Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (50)

49.

Стигнах до летището в пет без петнадесет — два часа преди да стане време за полета ми. Оставих си колата на паркинга на терминал B и отидох до една от будките за електронни билети. Терминалът бе тъмен, почти безлюден. Открих отворено кафене и си купих гигантско кафе и геврек. После се настаних удобно на пластмасовия стол. Извадих лаптопа от старата си найлонова чанта — бях решил да не взимам английското куфарче, с което Кърт си беше играл, платих осем долара за интернет връзка и си проверих имейлите. Прегледах презентацията. Изрепетирах я тихичко и възрастна чистачка се вторачи в мен учудено.

Опитах се да мисля само за презентацията и Накамура-сан, а не за заплахите на Кърт. Нито пък за полицейския детектив, който ми бе оставил съобщение. Ако си позволях да мисля за всичко това, щях да се изнервя много повече, отколкото от презентацията пред Накамура-сан.

„Можеш да изгубиш страшно много. Знаеш кого имам предвид“.

Снощи, когато се прибрах у дома, всички спяха. И естествено, когато излязох от къщи в четири и половина тази сутрин, продължаваха да спят. Всъщност, така бе по-добре — възможно бе да се изкуша да поговоря с Кейт и да й разкажа за заплахите на Кърт. А определено не ми се искаше да постъпвам по този начин.

Вече изобщо не се съмнявах, че Кърт бе направил нещо на колата на Тревър, за да предизвика катастрофата.

Знаех, че е изключително опасен. И вече не ми бе приятел.

Беше ме предупредил да не споделям с никого подозренията си за колата на Тревър. Знаеше, че се бях опитал да го уволня.

Не, не можех да докажа абсолютно нищо, но заплахите му ми показаха, че е виновен. Но пък как трябваше да постъпя, когато полицейският детектив започнеше да ме разпитва за катастрофата? Вероятно най-разумно бе да не си отварям устата. Просто да обясня на ченгето, че не знам нищо по въпроса. Това си беше истината. Имах само подозрения, но не знаех нищо със сигурност.

Не се съмнявах, че ако си поговорех откровено с ченгетата, Кърт веднага щеше да узнае.

„Имам приятели на много места“.

Час по-късно се наредих на опашката пред служителите от охраната. Вече имаше доста хора пред мен. Вероятно всички пътуваха за Сан Франциско. Няколко бизнесмени и една дама, които може би отиваха в Силиконовата долина през Сан Франциско, защото искаха да пристигнат по-рано, отколкото кацаше полетът до Сан Хосе. Или пък нямаха желание да сменят самолета във Финикс, Атланта или Хюстън. Тъй като често ми се налагаше да пътувам, се бях усъвършенствал — мобифон и миникомпютър в куфарчето, удобни обувки без връзки, всички метални предмети в един джоб, за да мога да ги извадя лесно.

Опашката се движеше бавно. Повечето хора изглеждаха полузаспали. Почувствах се като овца, която вкарват в кошарата. От 11 септември пътуванията бяха пълен кошмар — събуване на обувки, поставяне на личните ти вещи в пластмасови легени, щателна проверка за оръжие. На времето обичах да пътувам, но вече не. Охраната беше адски досадна и изобщо не те караше да се почувстваш в безопасност.

Извадих лаптопа от чантата и го оставих на конвейерната лента. Последваха го меките ми обувки. Елегантните бяха в куфара ми, за да се представя с тях пред Накамура-сан. Сложих монетите и ключовете си в малката кутийка и минах през детектора за метали. Усмихнах се на сериозния тип, който стоеше там. Колежката му ме помоли да включа компютъра, което изпълних веднага.

Минах по чорапи до следващия портал, един от новите детектори за експлозиви, който наскоро бяха инсталирали. Застанах там, докато електронен глас не ми нареди да продължа напред.

Няколко секунди по-късно запищя оглушителна аларма. Един от служителите на охраната грабна чантата ми, която излизаше от детектора за експлозиви. По някаква причина тя бе въодушевила алармата. Друг тип ме хвана за лакътя и каза:

— Господине, моля, елате с нас.

Внезапно се събудих.

— Какво става? — попитах. — Проблем ли има?

— Оттук, господине.

Хората на опашката се вторачиха в мен и загледаха как ме водят настрани.

