятно засрамени и вбесени. Досега се бяха съгласявали да си затварят очите за расизма на Горди, тъй като той се опитваше да го прикрива, но след като започна да го проявява на обществени места, трябваше да бъде усмъртен.

Мениджърът по връзки с обществеността в Санта Клара даде прес изявление, в което оповести, че „Горди напуска «Ентроникс» по семейни причини“. Получих безброй поздравления и имейли от приятели, с които не се бях чувал от години. Вероятно се надяваха да ги уредя в „Ентроникс“, тъй като не знаеха, че скоро всички ние можехме да останем без работа. Джоан Тюрек ми изпрати адски мило писмо, в което добавяше зловещо: „Пожелавам ти най-вече късмет. Ще имаш нужда от него“.

Второто, което направих, бе да звънна на Йоши Танака и да го уведомя, че нещата отсега нататък ще бъдат различни. За разлика от предшественика си, аз исках да работя с него. Исках да чувам мнението му, да знам какво мисли, да знам какви са настроенията в Токио. Говорех му бавно, използвайки простички думи.

Няма да кажа, че Йоши ми се усмихна — очевидно лицевите му мускули нямаха тази способност, но кимна тържествено и ми благодари. Мисля, че разбра какво му казах, макар да не бях съвсем сигурен.

Третото бе да помоля Дик Харди да се отбие в Бостън на път от Ню Йорк към Санта Клара. Събрах момчетата в най-голямата конферентна зала, за да се запознаят с Тузаря, и ги въодушевих с речта си. Казах им, че вратата ми е винаги отворена за тях и трябва да се чувстват свободни да идват при мен с проблемите си. Уверих ги, че очаквам от тях само най-доброто. Обещах им, че когато нещо не е наред, няма да ги ругая, а ще се опитвам да помогна. Зарадвах ги с малко повишение на премиите. Тази ми реч бе много по-популярна сред Братството, отколкото нещастното ми нареждане за командировъчните.

Дик Харди стоеше до мен, издокаран в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка в синьо и сребристо. С мощната си челюст, посивялата коса и тъмните торбички под леденосините очи, той изглеждате като типичния директор на голяма корпорация. Здрависа се с всички и ги увери, че му е адски приятно да се запознае с тях. Каза го така, сякаш наистина го мислеше. Добави, че те са „сърцето“ на „Ентроникс“, както и че има пълно доверие в мен.

Харди ме потупа по рамото, когато останахме насаме, и каза:

— Знам, че плаването бе тежко, но ако някой може да удържи руля, това си ти.

Явно си падаше по моряшките метафори.

Погледна ме в очите и добави:

— Не забравяй: не можеш да контролираш вятъра. Можеш да контролираш само платната.

— Да, господине.

— Доволен съм от успехите ти.

— Имах късмет.

Той поклати глава сериозно.

— Тъй като вече си един от вицепрезидентите, сигурно ще ти писне да чуваш едно и също, но твърдо вярвам, че човек сам гради късмета си.

Четвъртото ми дело бе да повиша Тревър Алард на старото ми място. Защо ли? Сложно е. Мисля, че отчасти, за да поправя стореното. Не харесвах Алард, но ако не беше Кърт, вероятно Тревър щеше да седи в кабинета на Горди, а не аз. Освен това, независимо дали ми харесваше или не, той бе добър в работата си. Последната причина бе старата поговорка: „Дръж приятелите си наблизо, а враговете — още по-близо.“

И сега ми се налагаше да работя с него. Не знам кой се чувстваше по-неудобно — той или аз. Дадох му старата секретарка на Горди, Мелани. Това може би не бе много приятно за нея, тъй като представляваше стъпка надолу по отношение на престижа, но знаех, че мога да й имам доверие да го държи под око, тъй като ме харесваше. А и бе свикнала да работи за кретени. Аз задържах Франи, която работеше тук откак се помнеше и знаеше всичко много по-добре от когото и да било.

Накрая, казах на Кърт, че вече не се нуждая от помощта му. Не исках поверителна информация. Не исках той да се възползва от мястото си в охраната по този начин. И със сигурност не исках някой да узнае истината.

Реакцията на Кърт не бе бурна. Очевидно, чувствата му бяха наранени, но той никога не би го признал.

Съобщих му новината рано една сутрин във фитнеса в Съмървил, докато се потяхме с тежестите.

— Не мога да рискувам — казах.

На третата серия тежести изстенах от умора. Мускулите на ръцете ми отказаха и за първи път Кърт не ми помогна да завърша серията. Загледа ме как се боря с щангата, за да я върна на мястото й. Не успях и тежестта се стовари на гърдите ми. Изскимтях от болка. Кърт я вдигна и я постави на стойката.

— Страхуваш се да не те хванат ли? — попита той.

— Не — отговорих. — Просто е нередно. Притеснява ме.

— Виж ти, кой внезапно се превърна в светец.

— Стига бе — възразих, като се надигнах задъхан.

Винаги съм се чувствал неудобно заради това.

— Но не ме спря.

— Да бе, сякаш наистина можех да те спра.

— Не и когато се нуждаеше от помощта ми. Не отказа да прочетеш имейлите на Горди до Харди. Повярвай ми, пак ще има моменти, когато ще се нуждаеш от мен.

— Може и така да е — съгласих се. — Но просто ще трябва да се оправя без помощта ти.

