Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Инстинкт на убиец

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 05.11.2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 97954-585-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626

История

  1. — Добавяне

Втора част

22.

Две седмици по-късно открихме, че Кейт е бременна.

Отиде в клиниката по инвитро оплождане, за да започне отново целия кошмарен процес, инжекциите, термометрите и надеждите, които вероятно и този път щяха да бъдат смазани. Взеха й кръв, за да проверят нивото на хормоните й и кога ще е следващата й овулация. Нищо не разбирах от тези неща, а просто правех каквото ми нареждат. На следващия ден доктор Димарко се обади на Кейт, за да й съобщи, че е бременна. Кейт ми каза, че бил адски озадачен. Беше забременяла по старомодния начин, а никой не очаквате подобно нещо.

Имах си тайна теория, която никога не бих споделил с Кейт. Мисля, че бе успяла да забременее, тъй като бях напреднал в кариерата. Наречете ме луд, но знаете как някои хора се опитват да заченат дете с години и не успяват, а после, веднага щом осиновят, се случва. Психическите им бариери изчезват благодарение на решението да осиновят. Вероятно и облекчението помага. Също така съм чувал, че мъже с високо самочувствие, доволни от себе си, са по-плодовити. Или поне си мисля, че е така.

Но пък е възможно да бе забременяла просто защото най-после бяхме правили истински секс, след като месеци наред се празнех в пластмасова чашка в клиниката.

Каквато и да бе причината, и двамата бяхме невероятно въодушевени. Кейт настоя да не съобщаваме новината на никого, докато не чуем биенето на сърцето на бебето, което трябваше да стане след около седем-осем седмици. Едва тогава щеше да каже на баща си — майка й бе починала отдавна, както и на сестра си, и на приятелките си. И двамата ми родители бяха починали рано — бяха пушачи, а си нямах братя и сестри, така че мълчанието ми бе осигурено.

Винаги бях имал много приятели, но когато се ожениш, започваш да се виждаш само с други семейни двойки. Мъжете нямат право да излизат без съпругите си, освен ако не носят електронно устройство за проследяване. После пък стават родители и след известно време вече нямаш толкова много приятели. Все още поддържах връзка с някои от приятелите от колежа, но не възнамерявах да съобщя новината на никого, докато не чуехме биенето на сърцето на бебето.

Бездруго основната ми задача не бе да споделям новината с хората. Важното е, че бях влюбен в най-красивата жена на света, а сега щяхме да си имаме и бебе. Започвах да се настройвам адски положително и за работата си. Всичко се уреждаше чудесно.

В началото на дванадесетата седмица се похвалих на колегите в офиса. Горди изобщо не се заинтересува. Той самият имаше четири деца и ги избягваше колкото се може повече. Обичаше да се фука, че почти не виждал семейството си. За него това бе въпрос на мъжественост.

Фестино раздруса ръката ми и за момент дори забрави за антибактериалния лосион.

— Поздравления за смъртта на сексуалния ти живот, Тигре — каза той.

— Е, още не е напълно умрял — отвърнах с усмивка.

— Почакай малко. Бебетата са най-доброто противозачатъчно. Ще видиш.

— Щом твърдиш така.

— О, да. Ние с жена ми го правим в кучешки стил. Аз се тръшвам и се моля, а тя се претъркулва на другата страна и се прави на умряла.

Засмях се.

— Благодаря за съвета.

— Само виж какво ще стане, когато научиш наизуст песничката на динозавъра Барни — заплаши ме Фестино. — Гнусно влечуго. Но това ще е единственото телевизионно предаване, което ще гледаш. А когато отивате на вечеря, ще посещавате „Чъки Чийз“ в пет следобед. Кога ще ходите на амнио?

— Амнио?

— Нали знаеш, проверката за вродени дефекти.

— Леле, винаги гледаш от мрачната страна, а? — възкликнах. — Кейт още е далеч от тридесет и пет.

— Лекарите винаги съветват да се подготвиш за най-лошото.

Разговорът ставаше прекалено личен, а и се изненадах, че Фестино се интересуваше от подобни неща.

— Надявай се на най-доброто, но се подготви за най-лошото — поправих го. — Забрави за първата част.

— Просто пристъпих към най-важното — отвърна той.