— Ръцете пред вас, господине — нареди ми офицерът.

Протегнах ръце.

— Какво има? — попитах отново.

Никой не ми отговори. Другият агент прокара металния детектор по гърдите, краката ми и гърба. Когато свърши, трети тип — явно началник, дебеловрат мъж с лоша прическа и огромни очила, каза: Последвайте ме, господине.

— Трябва да си хвана самолета — възразих.

Той ме въведе в малка, ярко осветена стая.

— Седнете тук, моля.

— Къде ми е куфарчето? — попитах.

Началникът поиска билета и бордната ми карта. После се поинтересува накъде пътувам и защо летя до Калифорния и обратно само за един ден.

Аха. Може би еднодневното пътуване до Калифорния бе възбудило подозренията на тъпаците. Или фактът, че бях резервирал билета предишната вечер. Нещо такова.

— Да не съм в черния списък за пътници? — пошегувах се.

Никакъв отговор.

— Сам ли опаковахте багажа си? — попита ме той.

— Не, камериерът ми го направи. Да, разбира се, че го опаковах сам.

— Куфарът ви непрестанно с вас ли беше?

— Куфарът ми? Какво искате да кажете? Тук на летището ли? По кое време?

— По което и да е време.

— Държа куфара в кабинета си, тъй като пътувам често. Понякога го отнасям със себе си вкъщи. Какъв е проблемът? Имаше ли нещо в него?

Отново никакъв отговор. Погледнах си часовника.

— Ще си изпусна полета — казах. — Къде ми е мобифонът?

— Не бих се тревожил за полета — отвърна той. — Със сигурност няма да сте на него.

Зачудих се колко ли често му се случваше да тормози пътниците и да ги плаши. Все по-рядко, реших накрая. Все пак от 11 септември бе изминало доста време.

— Слушайте, имам изключително важна делова среща. С председателя на борда на корпорацията ни. „Ентроникс“.

Отново си погледнах часовника и си припомних думите на Франи, че само този полет може да ме отведе навреме до Калифорния за срещата с Накамура-сан.

— Имам нужда от мобифона си — казах.

— Не е възможно, господине. В момента проверяват съдържанието на куфара ви и взимат проби.

— Проби?

— Да, господине.

— Какви проби?

Пак останах без отговор.

— Ще ме качите ли поне на следващия полет? — попитах.

— Нямаме нищо общо с авиолиниите, господине. Нямам представа какви са следващите полети, нито дали има места в тях.

— Поне тогава ми позволете да използвам телефон, за да си уредя полет.

— Не мисля, че ще можете да хванете следващия полет, господине.

— Какво означава това? — ядосах се.

— Не сме приключили с вас.

— Не сте приключили с мен? Какво става тук? Да не се намираме в Източен Берлин?

— Господине, ако не снишите тона си, ще ви арестувам.

— Дори да ме арестувате, трябва да ми позволите едно обаждане.

— Ако искате да ви арестуваме, с удоволствие ще го уредя.

Той се изправи и излезе навън, като затвори вратата след себе си. Чух изщракването на ключалката. Пред стаята стоеше тип от Националната гвардия, с войнишка подстрижка и камуфлажни дрехи. Какво, по дяволите, ставаше?

Минаха около двадесетина минути. Определено бях изпуснал полета. Зачудих се дали някоя от другите авиолинии имаше полет, който щеше да ме отведе в Калифорния преди единадесет часа. Може би пък щях да успея да шофирам бързо от летището и да стигна до Санта Клара навреме. Или поне с малко закъснение.

Непрестанно си гледах часовника. След още около двадесет минути двама бостънски полицаи — мъж и жена — влязоха в стаята, показаха ми значките си и помолиха да видят билета и бордната ми карта.

— Какъв е проблемът, офицери? — попитах.

На външен вид изглеждах спокоен и дружелюбен. Но ми се искаше да ги одера живи.

— За къде пътувате, господин Стедман? — попита мъжът.

— Санта Клара. Тъкмо обясних всичко на типа от охраната.

— Еднодневно пътуване до Калифорния? — зачуди се жената.

— Жена ми е бременна — отговорих. — Исках да се прибера бързо у дома, за да не седи сама. Принудена е да лежи почти през цялото време. Бременността й е рискова.

