Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (18)

17.

В събота сутрин се обадих в дома на Летаски.

Изненада се, когато чу гласа ми. Поговорихме малко. Поздравих го, че ни отмъкна сделката с „Албъртсън“ изпод носа, после пристъпих към деловата част.

— Горди ли те накара да ми звъннеш? — засмя се той.

— Държим те под око от известно време — отговорих.

— Жена ми обича Чикаго.

— Бостън ще й хареса повече.

— Поласкан съм. Наистина. Но вече два пъти отхвърлих предложенията на Горди. Всъщност, три пъти. Не се обиждай, но тук ми харесва. Обичам си работата.

— Идваш ли понякога по работа в Бостън?

— Непрекъснато. Веднъж седмично.

Разбрахме се да се видим след няколко дни, когато пристигне в Бостън. Не искаше да се срещаме в централата на „Ентроникс“, където щеше да види познати и някой можеше да го издаде в „Нек“. Споразумяхме се да закусим заедно в хотела му.

 

 

Рано в понеделник сутрин Кърт ме заведе във фитнес клуба си в Съмървил. Не видях красиви жени в трика, нито бар с плодови сокове и минерална вода.

Беше прост мъжки фитнес, който миришеше на пот, кожа и адреналин. Подът бе застлан с очукано дюшеме. От тавана висяха боксови круши. По рафтове бяха подредени медицински топки, а в центъра на помещението имаше боксов ринг. Няколко души скачаха на въже. Всички познаваха Кърт и очевидно го харесваха. В тоалетната имаше старомодно казанче с верига. Съблекалнята беше кошмарна.

Но ми хареса. Беше много по-истински от лъскавите клубове, на които понякога ставах член, но не посещавах. Имаше няколко пътеки за тичане и лежанки за вдигане на тежести.

В пет и половина сутринта двамата седнахме на велоергометрите. Кърт настоя, че десет-петнадесет минути усилено въртене на педалите ще загрее кръвта ни. Той беше издокаран в черна тениска без ръкави. Имаше страхотни бицепси.

Поговорихме си малко, докато карахме. Съобщи ми, че щял да започне да осъвременява системата за наблюдение в службата и да я замени с дигитална.

— Всички записи ще бъдат дигитални — каза той. — И свързани с интернет. После трябва да се заема със системата за достъп.

— Всички имаме карти — отбелязах.

— Също и чистачите. И могат да влязат във всеки офис. А според теб, колко ще ти струва да подкупиш някой от тези мизерни емигранти, за да ти дадат картата си? Стотина долара? Трябва да имаме ключалки, които разчитат пръстови отпечатъци.

— Наистина ли смяташ, че Сканлън ще одобри идеята ти?

— Не съм убеден. Харесва му, но ще струва доста пари.

— Сканлън говорил ли е с Горди по въпроса?

— Горди? Не, Сканлън трябва да получи одобрение от Дик Харди. Затова иска да изчака няколко месеца. Нали разбираш, никой не е склонен да харчи пари за охрана, освен ако няма проблем. Парите потичат само когато се яви проблем.

— Още си нов в работата — казах. — Вероятно не е много разумно да притискаш Сканлън в ъгъла.

— Изобщо не възнамерявам да го притискам. Човек трябва да знае кога да се бие и кога да се оттегли — усмихна се той. — Това е едно от първите неща, които научаваш в армията. Има го и в книгите, които ми подари.

— Аха.

Не ми стигаше въздух и се опитвах да икономисам думите си.

— Хей, страшно ми харесаха книгите за корпоративната война. Схващам за какво става дума, човече. Наистина загрявам.

— Да — изстенах с мъка. — Сигурно ги разбират по-добре от повечето началници.

— Май да. Всички тези фалшиви корпоративни войни с дивотиите им за убиване на конкуренцията. Смешна история — ухили се той и скочи от велоергометъра. — Готов ли си за коремните преси?

След като се изкъпахме и преоблякохме, Кърт ми подаде тънка папка. Застанах насред улицата и се зачетох.

Нямах представа как го бе направил, но бе успял да открие точната сума, която Летаски бе получил през последните четири години — заплата, комисиони и премии. Знаеше на колко възлиза ипотеката му, каква е лихвата, колко му остава да изплаща, както и каква е цената на къщата му в Иванстън.

В папката бяха и плащанията по колата му. Имената на жена му и трите му деца. Фактът, че бе роден и израснал в Амарило, Тексас. Кърт бе отбелязал, че жена му не работи, а и трите му деца учеха в частни училища, които струваха доста пари. Видях сумата в разплащателната му сметка, парите, които дължеше по кредитните си карти, основните му разноски. Направо бе страшно с какво количество информация се бе сдобил Кърт.