 

 

Бременността бе най-голямото събитие в живота ни през първите няколко месеца след повишението ми, но не бе единственото. Напуснахме малката къща в Белмонт и се нанесохме в по-голяма в Кеймбридж. Все още не можехме да си позволим някой от палатите на улица „Братъл“, за които Кейт мечтаеше, но си купихме красива къща във викториански стил на улица „Хилярд“, ремонтирана преди няколко години от харвардски професор. Искахме да променим някои неща — мокетът на стълбите бе доста износен, но решихме да отложим ремонтите за известно време.

Вероятно прибързахме с продажбата на къщата в Белмонт и не й взехме пълната цена, но Кейт нямаше търпение да се преместим в Кеймбридж. Сключихме сделката само два дни след като обявихме къщата за продажба. Нанесохме се в новата след около два месеца. Не бях виждал Кейт толкова щастлива от години, а това изпълни и самия мен с щастие.

На малкото частно пътче пред къщата — в лъскавата част на Кеймбридж нямаше гаражи, ако щете вярвайте — бяха паркирани двете ни чисто нови коли. Идеално ремонтираната ми акура бе заместена от мерцедес, а Кейт неохотно замени вехтия си нисан за джип лексус. Мерцедесът ми изглеждаше умопомрачително.

Всичко ставаше бързо. Вероятно прекалено бързо.

Почти всяка сутрин тренирах заедно с Кърт — или в неговия фитнес, или на стадиона на „Харвард“, а понякога тичахме покрай река Чарлз. Той се бе превърнал в нещо като личния ми треньор. Настояваше да сваля шкембето и да се стегна. Твърдеше, че след като започна да се чувствам по-добре физически, останалите успехи ще последват бързо.

Беше прав, разбира се. След около два месеца вече бях свалил над петнадесет кила. Наложи ми се да си купя нови дрехи, което страхотно зарадва Кейт. Според нея това бе възможност да подновя гардероба си и да се натъпча в изискани костюми от италиански дизайнери с невъзможни за произнасяне имена.

Кърт имаше категорично мнение и относно храненето ми. Смяташе, че се тровя с мазнини и въглехидрати, и постепенно ми наложи да ям храни с високо съдържание на белтъчини, почти напълно лишени от мазнини. Най-вече риба и зеленчуци. Отрязах солидните сандвичи със сирене и патладжани на обяд и престанах да посещавам замаяния ми приятел Греъм. Напълно се лиших от тревата, тъй като Кърт ме убеди, че това е кошмарен навик, който притъпява сетивата и разума ми.

Настояваше да се качвам по стълбите в службата и да не използвам асансьора поне веднъж седмично. Отначало възнегодувах, че двадесет етажа са адски много и той не е с всичкия си. Първия път, когато го направих, ми се наложи да си сменя ризата веднага щом се добрах до кабинета си. Но след известно време двадесетте етажа вече не ми се струваха толкова зловещи. А когато човек страда от клаустрофобия, е готов да се примири с доста неща, за да избегне ужаса в металния ковчег.

Кейт страхотно се радваше на промяната у мен. Беше твърдо решена да се храни здравословно по време на бременността, а сега щеше да си има компания. Не познаваше Кърт, но бе доволна от това, което правеше за мен.

Не знаеше и половината, разбира се.

 

 

По стените на новия ми голям кабинет окачих рамкирани мотивационни плакати с военна тематика. На единия бе изобразен снайперист в камуфлажна униформа и боядисано лице, легнал на земята и насочил пушката си към нас. Надписът гласеше: „Само необикновен човек може да се изправи срещу опасността и да запази самообладание“. На следващия се виждаше войник на купола на танк, придружен от думите „АВТОРИТЕТ: Само най-силните оцеляват“. Лигава работа, а? Но винаги когато ги погледнех, се изпълвах с решителност и смелост.

Нещата в работата постепенно започнаха да се нареждат чудесно. Уцелвах мишената с всеки удар.

Дори покупката на мерцедеса доведе до страхотна сделка.

Една сутрин седях в луксозната чакалня на магазина на „Мерцедес“ в Алстън и чаках да докарат новата ми кола. Седях цял час на коженото канапе, пиех капучино и гледах телевизия.

И внезапно си помислих: защо ли тук си нямат плазмени телевизори, произведени от „Ентроникс“, на които да текат реклами за новите модели мерцедеси? Фирмата с радост би платила за подобно нещо. После се сетих, че „Хари Белкин“ бе най-мощната компания за продажба на коли в Нова Англия. Продаваха БМВ, порше и мерцедес. А и много други лъскави марки. Защо да не им предложа идеята си? По дяволите, дори супермаркетите рекламираха по този начин. Защо не и лъскавите магазини за коли?

