Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (60)

59.

Когато изминах половината път до Бостън, отбих на банкета и звъннах на мобифона на сержант Кениън.

— Имам всички доказателства, от които се нуждаете, за да го арестувате — съобщих гордо и набързо му разказах какво бях направил. — Достатъчно, за да го свърже с убийствата на Алард и Глийсън.

— Може би — отвърна той със съмнение.

— Може би? Вие сте човекът, който ми каза, че ако се сдобия с тубата с ТМК, това ще свърши работа.

— Така е и може би ще свърши. Но може би не.

— За бога, вие сте ченгето — изстенах безпомощно. — Не аз. Защо не изпратите няколко човека в сервиза на Уилки още сега? Отзад има склад, където Кърт е прибрал достатъчно експлозиви и муниции, за да превземе сграда „Джон Хенкок“.

— Думите ви не са достатъчни.

— Така ли? — извиках вбесено. — Помислете малко, Кениън. Ако не направите нищо със сведението ми, ще се окажете забъркан в сериозни неприятности. Грешка, която може да ви струва кариерата. Да не би да предпочитате да се обадя на ФБР и да им обясня, че щатската полиция на Масачузетс не се е заинтересувала достатъчно от доклада ми за откраднати муниции? След 11 септември имам чувството, че те няма да се мотаят прекалено дълго.

Кениън замълча. Чух шум по линията.

— Мога да изпратя няколко души сега — каза той.

— Разумно.

— Можем ли да докажем, че това е складът на Кърт Семко?

— Говорете с Абдул — посъветвах го. — Притиснете го. Поискайте му зелената карта. Или пък го попитайте за връзките му с арабски терористи. Навярно ще се изненадате колко готов ще е да ви сътрудничи.

Мобифонът ми изпищя. Обаждаха ми се на втората линия. Погледнах екранчето и видях, че се обаждаше не Греъм, а Кърт.

— Ще ви звънна след секунда — обещах на Кениън, после превключих на другата линия. — Да?

Чух шум от бар, високи гласове и смях.

— Здрасти, брато — поздрави ме той. — Току-що ми се обади Абдул. Познаваш го.

Стомахът ми се сви. Не отговорих.

— Мислех, че си схванал как стоят нещата.

— Кърт… — започнах.

— А тази вечер по време на мача се случи най-странното нещо — прекъсна ме той. — Някакъв тип проникна с взлом в апартамента ми.

— Така ли?

— Твой приятел.

— Не знам такова нещо.

— Аха. Греъм Рънкел — небрежно ми обясни Кърт. — Телефонът ти бе програмиран в мобифона му. Сигурно ти е приятел.

Изтръпнах. Знаеше името на Греъм. Знаеше за приятелството ни. Знаеше какво има програмирано на мобифона му.

— Последният номер, на който бе звънял, бе твоят. Значи с него говореше по време на мача, а?

— Това е новина за мен — отвърнах с пресилено спокойствие.

— Любопитно копеле. Допусна грешка да се рови в шкафа ми. Сто и десет волта бяха охранителната ми мярка. Тръшнаха го като чувал с картофи.

Очите ми се напълниха със сълзи. Прехапах устни.

— Къде е Греъм?

— Не трябваше да го правиш. Прекоси границата прекалено много пъти.

— Къде е Греъм, Кърт?

— Почива си удобно, приятелю. Вързан и заключен в един голям сандък. Докато уредя нещо друго, разбира се. Е, може и да не му е толкова удобно, тъй като вътре няма много въздух. Всъщност, вероятно вече е изчерпил по-голямата част от него — знаеш как паниката те кара да дишаш по-усилено, нали?

— И е в твоята къща?

— Не, другаде. Наречи го неименувано местоположение.

— Имам нещо, което със сигурност искаш — казах бързо.

— Така ли?

— Доказателство. Повреден лост от порше карера.

Кърт се изсмя.

— И сега искаш да сключиш сделка? Искаш онова, което е в сандъка ми или зад завесата?

— Пусни Греъм и ще ти дам доказателството.

— Ще ми дадеш лоста ли, Джейсън? — отново се изсмя той.

— Чудесна сделка — отговорих. — Моят приятел срещу уверението, че няма да влезеш в затвора до края на живота си. Звучи съвсем добре.

Той се поколеба за секунда. Знаех, че мислеше усърдно. По принцип си беше подозрителен, много повече, отколкото аз някога бих могъл да бъда. За него всичко бе номер. А сега трябваше да го убедя, че наистина искам да сключа сделка. Не беше лесно.

Трябваше да го залъжа хитро.

— Разбира се — каза той накрая. — Нямам проблем.

— Ти нямаш — възразих бързо. — Предавам ти уликата, ти пускаш Греъм, а после отиваш на улица „Хилярд“ и убиваш жена ми и мен.

— Защо пък бих направил това, Джейсън? След като ми поднасяш такъв чудесен подарък?

Ако Кърт знаеше, че Кейт бе напуснала къщата, щеше да го спомене. Зачудих се дали имаше представа, че е заминала.

— Слушай сега, Кърт. Вече не приемам нищо за даденост. Уликата, с която разполагам, е оръжието ми. Сега съм като един от онези примитивни амазонски войни и това е копието ми. Без него се чувствам безпомощен, а това чувство не ми харесва.

Той замълча. Очевидно беше озадачен. Не беше наясно какво точно става в душата ми.

— Казваш, че думата ми не е достатъчна за теб? — попита той.

Изсмях се.

— На времето беше, но вече не. Парчето от лоста е улика. Без него полицията няма причина да те арестува. Няма улика, няма арест. Можеш да си ходиш. Ами аз?

— Е, помисли си по въпроса — посъветва ме той. — Без копието си безпомощен. А това означава, че вече не си заплаха за мен.

Усмихнах се. Това бе изводът, до който исках да стигне, но бе важно идеята да е лично негова.

— Все пак знам някои неща — казах. — Факти за теб. В главата ми са. Как можеш да си сигурен, че няма пак да отида при ченгетата?

— А ти откъде знаеш, че няма да отида на улица „Хилярд“? Да посетя жена ти и бебето? Попаднахме в интересно положение. Нарича се „Взаимно уверение в унищожение“. Военната доктрина през цялата Студена война.

Усмихнах се отново.

— Има логика — потвърдих. — Е, какво ще правим тогава?

— Ще се срещнем.

— Къде? Трябва да е на неутрално място. Безопасно. Не обществено. Не в твоя дом, нито в моя.

Знаех какво щеше да отговори.

— В работата — предложи Кърт. — Сградата на „Ентроникс“.

Там се чувстваше удобно, тъй като бе убеден, че контролира положението.

— След един час — казах. — С Греъм.

— След два. И не си в най-доброто положение за преговори. Даваш ми метала, а аз ще ти кажа къде е приятелят ти. Това е сделката. Ако не ти харесва, намери си друг клиент.

— Добре.

— Помисли, не бързай. Аз разполагам с всичкото време на света. Но приятелят ти не разполага с много. Има въздух за не повече от три или четири часа. При това само ако се успокои и задиша нормално. А това е трудно, когато си вързан и напъхан в сандък.