Искаше ми се да ги попитам дали най-после са загрели. Началник в голяма корпорация, семеен човек, бременна съпруга. Не точно типичният терорист от „Ал Кайда“.

— Господин Стедман — каза жената, — в куфара ви открихме следи от пластичен експлозив C4.

— Какво? Очевидно има някаква грешка. Машината ви не е наред.

— Не, господине — възрази ченгето. — Взехме проби, които потвърдиха наличието на експлозив. Следи от него имаше и по папката ви.

— Никога в живота си не съм докосвал C4 — отвърнах вбесено. — Няма да е зле да проверите машините си.

— Не са наши — отбеляза жената.

— Добре. Е, аз съм старши вицепрезидент в голяма корпорация. Летя до Санта Клара за среща с председателя на борда. Или поне такова беше намерението ми. Можете да проверите историята ми. Просто телефонно обаждане и веднага ще се уверите. Защо не го направим веднага?

Ченгетата останаха неподвижни с каменни лица.

— Всички знаем, че има някаква грешка. Чел съм как машини за три милиона долара могат да предизвикат фалшива тревога заради частици от препарати за химическо чистене, крем за ръце или тор.

— Носите ли тор със себе си?

— Презентацията ми брои ли се за тор? — пошегувах се.

Жената се вторачи мрачно в мен.

— Е, все пак разбирате какво искам да кажа. Машините правят грешки. Не може ли просто да действаме разумно? Имате името, адреса ми и телефона ми. Ако се нуждаете да се свържете с мен, знаете къде живея. Притежавам къща в Кеймбридж. С бременна жена и ипотека.

— Благодаря ви, господине — каза ченгето с вид на човек, приключващ разпита.

И двамата се надигнаха и излязоха от стаята. Останах сам около половин час. Най-после началникът на охраната се появи и ми съобщи, че съм свободен да си ходя.

Беше малко след осем сутринта. Втурнах се към гишетата за билети. Открих представителка на „Ю Ес Еър“ и я попитах кога е следващият полет за Сан Франциско. Или Сан Хосе. Или Оукланд.

Жената ми обясни, че в девет и десет има полет, който пристига в дванадесет и двадесет и три. Ще стигна до Санта Клара в един. Но пък тогава изключително точният и вбесен Накамура-сан щеше да седи в самолета за Токио.

Обадих се на Дик Харди. В Калифорния беше малко след пет сутринта. Знаех, че няма да се зарадва задето го безпокоя у дома.

— Стедман — каза той с дрезгав глас.

— Ужасно съжалявам, че ви будя, господине — извиних се. — Но изпуснах самолета за Сан Франциско. Задържаха ме за разпит. Някаква страхотна грешка.

— Качвай се на следващия, за бога!

— Следващият ще ме доведе в Санта Клара към един.

— Това е прекалено късно. Накамура-сан отдавна ще е изчезнал. Трябва да хванеш по-ранен полет. Шефът ще се появи тук точно в единадесет.

— Знам, но няма други полети.

Харди се събуди напълно.

— И ще вържеш тенекия на Хидео Накамура?

— Не знам какво друго да направя. Освен ако можете да насрочите нова среща…

— Да насроча нова среща с Накамура-сан? След начина, по който му извих ръцете, за да дойде тук за един шибан час?

— Господине, ужасно съжалявам. Но тези абсурдни антитерористични мерки…

— Дяволите да те вземат, Стедман! — изрева Харди и затвори.

Върнах се на паркинга замаяно. Току-що бях вързал тенекия на прекия, си шеф и председателя на борда. Пълен кошмар.

Сетих се за началника на охраната.

„Сам ли опаковахте багажа? Куфарът ви непрестанно ли беше пред очите ви?“

Франи ми бе съобщила, че Кърт се отбил в кабинета ми и сложил нещо на бюрото.

Да, Кърт знаеше, че ще летя за Санта Клара и бе влизал в кабинета ми, за да ми подготви бомбата с конфетите. А куфарът ми стоеше в гардероба в кабинета.

Беше ми устроил капан.

По начина, по който бе направил номер на Тревър Алард и Брет Глийсън. А те вече бяха мъртви.

Сега Кърт се бе обърнал срещу мен.