Направих някои проучвания в интернет и научих с кого трябва да поговоря — старшия вицепрезидент по маркетинга, чието име бе Фред Назийм. Обадих му се и споделих идеята си. Той незабавно се заинтересува. Разбира се, цената беше основната му грижа, но пък нали винаги си е така? Извадих целия си запас от продавачески трикове. Споделих с него, цитирайки цифри, какви страхотни пари правеха супермаркетите благодарение на новите плазмени монитори, с които рекламираха стоките си. Обясних му, че чакалните са също като супермаркетите. Всички мразят да чакат. Ядосват се, че си губят времето. Но хората обичат да получават нова информация. И да се забавляват. Така че — образовай ги, забавлявай ги и ги убеди какви страхотни преимущества имат новите ти модели коли. После му направих разбивка на цената. Не я нарекох „цена“, разбира се, а „инвестиция“. Завърших с въпроси, на които той задължително трябваше да отговори с „да“. „Клиентите ти са взискателни, нали? Обзалагам се, че оценяват милото ти отношение в чакалнята — кафе, закуски, вода, нали? И ще харесат плазмените монитори по стените, нали?“ Последният ми въпрос просто го закова: „Шефът ти, Хари Белкин, би искал да увеличи прихода си от магазините, нали?“ Какво можеше да ми отговори? „Не“? Накрая зададох най-важния въпрос: „Готови ли сте да започнете да отчитате допълнителните приходи, които телевизорите на «Ентроникс» ще ви донесат?“

Получих великолепно „да“.

Към края вицепрезидентът се поколеба, както често става с клиентите, така че го халосах с няколко легендарни трика, научени от Марк Симкинс. Караш клиента да ти възложи задача, която смята, че няма да можеш да изпълниш. Заявих на Назийм, че вероятно ще можем да им доставим телевизорите след около шест месеца. Но той вече се бе въодушевил и ги искаше след не повече от три.

Е, можех да го направя, разбира се. Можех да го направя и за два месеца, ако бе настоял. Но веднага щом му казах, че ще ги получи след три месеца, знаех, че съм сключил сделката.

Реших да го зарадвам, като му кажа нещо грешно, за да може да ме поправи.

— Е, значи говорим за шестстотин тридесет и шест инчови монитора и хиляда и двеста петдесет и девет инчови?

— Не, не, не — бързо ме поправи той. — Обратното. Шестстотин петдесет и девет инчови и хиляда и двеста тридесет и шест инчови.

— А — възкликнах. — Сгреших, съжалявам. Няма проблеми.

Сделката беше моя. Страшно ми хареса иронията да успея да продам нещо на човек, който си изкарваше хляба с продажба на коли.

Назийм беше страхотно развълнуван. Говори лично с Хари Белкин и ми се обади, за да ми съобщи, че господин Белкин приел идеята и сега ставало дума само да договорим цената.

Понякога изненадвам дори самия себе си.

Ден по-късно той отново ми звънна.

— Джейсън — въодушевено поде. — Имам някои цифри за теб и се надявам, че и ти имаш няколко за мен.

Каза ми колко телевизора искат — големи за стените, по-малки за монтиране на тавана. Отначало не загрях — бройката бе много по-голяма, отколкото си мислех. После той ми обясни: купуваха телевизори не само за магазините на БМВ и „Мерцедес“, а също и за „Хюндай“, „Киа“, „Додж“ и „Кадилак“.

Едва не онемях, а това не е типично за мен.

Съвзех се след миг и казах:

— Позволи ми да направя точна сметка и да ти се обадя утре. Няма да ти губя времето, а ще ти дам най-добрата възможна цена.

Да, всичките ми работи се подреждаха чудесно.

С изключение на Горди. Той си беше все същият. Това бе недостатъкът на новото ми място — вечно бях около него. Караше ме да идвам на работа в седем сутринта и редовно влетяваше в кабинета ми с някакво оплакване. Викаше ме спешно в неговия, а после се оказваше, че е заради някаква дивотия. Бележки за презентация, които трябвало да прочета веднага. Нов график. За каквото се сетеше в момента.

Аз на свой ред се оплаквах на Кейт, която ме изслушваше търпеливо. Една вечер, когато се прибрах от работа, ми подаде бял найлонов плик, пълен е дискове. „Как да работиш за грубияни“, „Тирани в офиса“ и „След като убийството не е възможност“.

— Горди няма да напусне — каза ми тя. — Просто ще трябва да се научиш да живееш с него.

— Убийство — ухилих се. — Страхотна идея.

