Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Инстинкт на убиец

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 05.11.2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 97954-585-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626

История

  1. — Добавяне

53.

По време на обяда трябваше да направя презентация пред един от дилърите ни, като се опитам да спася почти изгубена от Рик Фестино сделка. Не бях съвсем на себе си — бях прекалено разсеян от сержант Кениън — и вероятно беше по-разумно да не отивам.

Точно след обяда, вместо да се върна в кабинета, подкарах към „Старбъкс“, на няколко километра от сградата на „Ентроникс“. Поръчах си огромно капучино, намерих си удобен стол в един ъгъл и включих лаптопа. Купих си едномесечен интернет достъп и след няколко минути си бях направил нови имейл адреси.

Не се съмнявах, че Кърт можеше да види всичко, което правех в интернет, докато се намирах в службата. Но дори за него нямаше да е лесно да открие този интернет адрес. Бездруго не се нуждаех от повече от няколко дни, като се имаше предвид скоростта, с която се развиваха събитията.

„Човече, нямаш представа каква смотана пешка си. Попитай екипа по интеграцията от «Макинзи» дали бяха тук, за да спасят офиса ни, или за да продадат сградата. Впечатляващо е какво можеш да откриеш, когато се поровиш“.

Дали това означаваше, че шефовете от Токио през цялото време са били на мнение да се закрие отделът ни? Дали това решение бе взето вече? И ако бе така, защо Дик Харди ни притискаше да работим здраво и да осигуряваме нов бизнес?

Не загрявах. Къде беше логиката? След няколко седмици „Ентроникс“ трябваше да сключи сделката за придобиването на американския бизнес на „Роял Майстер“. Защо, по дяволите, някой в Токио би се тревожил доколко отделът ни се справя, ако наистина щяха да ни закриват?

Кое парченце от мозайката ми липсваше?

Отговорите вероятно се криеха в поверителните планове на фирмата, които засягаха покупката на „Роял Майстер“. Сигурно повечето бяха на японски и се съхраняваха в недостъпен вътрешен интернет.

Но имаше и други начини.

Например да се използва екипът по интеграцията от консултантската фирма „Макинзи“.

Не познавах никого лично, но знаех някои имена. След известно проучване в сайта им открих името на старшия партньор, отговарящ за „Ентроникс“. После намерих името и имейла на асистентката му.

И тогава Дик Харди й изпрати имейл. Използвайки адрес в „Хъшмейл“.

Е, имейл, който аз бях подготвил. Дик Харди пишеше от яхтата си, нали разбирате? Загубил последния доклад по интеграцията и се нуждаел от ново копие веднага. На личния му адрес, разбира се.

Допих капучиното си и си поръчах черно кафе. Докато чаках отговор от „Макинзи“, влязох отново в страницата на армията и зачетох досието на Кърт от съда. Спомних си, че военната полиция бе изготвила доклад за убийството, както и че следователят бе разпитвал всички от екипа на Кърт.

Всички, освен един бяха споделили със следователя, че според тях Кърт е извършил убийството. Записах си имената на всички от екипа. Единственият защитник на Кърт се казваше Джеремая Уилки.

Спомних си вечерта, когато се запознах с Кърт, как той ме отведе в автосервиза на свой приятел от специалните части. И там беше попитал къде е, собственикът, чието име беше Джеремая.

Реших, че в специалните части надали имаше прекалено много хора на име Джеремая.

Автосервизът на Уилки бе поправил акурата ми. А Кърт ми бе споменал, че там си има малък склад за инструментите си.

Потърсих в интернет данни за автосервиза и научих интересен факт. Сервиз „Уилки“ бе регистриран като собственик на компания за пътна помощ „М. Е. Уолш“. Спомних, си, че това бе компанията, за която работеше Кърт. Каза ми, че била собственост на негов приятел.

После затърсих в „Гугъл“ имената на останалите членове от екип „Алфа 561“. Някои от резултатите ми показаха, че не съм дал достатъчно информация за издирване. Възможно ли бе Джеймс Кели сега да е компютърен инженер в Кеймбридж, Англия? Не мислех така. Акордеонист и композитор? Хирург? Професор по океанография и метеорология? Надали.

Но имаше и достатъчно необичайни имена, за да съм сигурен, че съм открил подходящия човек. Някои от тях дори имаха биографии в интернет. Единият беше пожарникар в малко градче в Кънектикът. Друг работеше за охранителна фирма в Синсинати. Трети преподаваше военна история в колеж в Ню Йорк.

Открих имейлите на последните двама лесно. Отпих от кафето, като се опитвах да накарам мозъка си да работи по-качествено. Предположих, че и двамата не харесват Кърт, след като бяха свидетелствали срещу него. Затова писах и на двамата, използвайки трети имейл адрес и фалшиво име. Казах им, че Кърт Семко се е настанил в съседната къща и прекарва прекалено много време с дъщеря ми, която е гимназистка, затова се тревожа и искам да проверя дали е истина, че е убил един от колегите си в Ирак.

Онзи, който работеше за охранителната фирма, ми отговори веднага.

Кърт Семко е позор за специалните части. Опасен и неуравновесен човек. Ако ставаше дума за моята дъщеря, щях да я държа далеч от него. Не, дори щях да се преместя.

Благодарих му и го помолих да ми пише какво по-точно бе направил Кърт.

Изчаках, но не получих отговор.

