Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (22)

21.

В колата, на път към универсалния магазин в Честнът Хил, изслушах следващия диск на генерала. „Когато те атакуват, трябва да реагираш незабавно. Врагът може да те застреля в гърба със същата лекота, с която ще те гръмне, ако тичаш към него. Във времето, което ти е нужно да чуеш тези инструкции, един от членовете на екипа ти ще умре. Не се колебай. Просто вземи шибаното решение!“

Едва го слушах, тъй като мислех за новата си работа. За това колко щастлива щеше да е Кейт и как най-после щях да изкарвам добри пари. Щяхме да можем да си купим и къщата, за която тя мечтаеше.

Влязох в „Тифани“ и поисках да видя брошките. Никога преди не бях влизал в „Тифани“ и открих, че бижутата им не бяха организирани по категории, а по цени. От едната страна на магазина са нещата, които обикновените заможни хора могат да си позволят — най-вече сребро и полускъпоценни камъни. От другата страна са златото и диамантите, недостъпни за простосмъртните.

Когато обясних на продавачката коя точно брошка търсех, тя ме поведе към опасната страна на магазина — скъпата. Преглътнах затруднено. Жената измъкна морската звезда от един шкаф, постави я върху черно кадифе и започна да ахка.

— Да, точно тази е — кимнах, като завъртях бижуто уж да огледам и отдолу, но всъщност исках да видя цената.

Едва не изстенах. Дори за годежния пръстен на Кейт не бях похарчил толкова пари. Но си напомних; че тъкмо бях получил солидно увеличение на заплатата, затова помолих да ми опаковат брошката.

Докато стигна до вкъщи, отново се чувствах страхотно. Бях получил желаното повишение, а на седалката до мен лежеше малък плик за подаръци с емблемата на „Тифани“. Е, колата ми беше акура, при това не чисто нова, но какво от това. Работех за велика компания и бях месоядец.

Кейт се втурна да ме посрещне. Носеше бяла тениска и джинси и изглеждаше и ухаеше великолепно. Обви ръце около мен и ме целуна страстно. Отвърнах на целувката и бързо се възбудих.

Когато си бил женен известно време, подобни спонтанни изблици не се случват често, но сега се чувствах като завоевател, прибрал се у дома след дълъг и успешен поход. Бях кроманьонецът, завърнал се в пещерата при жена си, след като е пробол огромен мамут.

Метнах куфарчето си и плика от „Тифани“ на пода и плъзнах ръце под колана на джинсите й. Погалих гладката й като коприна кожа.

Кейт се засмя гърлено и се отдръпна назад.

— Специален случай ли ще празнуваме? — подразни ме тя.

— Всеки ден, в който съм женен за теб, е специален — отвърнах и отново я зацелувах.

Влязохме във всекидневната и я бутнах на твърдото канапе на баба Спенсър. Май на пода щеше да е по-удобно.

— Джейс — прошепна тя. — Уха!

— Имаме право на малко удоволствие и без пластмасова чашка — казах и започнах да свалям тениската й.

— Чакай, чакай.

Тя скочи и отиде да пусне завесите, за да не правим представление на съседите.

Върна се след миг и най-после свалих фланелката й. Не бях виждал голите й гърди от доста време и се възбудих като ученик.

— Ти си невероятно красива жена, знаеш ли? — казах, като разкопчах джинсите й.

— Не предпочиташ ли да отидем в спалнята? — задъхано попита тя.

— Не — отговорих и я погалих нежно.

Точно в този момент мобифонът ми иззвъня, но реших да не му обръщам внимание. Търколих се върху Кейт и я обладах със замайваща лекота.

— Джейс! — изстена тя. — Господи!

— Остани тук — нареди ми тя, след като свършихме.

Профуча през банята, после влезе в кухнята. Чух отварянето на вратата на хладилника и звънтенето на чаши. След няколко минути Кейт се върна с табла в ръка. Отнесе я до канапето и я остави на масичката за кафе. Видях бутилка шампанско „Крюг“, две чаши, сребърна купа с черен хайвер и няколко блини. Освен тях на таблата имаше и опакован в лъскава хартия пакет.

Мразя хайвер, но тъй като не го купуваме често, Кейт очевидно бе забравила.

— Хайвер! — извиках с престорено въодушевление.

