Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (48)

47.

Момчетата започнаха да се събират в кабинета ми около девет. Първи се появи Летаски, после Фестино и Форсайт, накрая се струпа малка тълпа. Независимо дали харесваха Тревър Алард и Брет Глийсън, бяха работили дълги години с тях, бяха ги виждали всеки ден, бяха си бъбрили в стаята за почивка, бяха си говорили за спорт, жени, коли и работа. И сега всички бяха в шок.

Говореха тихо и се опитваха да си обяснят станалото. Летаски им разказа какво бе чул от съотборника си, който шофирал зад поршето: как пътят завивал надясно, но поршето се забило направо в парапета, после в бетонна колона и накрая се преобърнало. Екипът на първа помощ веднага осъзнал, че няма нужда от него, тъй като и двамата мъже били мъртви. После полицията затворила лявата лента на магистралата за няколко часа.

— Тревър пиян ли е бил? — зачуди се Форсайт. — Не го помня като голям пияч.

Никой не знаеше, разбира се.

— Патологът обикновено проверява за алкохол в кръвта — отбеляза Фестино. — Поне така показват по телевизията.

— Съмнявам се — каза Летаски. — Не познавах Тревър добре като вас, а пък Глийсън — още по-малко, но и двамата са отивали на баскетболен мач. Не биха се напили преди него. След това може би да, но не и преди.

— Глийсън беше сериозен пияч — обади се Фестино. — Страхотно си падаше по купоните.

— Все пак — възрази Летаски.

Всички закимаха. Никой не вярваше, че Тревър е бил пиян.

— Обичаше да шофира бързо — изтъкна Форсайт. — Адски бързо. Но беше добър шофьор. Как е загубил контрол над колата? Снощи не валя, нали?

Летаски поклати глава.

— Петно от масло или нещо подобно? — попита Форсайт.

— Аз самият стигнах дотам по магистрала 95 — отвърна Летаски. — Но не видях никакви петна.

— Някога виждал ли си жена му? — вметна Детуайлър, най-младият ни продавач.

— Страхотно маце — облиза устни Рик. — Руса, с големи цици. Точно каквато би очаквал от Тревър.

Той се огледа наоколо и забеляза неодобрителните погледи на колегите.

— Съжалявам — побърза да се извини.

— Нямаха деца, слава богу — отбеляза Летаски.

— Слава богу — присъединих се към него.

Бях слушал разговорите внимателно, но без да се намесвам. Не исках да рискувам и да споделя подозренията си с тях.

— Механичен дефект или нещо подобно? — зачуди се Детуайлър.

Летаски въздъхна.

— Предполагам, че всичко е възможно.

— Госпожа Алард ще съди „Порше“ до дупка — реши Фестино.

След няколко минути всички излязоха от кабинета ми, за да започнат работа, само Фестино остана.

— Какво мислиш за Тревър? — попита ме той колебливо.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че не трябва да се говори лошо за мъртвите, но мразех тоя задник. Знаеш го. Предполагам, че и ти изпитваш същите чувства.

Не отговорих.

— Но… не знам… може пък и да не е бил чак толкова лош. Нито пък Глийсън. Макар че бе още по-трудно да харесаш Глийсън.

Кимнах.

— Е, може и да проявявам нетактичност, но реши ли на кого ще възложиш сделките им?

Новините се разчуват бързо в ерата на имейлите. Точно преди обяд получих писмо от Джоан Тюрек в Далас.

Страшно съжалявам за Тревър Алард и Брет Глийсън. Направо не мога да повярвам. Ако бях суеверна, щях да кажа, че върху „Ентроникс“ тегне проклятие.

Май в думите й имаше известна логика.

По обяд отидох до обществения телефон в кафенето. Почти никой не го използва, тъй като всички в сградата си имат телефони на бюрата, както и мобифони.

Бях решил да се обадя на ченгетата.

Искаше ми се да звънна на някоя линия за анонимни информатори, но колкото и да е странно, полицията в Масачузетс нямаше такава. В сайта им открих линии за тероризъм, палежи, бегълци от правосъдието, кражби на коли и мошеничества, но нищо за най-обикновените убийства.

Затова звъннах на полицая, чието име бе в прес изявлението. Шон Макафи, който разследваше катастрофата, не бе на работното си място. Може би се намираше на мястото на катастрофата, но подозирах, че разследването му бе формално.

От друга страна, не исках да проследят обаждането ми и да ме разкрият. Смятах, че полицията в наши дни може да проследява всички обаждания, дори от мобифони. Така че, ако искаха да разберат откъде се обаждам, щяха да стигнат само до обществения телефон в кафенето на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам.

— Сержант Макафи — изрече груб глас с южняшки акцент.

Наблизо нямаше никой — телефонът се намира в ъгъла на кафенето до вратата за персонала, но все пак не смеех да говоря високо. От друга страна обаче, ми се искаше да прозвуча уверено.

— Сержант Макафи — започнах с деловия си глас, — разследвате катастрофата, станала снощи на магистрала 95 в Уолтам, нали? Поршето?

— Да — потвърди сержантът, изпълнен с подозрение.

— Имам известна информация за нея.

— Кой се обажда?

Бях готов за въпроса.

— Аз съм приятел на шофьора.

— Име?

Моето ли? Или името на шофьора?

— Страхувам се, че не мога да ви дам името си.

— Каква е информацията ви?

— Мисля, че нещо е било направено на поршето.

Дълга пауза.

— Защо мислите така?

— Защото шофьорът имаше враг.

— Враг. Мислите, че някой го е избутал от пътя?

— Не.

— Значи смятате, че някой е повредил колата умишлено?

— Точно така.

— Господине, ако разполагате с информация, важна за следствието, трябва да направите услуга и на починалия, и на себе си и да дойдете да поговорите с мен.

— Не мога да го направя.

— Аз с удоволствие бих дошъл до Фрамингам — предложи ми ченгето.

Знаеше откъде се обаждам.

— Не мога да се срещна с вас.

Полицаят започна да се ядосва и повиши тон.

— Господине, без повече информация, като например името на врага, за когото говорите, нямам за какво да се захвана. Криминолозите проучиха мястото на злополуката снощи. Нямаше следи от гуми, нито пък улика, че шофьорът е направил нещо друго, освен да се забие в парапета. Така че нашето мнение е, че става дума за фатална катастрофа с кола. Ако разполагате с нещо, което би могло да промени мнението ни, би трябвало да го споделите с нас. В противен случай, просто забравете.

Не очаквах подобно отношение. Зачудих се дали ченгето искаше да ме накара да се засрамя, за да започна да сътруднича, или наистина не му пукаше какво точно бе станало.

— Просто мисля, че хората ви трябва да огледат колата внимателно — казах кротко. — Обзалагам се, че ще откриете следи от саботаж.

— Да огледаме колата внимателно? — извика той. — Господине, колата е зверски смачкана, а е и горяла. Не е останало много от нея, ясно ли е? Съмнявам се, че някой би могъл да открие нещо.

— Казва се Кърт Семко — изрекох бързо и затворих телефона.

Докато излизах от кафенето, забелязах Кърт, който седеше заедно с няколко момчета от охраната. Говореха високо и се смееха, но Кърт ме наблюдаваше.