Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (42)

41.

Втурнах се в спешното отделение, Кърт седеше в чакалнята с каменно лице.

— Къде е Кейт? — извиках.

— В отделението — посочи той към вратата. — Добре е, но загуби доста кръв.

Вечерята натежа в стомаха ми. Замайването от виното се замени от страх.

— Загубихме ли бебето? — попитах уплашено.

Кърт поклати глава.

— Говори със сестрата, но мисля, че няма проблеми.

— Слава богу.

Кърт ме изгледа убийствено.

— Защо, по дяволите, не й каза къде си?

— Аз… — замънках засрамено.

Какво можех да кажа? Че не знаех името на ресторанта? Ама че оправдание.

— Кейт знае номера на мобифона ми.

— Да, ама го беше изключил. Жена ти е бременна, за бога! Излизаш на вечеря и си изключваш телефона, защото не искаш да провалиш сделката си! Това е гнусно, човече — поклати глава той.

Обзеха ме противоречиви чувства. Благодарност — задето бе довел Кейт в болницата. Гняв — заради възмущението му — кога пък бе станал такъв праведник? Страхотна вина. Облекчение, че Кейт бе добре и не бяхме загубили бебето.

— Трябваше да го изключа — оправдах се.

— Имаш късмет, че бях там.

— Кейт ли ти се обади?

— Аз звъннах у вас. И добре, че го направих.

— Господин Стедман? — попита една сестра, като се приближи към Кърт.

Сестрата имаше ясносини очи и сребриста коса. Изглеждаше на около петдесет и пет и излъчваше авторитет.

— Жена ви е добре. Преляхме й изгубеното количество кръв.

— Аз съм съпругът — намесих се.

— А, добре — кимна тя и се извърна към мен. — Съжалявам. Тя е в шестнадесетата седмица, нали?

— Да.

Забелязах, че сестрата говореше в сегашно време. Кейт е бременна, а не „беше“.

— Бихте ли предпочели да поговорим насаме, господин Стедман?

— Не, не е нужно — отговорих, като хвърлих бърз поглед на Кърт. — Той е близък приятел.

— Добре. Жена ви има плацента превиа. Да ви обясня ли по-точно?

Жената говореше спокойно, с почти хипнотичен тон. Акцентът й бе на човек от работническата класа, роден в Бостън. Звучете точно като майка ми.

— Мисля, че схващам — отговорих.

— Бременността й е рискова. Ще й се наложи да остане в болницата няколко дни, а после трябва да е на легло до края на бременността. Това означава да лежи настрани и да използва подлога. След известно време ще може да сяда и дори понякога да се вози в кола. Но не трябва да полага никакви усилия. Съществува риск от преждевременно раждане. А на този етап от бременността плодът няма да оцелее.

— Какъв е рискът за жена ми?

— Само десет процента от жените с нейната диагноза все още имат проблеми, когато настъпи момент да раждат. Тя ще бъде добре, надявам се — каза сестрата.

Плодът! Това беше нашето бебе, по дяволите!

— Как е бебето?

— Сърцебиенето му е нормално. Това означава, че плодът не е бил засегнат от загубата на кръв.

Кимнах.

— Тя имаше ли болки преди това? Кървене?

— Не мисля, че имаше кървене, но имаше болки.

— Посети ли гинеколога си?

— Той просто й каза да си почива.

— Разбирам. Кога правихте секс за последен път?

Знам, че бе глупаво от моя страна, но погледът на Кърт ме притесни.

— Преди доста време — отговорих най-после. — Вероятно около месец. Мога ли да я видя?

Кърт остана в чакалнята, а аз отидох да видя Кейт.

Беше ужасно бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Изглеждаше тъжна. Бяха й включили две системи — една с кръв и една с някаква прозрачна течност.

— Бебчо — казах нежно, като я погалих по косата и лицето. — Как се чувстваш?

— Изморена съм. Едва не припаднах. Навсякъде имаше кръв.

Кимнах.

— Казаха, че и ти, и бебето сте добре.

— Хирургът смята; че трябва да остана в болницата за няколко дни.

— Само два-три дни.

— А после трябва да съм на легло.

— Знам. Важното е, че и ти, и бебето сте добре.

— Е, това вероятно означава, че ще взема отпуск по майчинство по-рано, отколкото очаквах.

— Във фондацията ще се оправят и без теб.

— Точно от това се страхувам — усмихна се тя.

— Съжалявам, че изключих телефона. Типовете в ресторанта ме накараха. Но не трябваше да ги слушам. Или поне трябваше да ти звънна и да ти кажа номера на ресторанта.

— Няма нищо. Звъннах на Клаудия, но тя е в Ню Йорк. После се обадих на Сали и Ейми, но не успях да ги открия. Тъкмо се канех да позвъня за линейка, когато Кърт се обади, слава богу.

— Слава богу.

— Той е страшно добър приятел, нали?

Точно както той самият бе казал. „Нямаш по-добър приятел от мен. Нито по-опасен враг“.

Кимнах, но не отговорих.