Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (29)

28.

Исках днес да си тръгна от работа навреме. Кърт имаше билети за мач на „Ред Сокс“. Трябваше да се прибера у дома, да си сваля костюма, да целуна Кейт и да стигна на стадиона в седем.

Прибирах си нещата в новото лъскаво кожено куфарче, когато видях Дъг Форсайт пред вратата на кабинета ми.

— Здрасти, Дъг — казах. — Влизай.

— Имаш ли една секунда?

— Разбира се.

Той седна бавно и ме загледа колебливо.

— За онова, което ми каза вчера — поде той. — Наистина се замислих сериозно.

Кимнах. Нямах представа накъде биеше.

— И си прав. „Ентроникс“ наистина е моят дом. Вторачих се смаяно в него.

— Наистина ли? Това е страхотно.

Забелязах съобщение на екрана на компютъра. Беше от Горди и гласеше „Обади ми се веднага“.

— Да — каза Форсайт. — Просто мисля, че така е редно.

— Дъг, страшно се радвам да го чуя. Всички ще се зарадват, че оставаш при нас.

Ново съобщение. „Къде си? Ела веднага при мен!“

Завъртях се към клавиатурата и натраках „Имам среща, дай ми една минута“.

— Е, добре — измънка Дъг накрая.

Не изглеждаше щастлив, което ми се стори доста странно.

— Предполагам, че е за добро — добави той.

— Дъг, кажи го, сякаш наистина го мислиш — помолих.

— Мисля го. Така е редно. Ами… това е.

— Искаш да ти направим същото предложение като „Сони“, така ли? — попитах. — Обещах ти, че ще го направим. Изпрати ми имейл и веднага ще се заема.

Той си пое дъх.

— Няма нужда — изрече. — Не искам да ви тормозя за повече пари.

Бях убеден, че никой продавач в историята на западната цивилизация никога не е казвал подобно нещо. Какво, по дяволите, ставаше?

— Дъг, обещах ти го — казах. — Не ме карай да се моля.

Форсайт се надигна.

— Наистина няма проблеми. Тук съм и тук ще си остана. Добре съм.

Той си тръгна, а аз останах няколко секунди на стола, напълно озадачен. Завъртях се към екрана и видях ново съобщение от Горди: „Веднага!“

Изпратих Форсайт навън и забелязах Тревър Алард да ме гледа мрачно. На екрана на компютъра му се виждаше любимото му порше карера. Зачудих се какво ли знаеше за предложението за работа на Дъг Форсайт и дали самият той не го бе подтиквал да ни напусне. Както и какво знаеше за решението му да остане.

 

 

Горди седеше облегнат на стола си, скръстил ръце зад тила си, ухилен като малоумен.

— Какво те забави толкова? — попита той.

— Дъг Форсайт тъкмо дойде в кабинета ми. Остава при нас.

— Така ли? — заядливо изсумтя той. — Чудя се защо.

— Какви ги говориш, Горди?

— Внезапно Форсайт изгубва интерес към „Сони“? Как така?

— Странно е — признах.

— Чудя се каква ли е причината. Какво, за бога, може да накара страхотен продавач като Дъг да откаже предложение за работа, която ще му донесе поне тридесет процента повече от заплатата му тук?

— Може би не е искал да се мести в Ню Джърси?

— Поиска ли от теб да му направиш същото предложение като „Сони“?

— Всъщност не.

— Не мислиш ли, че това е странно?

— Да, така е.

— Поиска ли да видиш предложението на „Сони“?

— Какво искаш да кажеш? Че Дъг си е измислил цялата работа?

— Не. Той не е мошеник.

— Какво тогава?

Горди се облегна на бюрото си и произнесе триумфално:

— Предложението е било оттеглено.

— Оттеглено?

— Да. „Сони“ са се отказали от Дъг.

— Това е невъзможно.

— Не се шегувам. Току-що говорих с едно приятелче от „Сони“. Нещо е станало. Не знам какво точно. Някъде високо в йерархията някой се отказал от Дъг Форсайт. Някъде по-високо от нивото на Крофърд. Днес следобед са оттеглили предложението.

— Защо?

Горди поклати глава.

— Нямам представа. Никой не знае. Нещо е станало. Не знам какво. Но всичко е приключено. Форсайт се връща у дома — засмя се той. — Страшно си падам по такъв край.

В колата на път за вкъщи си спомних как един от служителите от охраната изведе Кал Тейлър от сградата. После се замислих за Фестино и Дъг Форсайт. Зачудих се защо „Сони“ бяха оттеглили предложението си. Не бях чувал за подобно нещо досега.

