Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (17)

16.

След работа отидох до сервиза на Уилки, за да си прибера колата. На път натам послушах още малко от диска с генерала, който ръмжеше енергично: „Единственият начин да оцелееш в засада е незабавно да отвърнеш на вражеския огън и да се втурнеш към стрелците, принуждавайки ги да търсят укритие.“

Оставих колата под наем в сервиза, откъдето фирмата щеше да си я прибере. За щастие, реших да проверя багажника и се оказа, че едва не бях забравил вътре торбата с книги.

В катастрофите има и нещо положително — когато си прибереш колата от сервиза, изглежда чисто нова. Любимата ми акура имаше вид на току-що изкарана от изложбената зала. А думите на генерала звучаха още по-внушително от луксозната ми уредба.

После звъннах на Кърт Семко. Казах му, че съм на около шест-седем километра от дома му — беше ми споменал, че живее под наем в Холистън. Обясних му, че имам подарък за него. Той ме покани да го посетя.

Намерих го лесно. Живееше в малка едноетажна къща от червени тухли с черни капаци на прозорците, каквато можете да видите във всяко предградие в Америка. Беше много малка, но наскоро боядисана и идеално поддържана. Да не би пък да очаквах войнишка палатка?

Паркирах на частното пътче, което бе гарвановочерно и очевидно наскоро асфалтирано. Извадих купчината книги от багажника и звъннах на звънеца. Бях ги прочел, а и смятах, че Кърт ще се нуждае от тях повече от мен.

Той ми отвори, издокаран в снежнобяла тениска.

— Добре дошъл в самотната крепост — поздрави ме. — Тъкмо осъвременявам електрическата инсталация.

— Сам ли го правиш?

Той кимна.

— Къщата е под наем, но ми писна вечно да ми изгарят бушоните. А и кабелите са стари. Затова реших да се заема с тях.

Кърт забеляза книгите в ръката ми.

— За мен ли са?

— Да.

Той ги огледа внимателно.

— „Оцеляване в бизнеса“ — прочете на глас. — „Ръководство за унищожаването на пленниците в корпоративния свят“. Какво е всичко това?

— Реших, че може да ти свършат работа — отговорих, като ги оставих на масата. — Сега вече и ти си член на корпоративния свят.

— „Тайните на морските тюлени: принципите на ръководство на елитните военни сили“ — засмя се той. — „Корпоративният воин“. Това са военни книги, шефе. Нямам нужда да ги чета. Видях достатъчно навремето.

Почувствах се като пълен идиот. Стоях пред човек, който имаше богат опит в истинския свят, а му давах купчина малоумни книги за удобно настанените в кожените си столове корпоративни войни. А и откъде ми беше хрумнало, че Кърт изобщо си пада по четенето?

— Да, ама те ти обясняват как да приложиш опита си в свят, който не познаваш — оправдах се.

Кърт кимна.

— Разбирам.

— Прегледай ги — настоях. — Може да ти се сторят интересни.

— Ще го направя, шефе. Ще го направя. Падам си по усъвършенстването.

— Страхотно. Слушай, искам да те помоля за една услуга.

— Казвай. Влез вътре. Ще ти дам нещо за пиене и ще ти покажа военните ми трофеи.

Вътре къщата бе така спретната, както и отвън. Чиста, подредена и семпла. Изглеждаше модерна. В хладилника нямаше друго, освен бутилки минерална вода, „Гейторейд“ и протеинови шейкове. Със сигурност нямаше да получа бира.

— „Гейторейд“? — предложи ми Кърт.

— Предпочитам вода — отговорих.

Метна ми шише минерална вода, взе едно за себе си и се настанихме в минималистично обзаведената всекидневна — канапе, кресло и стар телевизор.

Разказах му за съревнованието за мястото на Крофърд, как Глийсън бе провалил важна презентация пред „Банк ъф Америка“ и как Тревър бе изгубил сделката с „Павилион“. Добавих, че в понеделник Тревър ще прави демонстрация във „Фиделити“ и сигурно ще успее да сключи сделката, а това ще му върне благоволението и любовта на Горди.

После му обясних как мръсникът Горди иска да привлека при нас Джим Летаски от „Нек“.

— Все едно ме е накарал да му донеса метлата на баба Яга — казах.

— Какво имаш предвид?

— Задачата е невъзможна. Горди нарочно ме накисва, за да се проваля. Иска да даде мястото на Тревър.

— Защо си толкова убеден, че ще се провалиш?

— Защото научих от секретарката на Горди, че той самият от години се опитва да привлече Летаски. Но човекът живее в Чикаго с жена си и децата и няма причина да се мести в Бостън и да започва отново в „Ентроникс“.

— Достатъчно старши ли си, за да преговаряш с този тип?

— Предполагам, че да. Районен мениджър съм. Запознах се с Летаски и двамата се харесахме.