— Сега се нуждаеш от мен повече от когато и да било. Ръководиш продажбите на огромен отдел. Не можеш да си позволиш да сгрешиш. Трябва да знаеш всичко, което става. Това се нарича РПВ.

— РПВ?

— Различи приятеля от врага. Основна процедура. За да можеш да застреляш враговете, а не приятелите си. Едно от първите неща, които научаваш в армията. Понякога, когато си вън от бойното поле, не е лесно да различиш добрите от лошите. Много компании наемат фирми за разузнаване. Знаеш го, нали?

— Не и по твоя начин.

— Не — призна той. — Не са толкова добри. Не обръщат голямо внимание на подробностите. Например, трябва да знаеш всичко за работата на Йоши Танака. Той е един от основните играчи. Невероятно могъщ. Искаш да ти е приятел, нали?

— Той работи за шефовете, а не за мен. Лоялен е към Токио. И стига да не забравям това, няма да имам проблеми.

— Мислиш ли, че това е единственото, което трябва да знаеш за него? Ами ако ти кажа, че прочетох няколко от имейлите му до Токио през последните дни? Шифровани, разбира се. Но пък нашият отдел разполага с кодовете. Написани са на японски, но познавам една готина японка. Не искаш ли да знаеш какво казва за теб? — усмихна се Кърт.

Поколебах се, но само за секунда.

— Не — отговорих твърдо. — Не искам.

— Ами приятелчето ти Тревър?

Поклатих глава. Изкушавах се да споделя с него подозренията на Тревър, но реших да не го правя.

— Не — повторих. — Не искам повече такива неща.

Усмивката му се изкриви.

— Ти си шефът.

 

 

Дик Харди ме проверяваше често, по телефона или с имейли. Чувствах се като тийнейджър, току-що взел шофьорска книжка и ключовете от колата на баща си, която татето всяка вечер проверява да не е ударена. Харди искаше да се увери, че ще успеем да изпълним плана си за третото тримесечие, да узнае какво става с всяка голяма сделка. Искаше да е сигурен, че притискам момчетата здраво.

— Не можеш да ги оставиш на мира дори за секунда — повтори ми той няколко пъти. — Всичко зависи от успехите им. Всичко.

Обясних му, че разбирам. Казах му, че ценя доверието му в мен и няма да го разочаровам.

Не бях сигурен дали аз самият си вярвах.

 

 

Стоях пред писоара, когато Тревър влезе в тоалетната. Кимна ми и отиде в другия край. Чакаше да го заговоря, а пък аз изчаквах него. Вече му бях пряк началник.

Нямах нищо против да се държа цивилизовано, но не възнамерявах да прекалявам. Той трябваше да се примири с положението.

Свърших и отидох до мивката, за да си измия ръцете. След като се избърсах с хартиената кърпа, Тревър заговори.

— Как вървят нещата, Джейсън?

— Всичко е наред, Тревър — отговорих. — А при теб?

— Чудесно.

Вече бях Джейсън, а не Стедман. Е, все пак бе някакво начало.

Тревър си изми ръцете и се обърна към мен. Заговори бързо и тихо:

— Брет Глийсън отиде при охраната да поиска записите от нощта и деня преди компютърът му да сдаде багажа. Познай какво е станало с тях.

— Защо все още говорим за това? — попитах.

— Изчезнали са, Джейсън. Изтрити са.

Свих рамене.

— Не знам абсолютно нищо по въпроса.

— Искаш ли да отгатнеш кой е последният човек, който е имал достъп до файловете? Според теб, чие име е записано в дневника?

Не отговорих.

— Един тип от охраната на име Кърт Семко. Любимият ни бейзболист. Шибаното ти приятелче.

Свих рамене и поклатих глава.

— И знаеш ли какво си мисля? — продължи Тревър. — Мисля си, че се възползваш от възможностите на охраната, за да отмъщаваш на хора, които не харесваш. И този тип върши мръсната ти работа, Джейсън.

— Глупости. Мисля, че Кърт дори не работеше тук, когато компютърът на Брет се скапа. А пък аз самият нямам ни най-малка представа как да изтрия всички файлове от компютъра. Дрънкаш дивотии.

— Да бе, обзалагам се, че е било адски трудно да вкараш Кърт тук, преди да си получи служебната значка. Ако мислиш, че можеш да използваш корпоративната охрана за гнусните си цели, значи си ужасно тъп.

— Това е абсурдно.

— Много от момчетата те харесват. Падат си по лицемерните ти преструвки. Но аз те чета като отворена книга. Два дни поред колата ми се развали и това ми струва сделката с „Павилион“. Да не мислиш, че не съм се поровил в тази история? Обадих се да им се извиня. И знаеш ли какво ми съобщиха?

Не отговорих.

— Казаха ми, че съм им се обадил от клуб за голф. Сякаш съм предпочел да отида да поиграя, вместо да си свърша работата. Е, познавам човек, който е член на клуба, и поразпитах. Дамата от магазина за спортни принадлежности ми каза, че някакъв тип в кожено яке с емблемата на „Харли Дейвидсън“ влязъл в магазина онази сутрин и помолил да използва телефона. По същото време, когато уж аз съм се обадил в „Павилион“. Жената го помнеше, тъй като не изглеждал като член на клуба.

— Тревър, не знам за какво говориш.

— Разбира се, че не. Е, дръж си очите отворени, Джейсън. Предстоят ти доста неприятности.