Генералът, който не спираше да дрънка по уредбата, каза:

— Тигровата акула ражда само едно малко по време на размножителния си период. Защо? Защото в утробата на майката най-голямото акулче изяжда братята и сестрите си. Погледнете и петнистите хиени. Раждат се с напълно пораснали предни зъби и ако две от малките са от един и същи цол, едното убива другото. Златният орел снася две яйца, но често по-силното пиле изяжда брат си през първите няколко седмици след излюпването. Защо? Оцеляват най-силните!

Изключих уредбата.

Докато си стигна у дома, вече се бях поуспокоил. Влязох в къщата тихо. Напоследък Кейт бе започнала да се прибира рано от работа и да подремва следобед в предната всекидневна. Сутрешните й неразположения бяха изчезнали, слава богу, но се изморяваше бързо.

Подът в цялата къща бе от старинен травертин и стъпките отекваха силно по камъка. Събух си обувките и минах тихо покрай всекидневната. Климатикът работеше с пълна сила.

— Рано се прибираш — каза Кейт, която седеше на твърдото канапе на баба Спенсър.

Най-после мебелите на баба й изглеждаха у дома си.

Приближих се и я целунах. До нея лежеше книга с разказите на Алис Мънро.

— Здрасти, бебчо. Как се чувстваш? — попитах.

Кейт бе свалила работните си дрехи и се бе издокарала в анцуг и тениска. Плъзнах ръка под фланелката и я погалих по корема.

— Не знам — отговори тя. — Малко странно.

— Странно? — уплаших се.

— Не, нищо страшно. Имам киселини.

— А, добре.

— Джейсън, може ли да поговорим?

— Разбира се.

Въпросът „Може ли да поговорим“ ми се струва почти толкова зловещ, колкото „Откриха бучка в гърдата ми“.

Кейт потупа канапето до себе си.

— Искаш ли седнеш?

Настаних се до нея.

— Какво има? — попитах, като хвърлих потаен поглед към часовника си.

Знаех, че имам не повече от десетина минути да нахлузя джинсите си и фланелката на „Ред Сокс“, за да успея да стигна до стадиона навреме.

— Слушай, сладурче, искам да ти се извиня. Мрънках, че работиш толкова много, а това определено не е честно от моя страна.

— Не се тревожи — успокоих я бързо. — Приемам извинението.

Не исках да прозвучи рязко, но нямах време за дълги разговори.

— Знам, че Горди те тормози с адски много работа. Просто искам да знаеш, че оценявам усилията ти. В „Бебешки свят“ се проявих като пълна идиотка.

— Нямай тревоги.

— Нямай тревоги — повтори тя. — Откога започна да употребяваш този израз?

— Нямам представа.

— Погледни това място, за бога — разпери ръце тя. — Имаме великолепна къща и всичко се дължи на теб и усилената ти работа. Никога няма да го забравя.

— Благодаря — казах, като се надигнах и отново я целунах. — Трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— На бейзболен мач на стадион „Фенуей“. Казах ти оня ден.

— Така ли?

— Почти напълно съм сигурен, че го направих.

— С Кърт ли?

— Да — отговорих. — Трябва да отида да се преоблека.

Когато се върнах долу, Кейт беше в кухнята и си приготвяше вегетариански хамбургер с броколи. Доброволно!

Целунах я за довиждане и тя подхвърли:

— Няма ли да ме попиташ как е минал денят ми?

— Съжалявам. Как мина денят ти?

— Невероятно. Мари откри изложбата си в една галерия в Саут Енд и отидох там като представител на фондацията. Тя се появи с три от децата си — няма роднини тук, които да й помагат, нито пари за детегледачка. Предложих и да се занимавам с децата, докато тя говори с критика от „Бостън Глоуб“.

— Грижила си се за три деца?

Кейт кимна усмихнато.

— Цял час.

— Мили Боже!

— Знам какво си мислиш. Че съм се провалила напълно, нали?

— Не се ли провали?

— Отначало беше трудно. През първите десет минути се страхувах, че ще обезумея. Но после успях да се справя и всичко мина идеално. И осъзнах, че ще се грижа чудесно и за нашето дете, Джейсън. Убедена съм, че ще мога да го направя.

В очите й блестяха сълзи. Аз също се просълзих. Целунах я и промърморих:

— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

— Тръгвай — изпрати ме тя.