Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (14)

13.

На сутринта се измъкнах от леглото тихичко, още в шест часа, преди будилникът да изпищи. Кейт дишаше тежко — очевидно бе попрекалила с алкохола снощи. Слязох долу да си направя кафе. Подготвих се психически за среща с Крейг, ако случайно ставаше рано. После си спомних, че шест сутринта е три по калифорнийско време и той вероятно спеше дълбоко след пиянската нощ.

Кухнята и трапезарията бяха засипани с остатъците от вечерята. Чинии и прибори бяха разхвърляни навсякъде. Кейт и Сузи бяха израснали с прислуга, разчистваща след тях, а Сузи все още си имаше икономка, която готвеше и чистеше. Кейт пък понякога живееше, сякаш разполагаше с прислужница. Не че имах право да се оплаквам, тъй като нямах дори нейното оправдание. Просто мразя да мия чинии и по природа съм си мърляч. Е, това си е друг вид извинение.

Плотовете бяха затрупани с чашите за мартини и чаши за вино и не успях да открия кафеварката. Най-после я намерих и я пуснах, като случайно разсипах малко кафе на зеления плот. Циментови плотове. Само през трупа ми.

Чух тракане и се завъртях. До кухненската маса, скрит зад високата купчина тенджери и купи, седеше Итън. Изглеждаше дребен и крехък и не приличаше на самоувереното хлапе, каквото е по принцип. Със сребърен черпак ядеше попара от гигантски супник, който сигурно бе открил в шкафа.

— Добро утро, Итън — поздравих го тихо, за да не събудя купонджиите на горния етаж.

Той не ми отговори.

— Здрасти, приятел — казах по-високо.

— Извинявай, чичо Джейсън — отвърна той. — Не съм от хората, които обичат ранната сутрин.

— Е, и аз не съм.

Приближих се до него и тъкмо се канех да разроша косата му, когато си припомних колко мразеше хората да го пипат по главата. И аз самият не обичах подобни неща като дете. А дори и сега. Потупах го по гърба и си разчистих място на масата, като бутнах настрани сините порцеланови чинии от баба Спенсър, които блестяха от мазнината на прегорените пържоли.

— Имаш ли нещо против да си взема от попарата ти? — попитах учтиво.

Итън сви рамене.

— Не ми пука. Бездруго си е твоя.

Кейт сигурно я бе купила за Итън вчера, когато отиде на пазар. Съпругът й получаваше разни смотани клечки и треви за закуска. Реших, че по-късно трябва да възнегодувам срещу това. Взех си купичка от шкафа и си сипах щедро от попарата. Налях си и чаша пълномаслено мляко. Надявах се, че все още ще е останало нещичко от него, когато гостите ни си заминат.

Излязох навън, за да прибера вестниците. Получавахме „Бостън Глоуб“ за Кейт и „Бостън Хералд“ за мен — това бе единственият вестник, който баща ми четеше. Когато се върнах в кухнята, Итън каза:

— Мама реши, че снощи си излязъл, за да избегнеш компанията на татко.

Засмях се престорено.

— Наложи ми се да изляза по работа — излъгах бързо.

Той кимна замислено, сякаш не вярваше на думите ми, и поднесе гигантския черпак към устата си.

— Татко може да е адски досаден — отсъди. — Ако можех да шофирам, и аз нямаше да си стоя много у дома.

 

 

Рики Фестино ме сграбчи тъкмо преди да си вляза в кабинета.

— Тук са — съобщи ми той.

— Кой?

— Екипът за разчистване. Господин Уолф от „Криминале“.

— Рики, ужасно рано е и нямам представа за какво говориш.

Запалих лампата в кабинета.

Фестино сложи ръка на рамото ми.

— Екипът по сливането, задник. Тук са още отпреди аз да се появя. Шест души. Четирима от „Макинзи“, двама от Токио. Носят калкулатори и бележници, радиостанции и дигитални фотоапарати. Пристигнали са от главния офис на „Роял Майстер“ в Тексас, като са оставили купчина трупове в Далас. Чух за това от един приятел, който ми звънна снощи, за да ме предупреди.