— Добре ли го познаваш?

— Не, там е работата. Почти не го познавам. Направих обичайните проучвания и звъннах няколко телефона, но не открих нищо, което да ми помогне. Случайно да имаш приятел в охраната на „Нек“?

— Съжалявам — усмихна се той. — Защо? Искаш информация за него ли?

— Възможно ли е изобщо да се направи подобно нещо?

— Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш какви пари изкарва в „Нек“?

— Обзалагам се, че мога да направя много повече.

— Това ще бъде страхотно!

— Дай ми няколко дни. Ще видя до какво ще се добера. На времето наричахме това „Дейно разузнаване“.

— Благодаря ти, човече.

Той сви рамене.

— Няма нужда от благодарности. Заложи си главата заради мен.

— Аз?

— Имам предвид, че ме препоръча пред Сканлън. Гарантира за мен.

— А, това е нищо.

— Не е нищо, Джейсън — възрази той. — Не е нищо.

— Е, направих го с удоволствие. Какви военни трофеи имаш?

Кърт стана и отвори вратата към малка стая. Вътре миришеше на барут и нещо непознато — остро и резливо. На дълга пейка, в спретнати редици бяха сложени странни оръжия. Кърт взе стара пушка с дървен приклад.

— Виж това. Маузерка-98 от Втората световна война. Стандартното оръжие на Вермахта. Купих я от иракски фермер, който твърдете, че бил свалил един от хеликоптерите ни с нея — засмя се той. — На хеликоптера нямаше и драскотина.

— Работи ли?

— Нямам представа. Не бих посмял да опитам — отговори, после измъкна някакъв пистолет и го протегна към мен. — Прилича на берета от 1934 година, нали?

— Абсолютно — отвърнах със сериозно лице. — Несъмнено.

— Но виж маркировката. Изработен е в Пакистан. В работилницата на Дара Адам Кел.

— Кой?

— Това е градче между Пешавар и Кохат. Прочуто с производството на имитации на всички пистолети по света. Там се въоръжават талибаните от Стан.

— Стан?

— Така наричахме Афганистан. Можеш да разбереш, че е специалитет от Дара по лошата странична маркировка.

— Фалшив ли е?

— Изненадващо е какво можеш да направиш, ако разполагаш с неограничено време, кутия с инструменти и деветима синове — обясни ми Кърт и ми показа черен правоъгълник с дупка от куршум в средата. — Това е плочка за предпазване от малокалибрени оръжия.

— Или е използвана, или е дефектна — отбелязах.

— Спаси ми живота. Стоях на купола на танк в Ирак и внезапно бях отхвърлен напред. Някакъв мръсен снайперист ме уцели. За щастие, бях сложил плочката в бронираната си жилетка. Виж как я проби куршумът. Проби дори дрехите ми и ме насини жестоко, но пропусна гръбнака.

— И ти позволиха да вземеш всичко това със себе си?

— Много от момчетата го правеха.

— Законно?

Той се изсмя весело.

— Някои от тези оръжия работят ли? — попитах.

— Повечето са имитации и не са надеждни. Не е разумно да ги използваш, защото могат да избухнат в лицето ти.

Забелязах табла с туби, които приличаха на маслените бои на художник. Взех една от тях и я разгледах. На етикета пишеше „Течност за корозиране на метал — амалгама от живак и индий“. Имаше и надпис „Армия на САЩ“. Тъкмо се канех да го разпитам за тубата, когато той попита:

— Знаеш ли как да използваш пистолет?

— Насочваш го и стреляш, нали?

— Не съвсем. Снайперистите се обучават с години.

— Тъпаците, които живеят във фургони и се женят за братовчедките си, изглеждат напълно способни да ги използват без никакво обучение.

— Знаеш ли нещо за отката?

— Разбира се. Пистолетът отскача силно назад. Гледал съм „Лоши момчета“ поне двайсет, пъти. Всичко, което знам за оръжията, съм научил от филмите.

— Искаш ли да те науча да стреляш с пистолет? Познавам един тип, който е собственик на стрелбище. И не е далеч оттук.

— Не си падам по пищовите.

— А би трябвало. Всеки мъж трябва да може да използва пистолет. Особено в днешно време. Трябва да си в състояние да защитиш жена си.

— Когато ни нападнат терористи, веднага ще ти звънна.

— Сериозно говоря.

— Не, благодаря. Не си падам. Всъщност, леко ме е шубе от пищови. Не се обиждай.

— Не се обиждам.

— Защо имам чувството, че специалните части ти липсват?

— Ами… армията напълно промени живота ми.

— Какво имаш предвид?

— Водех скапан живот у дома.

— Къде си израснал?

— В Гранд Рапидс, Мичиган.

— Хубав град. Сключих няколко сделки със „Стийлкейз“.

— Да, ама аз не бях в хубавата част на града, а в мизерната.

