Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (45)

44.

Кейт беше още будна, когато се прибрах у дома. Тракаше на компютъра и се ровеше из филмовите адаптации на романите на Джейн Остин.

— Не твърдеше ли точно ти, че да гледаш филмови версии на романите на Джейн Остин е като да слушаш симфониите на Бетовен, изпълнени на хармоника? — засмях се.

— Гледали ли сме „Смотанячки“? — попита тя. — Може да ти хареса. По „Ема“ на Джейн Остин, но действието се развива в наши дни в гимназия в Бевърли Хилс. Алисия Силвърстоун участва в него.

— Знаеш ли, че правят „Гордост и предразсъдъци“, в която Вин Дизел ще играе главната роля?

— Мистър Дарси? В никакъв случай — възмути се Кейт.

— Честна дума. В първата сцена Вин влиза с джипа си в английски замък. През френските прозорци, разбира се.

Тя ме изгледа мрачно.

— Помолих Кърт да дойде да види кабела — смени темата Кейт. — Както ти ми предложи.

— Чудесно.

— Ще дойде утре след работа. Поканих го да остане и на вечеря.

— На вечеря?

— Да. Какво толкова? Вечно твърдиш, че го експлоатирам, затова реших, че няма да е лошо да го поканя да хапне с нас. Можеш да донесеш китайска храна, когато се прибираш у дома.

— Мислех, че сестра ти пристига утре.

— Смятам, че тя и Кърт ще се разберат чудесно. А Итън определено ще го хареса. Нещо против ли имаш?

— Не, разбира се. Защо да имам нещо против?

Е, имах няколко причини да съм против — например че Кейт прекарваше прекалено много време с Кърт. А и не смятах, че Кърт и изисканата Сузи ще се харесат особено.

А най-основната причина бе, че се страхувах от него.

— Кейт, трябва да поговорим.

— Не трябва ли аз да го кажа?

— Става дума за Кърт.

Разказах й това, което трябваше да споделя с нея преди дълго време.

— Защо досега не ми спомена нищо? — попита тя.

— Не знам — отговорих след дълго мълчание. — Вероятно защото се срамувах.

— Срамуваше се? От какво?

— Защото ако не беше Кърт, нямаше да съм вицепрезидент в момента.

— Не го вярвам. Той може да ти е помогнал малко, но ти пък си вършиш работата чудесно.

— Май се страхувах, че ако ти кажа, ще ми наредиш да си замълча и да се примиря.

— Защо пък бих искала подобно нещо?

— Заради това — размахах ръка, сочейки стаята, както бе направила тя преди. — Знаех си, че с помощта на Кърт ще имам всичко това. И знам колко означава тази къща за теб.

Кейт примигна и сви рамене. Забелязах сълзи в очите й.

— Знаех си, че ако се изправя срещу него, ще изложа всичко това на опасност — добавих меко.

Кейт наклони глава и няколко сълзи капнаха на чаршафа.

— И какво от това? — попита тя задавено.

— И какво от това? Знам, че тази къща е изключително важна за теб.

Тя поклати глава. Сълзите й продължиха да мокрят чаршафа.

— Мислиш ли, че това е единственото, което ме интересува?

Замълчах.

Кейт вдигна поглед. Очите й бяха зачервени.

— Слушай, израснах в голяма къща със слуги, басейн, тенис корт, уроци по езда и балет, почивки в Европа и на Бермудите. Но внезапно всичко изчезна. Загубихме къщата и вилата, отписаха ме от училище… Преживях всичко тежко. Да, липсва ми, няма да те лъжа. Но не се интересувам само от това.

— Поправи ме, ако греша, но нали ти разглеждаше лъскави къщи в интернета?

— Виновна съм. Признавам. Дали искам децата ни да пораснат в просторна къща с голям двор? Да, разбира се. Но дали трябва да е толкова хубава? Разбира се, че не. Няма да отрека, че тук ми харесва, но бих се отказала от къщата в миг, ако ни се наложи.

— Моля те.

— Не се омъжих за теб, защото смятах, че отново ще ме направиш богата. Омъжих се за теб, защото беше истински. Онези разглезени лекета, с които излизах преди теб, можеха да дрънкат само за маркови дрешки. Внезапно се запознах с човек, който нямаше претенции и не се правеше на велик, и това адски ми хареса.

— Марковите дрешки… — започнах, но Кейт бързо ме прекъсна.

— Падах си страхотно по енергията ти. По амбицията ти, по ентусиазма ти. Но постепенно ти започна да ги губиш.

Кимнах.

— Сега виждаш, че си се променил, нали? По-уверен си. Не се задоволяваш със съвсем малко. И се възхищавам на това.

По бузите й потекоха сълзи. Почувствах се като пълен идиот.

— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Когато се родих, ми подадоха ключовете към добрия живот. А ти трябваше да ги спечелиш.

— А?

— Получих всичко наготово. Предимствата, връзките. И какво направих с тях? Абсолютно нищо.

— Виж какво правиш за жената с юрганите — усмихнах се.

— Да — тъжно кимна Кейт. — От време на време помагам на някой беден художник. Вярно е. Но ти… виж откъде си тръгнал и какво си постигнал съвсем сам.

— С помощта на…

— Не — яростно възрази тя. — Без Кърт. И това е, което ме прави щастлива. Не играчките, които можем да си позволим сега. Като онази абсурдна морска звезда.

— Брошката от „Тифани“ ли?

— Мразя я. Съжалявам, но е така.

Изстенах.

— Нищо чудно, че никога не я носиш. Имаш ли представа колко… — замълчах бързо. — Благодаря, че ми каза. Вече е прекалено късно да я върна.

— Джейсън, брошката не е подходяща за мен — нежно каза Кейт. — Прекалено е лъскава и крещяща. Ужасна е. Става за Сузи, но не и за мен.

— Страхотно се въодушеви, когато я видя на Сузи.

— Просто се опитвах да й доставя удоволствие. Да не смяташ, че искам да се конкурирам със Сузи във всичко? Не искам нейния съпруг, нито детето й, да не говорим пък за тъпия й фалшив живот във висшето общество. Мислиш ли, че приличам на сестра си? Някога забелязвал ли си, че тя има козметика за хиляди долари в несесера си? Аз пък си купувам козметика от аптеката. Сузи и аз сме абсолютно различни. Винаги сме били.

Май бях подценил Кейт повече, отколкото тя мен.

— Съжалявам — каза тя. — Нараних чувствата ти.

— Заради брошката ли? Не, няма проблем. Всъщност се радвам, че не ми се налага да я гледам.

Кейт се засмя облекчено.

— Наистина ли мислиш, че е прекалено късно да я върнеш?

— Няма да ми се зарадват, но пък и аз съм продавач. Сигурен съм, че мога да ги убедя да си я вземат обратно.

— Какво да правя утре? — попита Кейт. — Не мога да се обадя на Кърт и да му кажа, че отменям поканата.

Поклатих глава.

— По-добре не го прави.

— Мисля, че е по-разумно да го накараме да си мисли, че всичко си е постарому и съвсем нормално.

— Да, каквото и да е нормално за него.

— Е, докато решиш какво да направиш по въпроса, май ще е по-добре да е благосклонно настроен към нас — реши Кейт.