— Чакай малко — опитах се да го възпра. — Може би са тук просто за да решат как най-добре да се справят със сливането на двете организации.

— Леле, ти наистина живееш в измислен свят — изсумтя той презрително.

Забелязах, че се потеше усилено. Синята му риза бе подгизнала под мишниците.

— Търсят излишните, приятел — продължи той. — А това съм аз. Дори жена ми смята, че съм безполезен.

— Рики…

— Те ще решат кой да остане и кой да бъде изритан. Нещо като „Сървайвър“ на корпоративно ниво, но изгубилите не отиват в шоуто на Джей Лено.

Фестино извади малкото шишенце с антибактериален лосион и започна да разтрива нервно ръце.

— Колко време ще останат тук? — попитах.

— Не знам. Може би седмица. Приятелят ми от Далас каза, че прекарали доста време в разглеждане на досиетата на всички продавачи. Върховните двадесет процента получили покана да запазят службите си. Останалите били разкарани.

Затворих вратата на кабинета.

— Ще направя всичко възможно да те защитя — обещах му.

— Ако и ти самият си тук.

— Защо да не съм?

— Защото Горди те мрази.

— Горди мрази всички.

— Освен любимеца си Тревър. Ако си запазя работата, а този тип ми стане шеф, кълна се, че ще откача. Ще дойда някоя сутрин с узи в ръка и ще проведа собствено разчистване.

— Мисля, че си погълнал прекалено много кофеин.

 

 

Денят беше дълъг и изморителен. Слухове за приближаващо бедствие се носеха из коридорите.

В края на деня, докато слизахме надолу с асансьора, гледахме безмълвно плоския монитор, монтиран на стената. Показваше спортните новини — „Ред Сокс“ водеха с половин игра „Янките“. После видяхме сериозните новини — поредното камикадзе в Ирак и репортажите от стоковата борса. Днес рожден ден имаха Шер и Балзак. Много от колегите ми намираха телевизора в асансьора за адски досаден, но аз нямах нищо против него. Поне ме разсейва от мисълта, че се намирам в стоманен ковчег, увиснал на кабели, които могат да се скъсат всеки момент.

Вратата на асансьора се отвори във фоайето и забелязах изненадано Кърт, който говореше с шефа на охраната, Денис Сканлън. Кърт носеше тъмносин костюм, бяла риза и раирана сребриста вратовръзка. Приличаше на вицепрезидент. На левия му ревер бе закачен временен пропуск. Помещенията на охраната бяха встрани от фоайето.

— Здрасти, човече — поздравих го. — Защо си още тук? Мислех, че интервюто ти бе насрочено за сутринта.

— Беше — усмихна ми се той.

— Позволи ми да ти представя новия ни служител — намеси се Сканлън, дребен тип, който приличаше на жаба без врат и с квадратно тяло.

— Наистина ли? — зарадвах се. — Това е страхотно.

— Всички се радваме, че Кърт се присъедини към нас — обясни ми Сканлън. — Вече даде няколко умни предложения за подобряване на охраната. Наистина е наясно с технологията.

Кърт сви скромно рамене.

Сканлън се извини и се оттегли, а ние с Кърт останахме неподвижни за няколко секунди.

— Е, това е чудесно — казах.

— Започвам в понеделник. Трябва да попълня купчина документи и да присъствам на оперативката, но няма начин. Става дума за истинска работа.

— Наистина се радвам.

— Благодаря ти, човече.

— За какво?

— Сериозно говоря. Задължен съм ти. Не ме познаваш много добре засега, но ще научиш, че никога не забравям услугите.