— Сладурче — прекъсна ме Кейт, — защо никога не ме питаш как е минал моят ден?

Беше права. Наистина го правех адски рядко. Почувствах се невероятно виновен.

— Защото съм мъж? — предположих тъпо.

— Джейсън!

— Съжалявам. Как мина денят ти?

 

 

Когато сделката с Хари Белкин напредна, се отбих в кабинета на Горди, за да му съобщя добрата новина. Той кимна и ми зададе няколко въпроса, но не изглеждаше искрено заинтересован. Подаде ми месечните доклади за разходите и ми нареди да ги прегледам.

— Два месеца — каза. — Два месеца до края на фискалната година.

„Ентроникс“ оперираше според японската фискална година, което понякога бе доста объркващо.

Погледнах докладите набързо и отбелязах:

— Господи, Братството харчи сериозни пари за ПР, а?

ПР означаваше пътувания и развлечения — хотели, командировки, храна.

— Видя ли? — кимна Горди. — Откачена работа. От сума ти време се каня да се заема с излишествата, но сега искам от теб да изготвиш новите правила за ПР.

Естествено, искаше аз да съм лошият. Помислих си, че той можеше спокойно да го направи, тъй като всички бездруго го мразеха.

— Добре — съгласих се.

— Още нещо. Време е да се проявиш като началник.

Знаех какво имаше предвид — да дам оценки на служителите и да уволня онези, които не се справяха.

— Шегуваш се — изсумтях мрачно.

— Никой не ти е обещавал, че ще е лесно. Ние с теб трябва да оценим служителите по петобалната система, а после ще уволниш провалилите се.

— Провалилите се?

— Всички, получили оценка 3.

— Долните десет процента?

— Не — свирепо отвърна той. — Долните тридесет процента.

— Тридесет?

— Не можем да си позволим да ги държим на работа повече. Само най-годните оцеляват. Искам Токио да види незабавна промяна в докладите ни.

— Колко незабавна?

Горди се вторачи в мен за миг, после стана и затвори вратата на кабинета. Седна и скръсти ръце.

— Ето как стоят нещата, Стедман, и не смей да споменаваш и дума на някой от Братството. До края на второто тримесечие, а това е едва след около два месеца, Дик Харди и момчетата от Токио ще вземат решение. Ще се спрат или на нас, или на „Роял Майстер“. Фрамингам или Далас. Но не и двете.

— Ще подберат горните десет процента — кимнах. — И ще ни слеят. Оцеляват най-годните.

Той се ухили като акула.

— Още не загряваш, а? Няма да подбират. Единият ще живее, а другият ще умре. Фирмата с добрите продажби ще оцелее, другата ще бъде закрита. Смъртна присъда. Ако и следващото ни тримесечие е като това, всички ще трябва да си съберем багажа. Сега готов ли си за лошите новини?

— Това да не бяха добрите?

— Всичко зависи от теб, приятел. През следващите два месеца трябва да извадиш шибан заек от цилиндъра си или всички във Фрамингам, включително ти и другарчетата ти от Братството, ще бъдат застреляни. Не можеш да си позволиш и една грешка.

— Не мислиш ли, че трябва да уведомим всички как стоят нещата? — попитах.

— По никакъв начин. Уплашените продавачи не могат да продават. Клиентите веднага усещат страха. Помирисват паниката. Достатъчно лошо е благодарение на слуховете из коридорите. Така че това е малката ни тайна. Само между мен и теб. Сега работиш директно за мен. И ако прецакаш работата, аз също ще трябва да си подам оставката. Разликата е, че аз веднага ще си намеря друга работа. Ти обаче ще влезеш във всички черни списъци. Аз лично ще се погрижа за това.

Искаше ми се да му кажа, че страхът е лошо нещо и за мениджърите, но би замълчах.

— Знаеш ли — продължи Горди, — отначало не ми се искаше да те назнача на това място, но сега се радвам, че го направих. Знаеш ли защо?

Опитах се да преглътна, но устата ми бе пресъхнала.

— Защото харесвам Тревър много повече от теб и не бих искал сега той да е в подобно положение.

Когато излязох от кабинета на Горди, се разминах с Кал Тейлър в коридора. Тъкмо бе излязъл от тоалетната и изглеждаше леко замаян. В десет сутринта.

— Здрасти, шефе — поздрави ме той. — Нещо лошо ли е станало?

— Лошо? Не, нищо подобно.

— Изглеждаш като глътнал развалена мида.

Дори нямаш представа колко си прав, помислих си.