Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Инстинкт на убиец

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 05.11.2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 97954-585-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626

История

  1. — Добавяне

24.

На следващата сутрин, когато Дъг Форсайт се появи в службата, отидох и го потупах по рамото.

— Имаш ли една минутка за мен? — попитах.

Той вдигна очи и отговори:

— Разбира се, шефе.

Знаеше за какво става дума и не си правеше труда да го скрие.

Последва ме в кабинета ми.

— Дъг, позволи ми да те попитам нещо. Прие ли офертата на „Сони“?

Той се поколеба, но само за секунда.

— Само устно — отговори. — Няма да те лъжа. Крофърд ми направи страхотно предложение.

Аха, само устно. Дъг си оставяше вратичка за преговори.

— Тук си от осем години. Нещастен ли си?

— Нещастен? Не, ни най-малко.

— Защо тогава говориш с Крофърд?

Той сви рамене.

— Крофърд ми направи предложение.

— Нямаше да го направи, ако не знаеше, че мислиш да напускаш.

Форсайт замълча за момент.

— Слушай, Джейсън, дори не знам дали ще съм тук след около година.

— Не си с всичкия си, Дъг. Ти си брониран против куршуми. С продажби като твоите нямаш никакви грижи.

— Не говоря за мен лично. Имах предвид всички нас.

— Не загрявам.

— Ами нареждането за разходите доста уплаши колегите. Очевидно „Ентроникс“ не е в добро икономическо състояние.

— Не сме и в лошо — възразих. — Просто трябва да сме по-конкурентоспособни. Да отрежем излишъците. Честно казано, някои от командировъчните ни са абсурдни. Но Горди бездруго отмени нареждането.

Изкушавах се да му кажа истината — как Горди ме бе накарал да напиша заповедта, а после бе отстъпил назад, когато хората се разбунтуваха, но си замълчах и преглътнах.

— Знам — кимна Форсайт. — Но имам чувството, че това е само върхът на айсберга.

— Какво имаш предвид?

Той сниши глас.

— Чух някои неща?

— Какви?

— Как „Ентроникс“ планира да се отърве от всички продавачи. Сега, след като купиха „Роял Майстер“, вече нямат нужда от нас.

— Къде чу това?

— Чух го.

— Абсурд.

— Не е ли вярно? — прикова очи в моите Форсайт.

Поклатих глава. Канех се да излъжа като дете, заловено с ръка в буркана с бисквити.

— Абсолютно не е вярно — казах решително.

— Наистина ли? — изненада се Форсайт.

— Не искаш да се местиш в Ню Джърси, нали? — попитах.

— Роден съм и израснах в Ръдърфорд.

— Нямах предвид мястото — изрекох бързо. — Очевидно ние ще ти предложим нещо не по-лошо от „Сони“. Знаеш, че не искаме да те загубим.

— Знам.

— Хайде, Дъг, имаме нужда от теб. „Ентроникс“ е твоят дом.

Той не отговори.

— Забрави за слуховете — казах. — Човек не трябва да обръща внимание на откачени клюки.

Дъг примигна и кимна бавно.

— Е, ще се видим на мача довечера, нали? — попитах.

 

 

Най-после се наканих да изляза от кабинета към шест часа, когато телефонът ми звънна. Обажданията след пет обикновено са от хора, които искат да избегнат разговора и предпочитат да оставят съобщение. Участвал съм в тази игра безброй пъти. Напоследък ставаше все по-трудна благодарение на имейлите и мобифоните, но хората все пак опитваха.

Чух гласа на Франи:

— Един момент, господин Назийм. Имате късмет. Той тъкмо се готвеше да си тръгне.

Върнах се до бюрото въодушевен. Помислих си, че може да чуя добра новина. Последния път, когато говорихме, Фред Назийм ми каза, че Хари Белкин е почти готов да подпише. Това щеше да е най-голямата ми сделка през последните шест месеца.

— Здрасти, Фреди — поздравих радушно. — Как си?

— Джейсън — започна той и по гласа му разбрах, че новината не е добра. — Получи се известно усложнение.

— Не се тревожи — уверих го. — Ще оправим работата.

Той замълча за момент.

— Не, разбираш ли… имам лоша новина.