— Ще отвориш ли шампанското? — подаде ми студената бутилка тя.

На времето смятах, че когато отваряш шампанско, трябва да се чуе силен гръм и да бликне гейзер от пяна. Кейт ме научи, че не се прави така. Свалих внимателно станиола и елегантно отвъртях тапата, която изскочи с леко напукване. Налях бавно в чашите, подадох й едната и се чукнахме.

— Чакай — спря ме тя, когато поднесох чашата към устните си. — Да вдигнем тост.

— Добре, тост за класическите удоволствия. Шампанско, хайвер и секс.

— Не — засмя се тя. — „За любовта и желанието — крилата, които носят духа към велики дела“. Гьоте.

— Още не съм извършил никакви велики дела.

— Както казва Балзак: „Няма велик талант без велика воля“.

Чукнах чашата й отново и отвърнах:

— Зад всеки велик мъж стои велика жена.

— Да, велика жена, която върти очи и се плези — ухили се тя. — Скъпи, осъзнаваш ли какво постигна? Как преобърна цялата си кариера?

Кимнах. Баща ми имаше работа. Аз пък имах кариера.

Само ако Кейт знаеше каква помощ получавах.

— Вицепрезидент. Толкова се гордея с теб.

— О, моля ти се — отвърнах скромно.

— Наистина можеш да постигнеш всичко, когато решиш.

— Е, ти си човекът, който ме вдъхнови.

— Сладурче — взе тя пакета от таблата и ми го връчи. — Малко подаръче за шефа.

— За мен? Чакай малко — скочих и взех плика от „Тифани“ от пода. — Размяна на подаръци.

— „Тифани“? Джейсън, ужасен си.

— Давай. Ти първа.

— Не, ти. Моят подарък е съвсем скромен.

Съдрах хартията.

— Нещо, което да слушаш на път към службата — каза Кейт.

Беше диск със заглавие „Вече си началник. А сега какво? Десетточков план“.

— Чудесно — усмихнах се убедително.

Не можех да й кажа, че бях минал на по-сериозни наркотици — речите на генерала. Знаех, че светът ми е съвсем чужд за Кейт, доста отегчителен и тя не го разбира. Но щом щеше да е омъжена за воин от яномамо, защо, да не е за вожда? Поне щеше да се уверява, че лицето ми е подходящо боядисано за битка. Не знаеше какво правех по цял ден, но със сигурност щеше да поддържа в изправност короната ми от пера.

— Чакай малко. Има и нещо, в което да си носиш дисковете — добави тя, като бръкна под канапето и извади голяма кутия.

— Знам какво е — извиках.

— Не знаеш.

— Знам. Една от тръбичките за духане на яномамо. С отровни стрели. Прав ли съм?

Тя ми се ухили весело. Обичах сексапилната й усмивка. Винаги ме разтапяше.

Разопаковах кутията. Вътре имаше великолепно куфарче от червеникава естествена кожа с медни закопчалки. Сигурно струваше цяло състояние.

— Господи — ахнах. — Жестоко е.

— Произведено е от „Суейн Одни Бригс и синове“ на улица „Сейнт Джеймс“ в Лондон. Клаудия ми помогна да го избера. Каза, че било ролс-ройсът на куфарчетата за бизнесмени.

— Е, някой ден може да имаме и ролс, в който да го сложим — отвърнах. — Бебчо, това е адски мило от твоя страна.

— Сега е мой ред.

Очите й засияха от вълнение, докато внимателно отваряше синята кутийка. После обаче видях светлината в очите й да угасва.

— Какво има? — учудих се.

Кейт завъртя златната морска звезда подозрително, сякаш търсеше етикета с цената, както бях направил и аз в магазина.

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Мили боже!

— Не я ли позна?

— Познах я, разбира се. Само дето…

— Сузи няма да има нищо против и ти да се издокараш с такава брошка.

— Не, не мисля, че ще има нещо против. Джейсън, колко струва това?

— Можем да си го позволим.

— Сигурен ли си?

— Да — отговорих решително. — Тъкмо си получих нашивките.

— Нашивките?

— Военен термин.

Кейт отпи от шампанското и се завъртя към масичката. Намаза няколко от гнусните, мазни черни яйца върху бисквита и ми я подаде.

— Хайвер?