— Как откри всичко това? — попитах, докато отивахме към мотора му.

Кърт се усмихна.

— Няма нужда да знаеш всичко, човече. Важното е, че винаги трябва да имаш по-добро разузнаване от врага.

 

 

Тъй като днес бе първият работен на Кърт, предложих да го заведа на обяд. Но той бе затрупан с документация, оперативни и разни подобни. Тревър Алард се върна от „Фиделити“ в офиса около обяд — много по-рано, отколкото очаквах. Отидох при него и попитах небрежно?

— Как мина?

Не се обичахме много и винаги бяхме нащрек един срещу друг, като вълци, които преценяват противника си. Във въпроса ми нямаше нищо особено, но той схвана идеята: Сключи ли сделката? Ще ми станеш ли началник?

Изгледа ме мрачно.

— Демонстрацията — напомних му. — Тази сутрин. Във „Фиделити“.

— Аха.

— Показа им шестдесетинчовия, нали?

Той кимна и ме загледа враждебно с разширени ноздри.

— Демонстрацията се провали.

— Провали се?

— Аха. Мониторът не проработи. Пълен провал.

— Не проработи?

— Точно така.

— Шегуваш се.

— Не, Джейсън, не се шегувам — студено отвърна той. — Изобщо не се шегувам.

— Разбира се. Господи, наистина съжалявам. Изгуби ли сделката с „Фиделити“?

Той кимна и се вторачи напрегнато в мен.

— Естествено. Никой не иска да похарчи десет хиляди долара на парче за телевизори, които не работят. Така че, да, изгубих сделката.

— Мамка му! А беше вписал „Фиделити“ в плана като готова работа, нали?

Тревър стисна устни.

— Виж сега, Джейсън. Напоследък двамата с Брет Глийсън бяхме нападнати от адски лош късмет. Спуках гума, после електрическата система в колата ми се скапа. Компютърът на Брет сдаде багажа. Сега пък ми се падна неработещ телевизор, и то след като бе изпробван тук. В резултат на това и двамата изгубихме важни сделки.

— Е, и?

— Какво общо имаме аз и Брет ли? И двамата се стремим към мястото на Крофърд. Съревноваваме се с теб. А на теб нищо не ти се случва. Така че не мога да се начудя защо става всичко това.

— Търсиш причина? Или обяснение? Имам предвид, да, гадна работа е, но просто и двамата нямате късмет напоследък. Това е всичко.

Може и да не беше лош късмет. Двама амбициозни типове, съперници за място, което носеше добри пари и ги правеше началници. Възможно ли бе да се саботират един друг? Хората са гадни понякога. Дори добри приятели като тях. Скорпиони в шише. В компании като нашата ставаха странни неща. Напомних си да започна да си правя копия на всички документи и да ги нося у дома.

— Без късмет — повтори той. — А аз винаги съм имал страхотен късмет.

— А, сега загрявам. Проваляш сделките си наляво и надясно, но аз съм виновен за това. Тъжна работа. Слушай, Тревър, човек сам си гради късмета.

Канех се да му дам да разбере, тъй като наистина бях ядосан, но от коридора долетя писък. Спогледахме се озадачено.

Нов женски писък, после някой изкрещя. Отидохме да видим какво става.

Пред Плазмената лаборатория се бе струпала малка тълпа. Жената, която бе изпищяла, млада администраторка, продължаваше да вие с цяло гърло и да стиска бравата, сякаш за да не се срине на пода.

— Какво има? — попитах. — Какво става?

— Мерил почука на вратата няколко пъти, но Фил не отвори, затова тя влезе вътре. Искаше да види дали Фил е там — отговори Кевин Таминек. — Имам предвид, Фил винаги е в лабораторията. И, господи…

Горди се втурна към нас задъхан.

— Какво става тук? — извика ядосано.

— Някой трябва да повика охраната — каза един от колегите. — Или полицията. Или и двете.

— О, Господи! — изстена Горди с разтреперан глас.

Пристъпих по-близо, за да видя в какво се бяха вторачили, и занемях.

Фил Рифкин висеше обесен от тавана.

Очите му бяха ококорени и не носеше очила. Устата му бе леко отворена и върхът на езика му се подаваше. Лицето му бе посиняло. Черен кабел бе стегнат около врата му. На няколко стъпки от него бе ритнат стол. Видях, че бе свалил един от панелите на тавана и бе завързал кабела около тръба.

— Мили боже! — ахна Тревър и отстъпи назад.

— Господи! Обесил се е! — извиках.

— Повикайте охраната! — нареди Горди, като бързо затвори вратата. — И изчезвайте оттук. Връщайте се на работа.