— Нещо като моята махала в Уорчестър.

Той кимна.

— Вечно се забърквах в неприятности. И смятах, че от мен никога няма да излезе нищо. Дори когато „Тайгърс“ ме поканиха в отбора, не вярвах, че ще стигна до мачовете на лигата. Не бях достатъчно добър. А после се записах в армията и внезапно открих, че ме бива в нещо. Много хора опитват да влязат в специалните части, но не успяват. Когато изкарах курса, знаех, че съм страхотен. Две трети от момчетата не завършиха.

— Какъв курс?

— Квалификационен. Постоянен тормоз — двадесет и четири часа в денонощието. Позволяват ти да поспиш един час, будят те в два през нощта и те хвърлят в ямата за ръкопашен бой. Всеки път, когато някое от момчетата си заминаваше, пускаха „Още един ритва камбаната“ по високоговорителите.

— Май разбирам откъде Горди се е сдобил с лидерската си тактика.

— Нямаш представа, човече. През последната част от курса те захвърлят насред гора от седем хиляди квадратни километра в Северна Каролина, за да изпробваш уменията си за ориентиране. Нямаш право да излизаш на пътя. Трябва да се изхранваш с диви ягоди, къпини и други такива. Само в началото ти подмятат някое животинче — заек или пиле, и това е целият ти запас от протеини. В края на седмицата трябва да връчиш на командира задните крака на заека. Момчетата, които стигат до края, просто отказват да се предадат. Аз бях един от тях.

— Звучи сериозно.

— После пък, ако си късметлия, те пращат в някое шибано място като Афганистан или Ирак. Или пък, ако си истински щастливец като мен, и на двете.

— Адски забавно.

— Да. В Ирак вечно има пясъчни бури, в пустинята е зверски студ през нощта и ръцете ти така замръзват, че дори не можеш да си направиш кафе. Получаваш само едно ядене на ден. Няма достатъчно вода за къпане и бръснене. Или пък си в гнусен лагер в Басра, пясъчни бълхи те скъсват от хапане, а комарите носят малария. Зачервяваш се и се покриваш с малки ранички, независимо с какво количество инсектициди се пръскаш.

Кимнах и замълчах за момент.

— Леле — казах накрая. — Работата в „Ентроникс“ определено ще ти се стори скучна.

Кърт сви рамене.

— Хей, хубаво е, че най-после имам свястна работа. Ще изкарвам добри пари. Ще мога да си купя кола. Може дори да си подаря нов харли. После ще пестя, за да си купя къща. И може някой ден да се запозная с готино маце и отново да се оженя.

— Първият път не се получи, а?

— Не издържахме дори година. Не съм сигурен, че съм подходящ за брак. Повечето момчета от специалните части са разведени. Ако искаш семейство, специалните части не са за теб. А ти какво искаш?

— Аз ли?

— Имам предвид в живота. В работата.

— Сезонни билети за „Ред Сокс“. Мир по света.

— Искаш ли деца?

— Разбира се.

— Кога?

Свих рамене и се усмихнах.

— Ще видим.

— Аха — кимна той. — Май има проблем.

— Не е проблем.

— Не вярвам. Ти и жена ти се опитвате да се справите с него. Чета го по лицето ти.

— Да нямаш и кристално кълбо?

— Бъди сериозен. Ако не искаш да говориш по въпроса, недей. Но наистина разчитам лицето ти. Знаеш ли какво е „език на тялото“?

— Имаш предвид като при покера, нали? Малки сигнали, които ти показват, че някой блъфира?

— Точно така. Повечето хора не се чувстват удобно, когато лъжат. И когато блъфират, започват да се усмихват. Или пък лицето им се вкаменява. Или започват да се чешат по носа. В специалните части изкарахме курс как да преценяваме заплахата по изражението на лицето. Преподаваше ни прочут психолог. Трябваше да се научим да долавяме измамата. Важно е да знаеш кога някой ще извади пищова си и кога просто търси дъвка в джоба си.

— Винаги мога да кажа кога Горди лъже.

— Така ли?

— Да. Движи си устните.

— Аха — усмихна се Кърт. — Значи искаш деца. Сигурно и по-голяма къща, по-лъскава кола. Повече играчки.

— Не забравяй за световния мир и билетите.

— Искаш ли да ръководиш „Ентроникс“?

— Последния път, когато се погледнах в огледалото, не бях японец.

— Но искаш да ръководиш компания, нали?

— Минавала ми е подобна мисъл през главата. Обикновено, когато попрекаля с пиенето.

Кърт кимна.

— Ти си амбициозен тип.

— Жена ми смята, че имам по-малко амбиция и от костенурка.

— Подценява те.

— Може и така да е.

— Е, аз не те подценявам, човече. Казах го преди и пак ще го повторя. Никога не забравям услуга. Ще видиш.