Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (47)

46.

Дали трябваше да споделя всичко с Кейт още тогава?

Вероятно да. Но знаех, че ще се разстрои ужасно, ако й съобщя подозренията си.

Никой от нас не искаше да излага бременността й на риск. Може би вече бе достатъчно напреднала, за да не изгуби бебето заради стреса, но не бях готов да рискувам.

Кърт, разбира се, беше отрекъл. Но аз знаех.

В някой момент щеше да се наложи да разкажа на Кейт. Или тя просто щеше да разбере. Но исках първо да се стегна и да й обясня всичко по подходящ начин. Спокойно и логично. След като обмисля проблема. Трябваше да говоря като човек, който контролира положението и е добър защитник на дома си.

— Ти ли повръщаше? — попита тя.

— Да.

— Мислиш ли, че храната е била развалена? — попита Сузи. — Стори ми се, че пилето има странен вкус.

— Не, храната си е съвсем наред. Просто нерви.

— Стрес — отбеляза Сузи. — Крейг повръща всеки път, когато трябва да представи новия си проект пред директорите на телевизията.

— Така ли?

Искаше ми се Сузи да се оттегли.

— Къде е Кърт? — попита Кейт.

— Трябваше да си ходи.

— Да не сте се скарали? Стори ми се, че чувам разправия.

— Нищо особено. Да, поскарахме се заради нещо в работата. Нищо важно. Да прибера ли храната?

— Джейсън, изглеждаш адски разстроен. Какво е станало? Кой се обади по телефона?

— Наистина не е важно — настоях упорито.

— Добре. Тъкмо звъннах на Мари и й съобщих за галерията. И знаеш ли какво ми отговори? Беше на креолски и не помня как точно звучеше, но означаваше: „Помни дъжда, който накара царевицата ти да расте“. Това бе начинът, по който тя искаше да каже, че дължи всичко на мен. Не е ли мило?

— Гордея се с теб, бебчо. Постъпи чудесно.

— Не изглеждаш добре, Джейсън. Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Всичко е наред — излъгах бързо.

Едва успях да задремя. Събудих се в пет сутринта, както обикновено. Тялото ми бе обучено да грабне чаша кафе и да се отправи към фитнеса на Кърт. Но след като се измъкнах тихо от леглото, си припомних всичко.

Направих си кафе и проверих пощата си. После написах имейл до всички в службата, за да им съобщя ужасната новина. Зачудих се какво да напиша — „тъжна“ или „трагична“ новина? Накрая се спрях на следното: „Тъжното ми задължение тази сутрин е да ви уведомя за трагичната смърт на Тревър Алард и Брет Глийсън…“

Към шест часа излязох навън, за да взема „Хералд“ и „Глоуб“ от терасата. Прегледах ги набързо, но не открих нищо за катастрофата. „Хералд“ си падаше страхотно по такива новини: двама млади мъже, водещи служители в една от най-големите корпорации в света. Порше, изскочило от пътя. И двамата пътници убити. Но очевидно новината още не бе стигнала до вестника.

Подкарах към службата, потънал в мисли.

Когато стигнах дотам, отворих интернета и влязох в страницата на щатската полиция в Масачузетс. Видях опасен на вид тип в полицейска униформа, който очевидно бе шефът на полицията. Вдясно имаше колонка „Новини“. Първият ред гласеше: „Фатална катастрофа в Уолтам“. Кликнах и се появи статията. „Щатската полиция се явява на фатална катастрофа в Уолтам“.

Видях имената на Тревър и Глийсън. Прочетох фрази като: „загинали на място в катастрофата“ и „пътуващи на север по магистрала 95 в Уолтам“.

Статията гласеше:

Предварителната информация, събрана при разследването, проведено от щатски полицай Шон Макафи, сочи, че порше карера, модел 2005, изскочило от пътя, ударило се в парапета и се преобърнало. Колата била изтеглена с влекач на фирмата за пътна помощ „Джей енд Ей“. Причината за катастрофата се разследва в момента с помощта на отдела за анализ на катастрофите. Смята се, че скоростта е основен фактор за инцидента. Засега не разполагаме с допълнителна информация за пред обществеността. Моля, не се свързвайте директно с отдела.

Господи, в наши дни всички си имаха сайтове в интернет. Изненадах се, че новината вече бе публично известна. Сигурно нямаше да е трудно да открия телефона на полицай Шон Макафи, ако звъннех в щатската полиция.

А после какво? Не разполагах с нищо, само с подозрения. Можех ли да се свържа с полицай Макафи и да му съобщя, че според мен моят колега и приятел Кърт Семко е направил нещо на поршето, за да причини катастрофата? Щеше да ме попита защо мисля така и поради каква причина подозирам господин Семко.

Не, да се обаждам, щеше да е адски тъпо от моя страна. Ченгетата разследваха в момента. Може би щяха да открият нещо, което да им подскаже какво наистина бе станало. Но докато не разполагах със сигурно доказателство, нямаше смисъл да рискувам.

Не знаех как щеше да постъпи Кърт, ако дочуеше, че съм споделил подозренията си с ченгетата, но можех да съобразя, че нямаше да ми се отрази добре.

Ала все пак трябваше да направя нещо. Най-после разумът ми се завърна. Беше ми нужно адски дълго време да установя, че Кърт е опасен и извън контрол, и че трябва да го спра. Беше ми помогнал много. Може би дори не знаех за някои от нещата, с които ми бе помогнал. И мълчаливо бях приел помощта му, макар да бях наясно, че постъпките му са нередни.

Но пък амбицията си има граници. Да, бях прекрачил границата, но сега исках да постъпя правилно.

Ала какво да направя?