 

 

Присъединих се към Кейт в леглото, след като си проверих имейлите за последен път. Тя носеше обичайния си спален тоалет — огромна тениска и още по-гигантско долнище на анцуг. Гледаше телевизия и по време на рекламите каза:

— Съжалявам, че нямах възможност да те разпитам за интервюто ти с Горди.

— Няма проблеми. Мина добре. Доколкото може интервю с Горди да мине добре. Дразни ме, заплашва ме и се опитва едновременно да ме нахъса и обезкуражи.

Кейт завъртя очи.

— Какъв кретен! Мислиш ли, че ще получиш работата?

— Кой знае? Вероятно не. Казах ти, че Горди си пада по Тревър, защото е агресивен и безмилостен. А мен ме смята за мухльо. Готин тип, но мухльо.

Започна адски вбесяваща реклама и Кейт намали звука.

— Е, здраве да е. Поне се опита — каза тя.

— И аз така мисля.

— Важното е, че му показа желанието си да получиш мястото.

— Направих го.

— Наистина ли?

— Дали наистина го искам? Да, така мисля. Стресът и работата ще се увеличат, но смятам, че ако сведеш глава, няма да стигнеш доникъде.

— Прав си.

— Баща ми пък винаги казваше, че пиронът, който стърчи, бива зачукван най-здраво.

— Ти не си баща си.

— Така е. Бъхтеше по цял ден в завода и мразеше работата си.

Замислих се за момент. Припомних си свитите рамене на баща ми, липсващите върхове на пръстите му, дългите му мълчания, примирения поглед в очите му. Май бе готов да се примири с всички гадости, които животът му поднасяше. Понякога ми напомняше на куче, чийто собственик го бие всеки ден, и то се свива всеки път, когато някой се доближи до него. Но татко беше добър човек. Не ми позволяваше да се отнасям несериозно към училището. Винаги проверяваше дали съм си написал домашните. Не искаше да водя същия живот като него. Едва сега започвах да разбирам колко много му дължах.

— Джейсън? Знаеш ли, наистина си страхотен с Итън. И това адски ми харесва. Мисля, че си единственият възрастен, който му обръща внимание. И той го цени.

— Харесвам горкото хлапе. Знам, че е леко смахнат, а и със сигурност е наясно, че родителите му са кретени.

Кейт кимна и се усмихна тъжно.

— Да не би да се идентифицираш с него?

— Аз? Той е пълната ми противоположност като дете. Аз имах безброй приятели.

— Имам предвид, че и ти си бил единствено дете, и твоите родители не са се въртели много около теб.

— Родителите ми не се въртяха около мен, защото си съдираха задниците от бачкане. А Крейг и Сузи са заети да се пекат в Майорка с Робърт де Ниро. Просто не искат да са около сина си.

— Знам. Това е адски несправедливо.

— Несправедливо?

В очите й имаше сълзи.

— Ние сме готови на всичко, за да имаме бебе, а те са късметлии със страхотно дете, което пренебрегват… — поклати глава тя. — Каква ирония, нали?

— Разрешаваш ли ми да им кажа какво мисля за начина, по който отглеждат Итън?

— Не. Това само ще ги раздразни и ще отвърнат, че не знаем нищо, тъй като нямаме собствено дете. А и бездруго няма да ги промениш. Важното е, че ти се отнасяш добре с Итън и правиш живота му по-хубав.

— Но все пак бих споделил мнението си с Крейг.

Кейт се усмихна и отново поклати глава.

— Хей — казах, — уредих Кърт на работа в „Ентроникс“.

— Кърт?

— Кърт Семко. Онзи тип от специалните части.

— Аха, сетих се. Шофьорът на пикапа. Каква работа му уреди?

— Служител в охраната.

— Пазач?

— Не. Пазачите са на граждански договори. Той ще се занимава с вътрешните проблеми — предотвратяване на загуби, наблюдение и тъй нататък.

— Май не знаеш какво точно правят, а?

— Нямам представа. Но шефът на охраната го назначи с радост.

— Е, това е чудесно за всички.

— Да, чудесно е.