После проверих адреса на Дик Харди. Асистентката от „Макинзи“ ми бе отговорила. Закаченият файл съдържаше доклада за интеграцията. Беше адски дълъг, но в началото имаше кратко резюме.

Изобщо не сравняваха Далас с Фрамингам. Не се опитваха да решат кой отдел ще оцелее.

Ставаше дума за закриването на офиса във Фрамингам и план как да се осъществи.

Всички дивотии, които Горди и Дик Харди ни бяха надрънкали, бяха пълна заблуда. Докладът дори не ги споменаваше.

Оказа се, че всички ние сме били излъгани.

Но защо?

Защо Далас и Фрамингам да се борят един срещу друг? Защо бе необходимо да се размахва камшик?

Едно от допълненията към доклада беше поверително сведение за покупката на „Роял Майстер“ от „Ентроникс“. Всички секретни подробности бяха там. Може би отговорът се криеше в сведението.

Ако човек знаеше как да го разчете.

Аз не знаех, но познавах човек, който можеше да го направи.

След петнадесет минути Фестино влезе в „Старбъкс“, огледа се и ме намери в удобния ъгъл.

— Не ме покани тук на капучино, нали? — заядливо попита той.

— Давай, поръчай си.

— Да, шефе. Хей, благодаря за обяда. Сключихме сделката.

— Чудесно — отвърнах, макар че в момента изобщо не ми пукаше.

Фестино се върна след няколко минути с кафето си и се настани до мен.

— Господи, погледни тази седалка! Можеш ли да си представиш колко мърляви задници са седели на нея? — подозрително се вторачи в стола той. — Е, какво е това?

Разказах му за фалшивото съревнование.

Ченето му увисна и лицето му почервеня.

— Мръсни копелета! Цялата история е била заблуда?

— Така изглежда.

— Значи след около месец ще се наложи да пържа картофи в „Макдоналдс“? Не можаха ли да ми го кажат през юни, когато типовете в „Макдоналдс“ назначаваха? Подай ми лаптопа — каза той и се вторачи в екрана. — Как се сдоби с това?

— С известно ровене.

— И самият екип от таласъми ти го предостави?

— Екипът по интеграцията ли имаш предвид? Да, нещо такова.

— Хей, това е поверително сведение за сделката с „Майстер“.

— Да.

— Би трябвало да е строго секретно. Наистина знаеш как да се сдобиеш с някои неща, а?

— Понякога.

Фестино замълча и се зачете. След малко започна да си мърмори.

— Човече, това е адски сложна сделка — каза накрая. — Мангизите са по-малко от двайсет процента. Това е стандартно. Но има и бонус.

— Не загрявам.

— Ще ти обясня. Ако акциите на „Ентроникс“ паднат на борсата, фирмата ще трябва да плати повече на „Майстер“. Ако обаче акциите се покачат, ще платят много по-малко. Чакай сега… имам една теория… секунда.

Той се зарови из интернета.

— Аха. Ето. Виж това. От деня, когато е било съобщено за сделката с „Майстер“, Дик Харди е дал три интервюта. На японски.

— На японски?

— Имам предвид на японски вестници. Един излиза на английски — „Джапан Таймс“. Другият е „Асаби Шинбун“, а третият — „Нибон Кейзай Шинбун“. Всички интервюта са помпозни и възхваляват бизнеса на „Ентроникс“, който процъфтява.

— Е, и?

— Защо мислиш, че говори само с японски журналисти?

— Съвсем просто. „Ентроникс“ е японска компания. Решил е, че шефовете му ще прочетат интервютата и ще се впечатлят.

— Стига, Джейсън, Шефовете му се знаели данните преди вестниците. Разбери сега, когато придобиваш компания или се сливаш, комисията по етика внимава какво дрънкаш пред пресата. Но не могат да ти попречат да говориш с чужди журналисти в чужда страна. А кой, освен японците чете японски вестници?

— Не схващам.

— Японските офиси на някои от най-големите американски фондове. Научават новина за „Ентроникс“, решават, че ще изпреварят останалите, и започват да купуват. После се включват и борсовите брокери. И съвсем скоро акциите на „Ентроникс“ направо излитат нагоре.

— Значи Дик Харди е помагал на „Ентроникс“ да спести малко пари по сделката с „Майстер“?

— Точно така.

— И мръсникът запалва огън под задниците ни, кара ни да сключваме безброй сделки, за да спасим службите си, а всъщност просто помагаме на „Ентроникс“ да прекара „Майстер“.

— Точно така. Подло, а?

— Но не знаем дали Дик Харди е направил всичко това по нареждане от Токио, или е било негова собствена идея.

— На кого му пука? Той ще си получи златната звезда.

Фестино извади чисто ново шише с антибактериален лосион и изстиска няколко капки в ръката си.

— А ние сме прецакани — добави той.

— Аха.

— Не можеш да направиш нищо по въпроса, нали знаеш. В случай че планираш нещо. Това е много над теб — каза той, като разтърка ръцете си. — Погледни петната по облегалката. Не мисля, че са от кафе.

— Може и да си прав. Може би не мога да направя нищо.

— Както и да е, винаги съм харесвал пържените картофи в „Макдоналдс“. Ще дойдеш ли утре вечер?

— Утре вечер?

— На бейзболния мач, забрави ли? Не си играл от две седмици. А сега аз съм треньор и отговорността лежи върху мен. Бездруго сме с двама играчи по-малко.

— Фестино.

— Съжалявам, но е така.

— Добре, ще бъда там — обещах.