Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Инстинкт на убиец

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 05.11.2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 97954-585-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626

История

  1. — Добавяне

57.

Кърт ме поздрави с махане на ръка отдалеч и приятелска усмивка. Усмихнах му се в отговор и казах:

— Здрасти.

Той вече стоеше на игрището и загряваше. Съперниците ни от „Беър Стърнс“ проверяваха бухалките ни. Слухът се беше разнесъл. Очевидно не осъзнаваха, че с изключение на Кърт, никой от отбора на „Ентроникс“ не бе достатъчно добър дори и с подправена бухалка. Но скоро щяха да разберат. Фестино се консултираше с момчетата.

Мобифонът ми звънна. Знаех кой е, затова се отдалечих, преди да отговоря.

— Вътре съм — съобщи ми Греъм.

— В къщата ли?

— Чу ме.

Беше проникнал с взлом в къщата на Кърт в Холистън. Представих си спретнатия дом и идеално оправените легла.

— Имаше ли проблеми? — попитах.

— Вратите бяха двойно заключени, но вратата на гаража — не. Винаги вратите на гаражите са слабите места на една къща. Лесно е да ги отвориш.

— Нямаше ли аларма?

— В къща под наем? Не очаквах да има. Но съм сигурен, че противопожарната аларма е добра. Хазаите внимават за такива неща.

— Знаеш ли къде да търсиш?

— Да, каза ми. Спалнята за гости до всекидневната, нали?

— Точно така.

— Пука ли ти какво ще използвам, за да накарам противопожарната аларма да запищи? Например цигарка с трева.

Кърт отново ми махаше, а също и Фестино.

— Хайде, Тигре — извика Фестино. — Работният ден приключи. Мачът започва.

Вдигнах ръка.

След като Греъм намереше скритото съкровище на Кърт, състоящо се от крадени оръжия и експлозиви, щеше да остави вратата на стаята отворена. Така че, когато пожарникарите пристигнеха заради алармата, щяха да открият оръжията и да повикат полицията. В ерата на тероризма това определено си беше престъпление.

И тогава щяхме да заковем Кърт. Нямаше да имаме нужда от заповед за обиск, а всичко щеше да си е напълно законно.

— Намери ли ги? — попитах.

— Не — отговори Греъм.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук няма абсолютно нищо.

— Добре. Ако гледаш към камината във всекидневната, вратата се пада отдясно. Единствената на онази стена.

— Там съм. Виждам за коя врата говориш. Но тук няма съкровище.

— Там е — изстенах отчаяно.

Кърт тръгна към мен и сниших глас.

— Виждал съм го.

— В стаята съм — повтори Греъм. — Има само едно легло и нищо върху него. Може би мирише леко на барут. Сякаш е имало нещо, но вече го няма.

— Значи го е преместил. Погледни в мазето и навсякъде другаде. Трябва да е там.

— Да вървим, Джейсън — извика ми Кърт. — Всички те чакат.

— Не се предавай — наредих на Греъм и затворих.

Мамка му!

— Зает тип си — ухили се Кърт. — Кой беше?

— За един договор — излъгах бързо. — Оня глупак го загубил.

— Досадна работа. Е, ти ще си на първа база. Можеш ли да се справиш?

— Разбира се — отговорих. — Кърт, за всички онези работи, които ти наговорих… за колата и всичко останало…

Той поклати глава.

— Не сега.

— Виж, просто искам да се извиня. Прекалих го.

— Не се тревожи — успокои ме той. — Това е минало. Хайде, време е да поиграем.

После обви ръка около раменете ми, както правеше преди.

Но виждах, че отношението му определено се е променило. Беше твърд, недостъпен и отчужден. Не ми вярваше.

Кърт беше преместил съкровището си от военни трофеи и оръжия.

Да, имаше логика. Не искаше да рискува обиск.

Къде обаче го бе преместил?

Сетих се за отговора, докато стоях на първа база. Беше абсолютно очевиден и се зачудих как не се бях сетил преди. Автосервизът на Уилки. Собственост на приятеля на Кърт от специалните части, Джеремая Уилки, където Кърт бе откарал колата ми вечерта, когато се запознахме. Където пазеше инструментите си в малкото складче отзад.

Точно там трябваше да отида.

Опитах се да се съсредоточа върху играта. Противниковият отбор не беше особено добър. Разбира се, без Кърт и ние не бяхме добри. Кърт победи първите им двама играчи, после третият, който бе проучвал внимателно играта му, успя да удари топката към дясната страна на игрището. Летаски се опита да я хване, но не можа. Кърт се затича, взе я и ми я метна.

Хванах я, но тя се изплъзна от ръкавицата ми и противникът стигна до първа база.

— Хайде, човече — раздразнено извика Кърт.

Преди да се върне на могилата, го настигнах, извиних се и се престорих, че му подавам топката. Той ме погледна странно, но продължи бавно напред.

Върнах се на първа база, скрил топката в ръкавицата си. Противниковият играч, пухкаво хлапе с очила, ми се ухили мазно. Видя, че Кърт още не бе стигнал до мястото си и алчно реши да открадне втора база.

Но веднага щом се премести, го заковах.

Фестино, Летаски и останалите ме гледаха развеселено.

— Тигре! — весело изрева Фестино.

Реферът се приближи към нас, подтикван от недоволните викове на съперниците.

— Това е номерът със скритата топка — каза той. — Напълно легален. Питчърът още не беше на могилата. Хайде, продължавайте.

— Това са детски номера — протестира питчърът на „Беър Стърнс“.

Летаски се засмя:

— Стедман, откъде ти дойде наум това?

— Видях един тип да го прави на мача между „Марлинс“ и „Експос“ преди няколко години.

Докато напускахме игрището, Кърт се приближи към мен.

— Класическа заблуда — отбеляза той. — Не мислех, че можеш да я изпълниш.

Кимнах и свих скромно рамене.

Давай, помислих си, подценявай ме.

Извиних се, извадих мобифона, отдалечих се и звъннах на Греъм. Телефонът звънна шест пъти, после се включи гласовата му поща.

Странна работа. Защо Греъм не отговаряше? Трябваше да науча колкото се може по-скоро дали бе открил съкровището от крадени оръжия.

Набрах отново. Пак шест позвънявания, после гласова поща.

Къде, по дяволите, беше Греъм?

Кърт се приближи към мен.

— Хайде, Скакалец, наш ред е.

— Секунда само — казах и набрах отново. Никакъв отговор.

Къде беше Греъм?

— Джейсън — подкани ме Кърт. — Време е да играем. Покажи им колко си страхотен.