— Давай — казах бързо, макар никак да не ми се искаше да чуя подобно нещо.

— Току-що ме уведомиха, че ще купим телевизорите от „Панасоник“.

— Какво? — извиках стреснато, после добавих спокойно: — Вие дори не водихте преговори с „Панасоник“.

— Страхувам се, че нямам избор. Господин Белкин хареса идеята ти толкова много, че не желае да чака и реши да инсталира телевизорите в три от магазините ни през следващите две седмици.

— Две седмици? Но ние се споразумяхме за три месеца и…

— Да, но „Панасоник“ може да достави техните следващата седмица. Просто нямах избор.

Невъзможно бе да доставим стотици плазмени монитори за месец, камо ли за седмица. „Панасоник“ сигурно имаха застояла стока в склада в Нортийст.

— Но… но идеята беше моя — избъбрих и незабавно си пожелах да не го бях казвал, тъй като прозвуча като сръдня на нацупено десетгодишно хлапе. — Няма ли поне да ми дадете шанс да опитам да ви доставя няколко броя?

— Мисля, че нещата вече са напреднали твърде много — сковано ми отговори той.

— Фреди, трябва да ми дадеш възможност да ти покажа какво мога да направя. Особено като се има предвид, че аз ти предложих идеята.

— Ръцете ми са вързани. Понякога господин Белкин взима решения, без да се консултира с мен. Той е шефът. Знаеш, какво казват: „Шефът може да не е винаги прав, но е винаги шеф“.

— Фреди…

— Съжалявам, Джейсън. Наистина съжалявам.

Отидох при Горди, за да видя дали не може да измисли нещо и да осигури неколкостотин плазмени телевизора.

Мелани си бе отишла у дома, но Горди все още бе в кабинета си. Говореше по телефона. Стоеше прав, загледан в океанските вълни, които се разбиваха на снежнобелия пясък. Странна работа. През прозореца на Мелани се виждаше залязващото слънце, а само на няколко метра встрани бе прекрасният изглед от Карибите. Въображаемият свят на Горди.

Изчаках няколко минути. Горди се обърна и ме забеляза, но не ме удостои с внимание. Засмя се и продължи разговора си. Накрая затвори и влязох при него.

Лицето му сияеше победоносно.

— Уха, Стедман! Страхотно! Беше Харди. Изпрати ми поздравления и дори ми се обади лично. Покани ме да поплавам на яхтата му.

— По какъв случай?

— Откачи от радост, когато му съобщих идеята си за Хари Белкин. Плазмени телевизори в четиридесет и шест автомагазина. Чудесна работа.

Кимнах. Не му благодарих, защото не ми правеше комплимент. Поздравяваше само себе си, защото внезапно идеята бе станала негова.

Горди насочи къс и дебел пръст към мен.

— Ето това Харди нарича добра игра.

— Не схващам.

— Веднага щом Хари Белкин подпише, останалите продавачи на коли в страната ще поискат същото. Господи, гениална идея.

— Гениална.

Искаше ми се да побягна от кабинета му и да се прибера у дома.

— Какви са последните новости по тази сделка?

— Все още нямам новини.

— За бога, човече, сключи сделката. Не искам да загубя подобно нещо. Ако успееш с нея, веднага ще получим още няколко големи договора и тогава ще сме в безопасност. Как върви работата с презвитерианската болница в Чикаго?

— Мисля, че скоро ще стигнем до договор.

— А онази с летището в Атланта? Тя е велико нещо.

— Работя по въпроса.

Летището в Атланта искаше да подмени всички монитори за информация за полетите, а това означаваше стотици екрани.

— И?

— Не знам още. Прекалено рано е.

— Искам да направиш всичко възможно, за да сключиш сделката. Ясно ли е?

— Разбира се. Работя по въпроса. Слушай, искам…

— Говори ли с Дъг Форсайт? — прекъсна ме той.

— Мисля, че това е загубена работа, Горди. Вече е обещал, макар и само устно…

— Какво? Загубена работа? Би ли ми превел? Не разбирам този език. Хората в моя екип не приемат загуби. Трябва да се увериш, че Форсайт няма да ни напусне. Разбра ли?

— Да, Горди.

— В моя екип ли си или не?

— В твоя екип съм, Горди.