Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (26)

25.

Подкарах към къщи бързо. Бях вбесен и объркан. Фреди Назийм ме бе прекарал, а също и Горди. А сега сделката, за която си бе присвоил похвалите, се бе провалила. Виждах иронията, но не ми харесваше. Бях страхотно ядосан.

От уредбата генералът изръмжа: „При хората също има животинско царство. Деветдесет процента от нас са плячка. Останалите десет процента са хищници. А ти какъв си?“

Когато стигнах до вкъщи, видях нов черен мустанг, паркиран на пътя ни. Колата на Кърт. Беше я купил от приятеля си, който притежаваше сервиза.

Побързах да се прибера, като се чудех защо Кърт бе дошъл.

Той седеше във всекидневната, официалната стая, която почти никога не използвахме, и говореше с Кейт. Смееха се за нещо. Кейт бе сложила на масата сервиза за чай на баба Спенсър.

— Здравейте — поздравих с пресилена радост. — Съжалявам, че закъснях. В службата стават страшно много неща.

— Джейсън — каза Кейт, — никога не си споменавал, че Кърт е и майстор.

— Аматьор — скромно вметна той.

— Здрасти, Кърт. Радвам се да те видя тук.

— Здрасти, брато. Имах среща с един търговец в Кеймбридж. Най-после получих одобрение за биометричната система за проверка на отпечатъците и трябваше да изпипам подробностите. Реших, че след като бездруго съм тук, ще те закарам на мача.

— Разбира се.

— Макар че видях новия ти мерцедес отпред. Жестока кола.

— Погледни стълбите — намеси се Кейт. — Само виж какво направи Кърт.

Последвах я до стълбите към втория етаж. Вехтият бежов мокет бе изчезнал, разкривайки красив дървен под. Мокетът лежеше на спретната купчина, нарязан на правоъгълници. До него бяха сложени тънки летви, от които стърчаха зловещи пирони.

— Можеш ли да повярваш колко е красиво това дърво? — въодушевено извика Кейт. — А го покриваше такъв гнусен мокет.

— Не беше безопасен — добави Кърт. — Човек можеше да си строши врата на стълбите. А като се има предвид, че Кейт е бременна, трябваше да се погрижим за това.

— Адски мило от твоя страна — ухилих се.

— Мисля, че няма да е лошо да сложите пътека — посъветва ни Кърт.

— Ама аз харесвам дървото — възрази Кейт.

— Ще го виждаш от двете страни на пътеката — обясни й Кърт. — Може да купите пътека от някой от продавачите на ориенталски килими. Имат и хубави подложки. Освен това са напълно безопасни.

— Ами тогава ще сложим и от онези месингови пръчки за пътеки, нали? — извика Кейт доволно.

— Лесна работа — отвърна Кърт.

— Говори за себе си — намесих се. — Нямах представа, че разбираш и от мокети, за бога. Значи можеш да убиваш хора и да ремонтираш, а?

Кърт не обърна внимание на хапливата ми забележка. Или пък не я сметна за хаплива.

— Свалянето на мокета бе лесната част — скромно се засмя той. — След като завърших гимназия, известно време работих за строителна фирма, където, правех какво ли не.

— Би ли могъл да поставиш пътеката? — попита Кейт. — И месинговите пръчки. Ще ти платим, разбира се. Настояваме за това.

— Не се тревожи — успокои я той. — Съпругът ти ми намери работа. Задължен съм му.

— Не си ми задължен — възразих бързо.

— Кърт смята, че сме включили прекалено много неща в разклонителя във всекидневната — съобщи ми Кейт.

— Да, има опасност от пожар — добави той. — Имате нужда от нов контакт. Лесно се инсталира.

— И за електротехник ли ставаш? — засмя се Кейт.

— Няма нужда да си електротехник, за да монтираш нов контакт. Лесна работа.

— Кърт тъкмо смени цялата електрическа инсталация в дома си — казах. — При това дори не притежава къщата.

— Господи — ахна Кейт, като се обърна към него. — Има ли изобщо нещо, което не можеш да правиш?

 

 

Кърт шофираше мустанга елегантно и бързо. Бях впечатлен. Повечето шофьори, които не са израснали в Бостън, се плашат от агресивността на типичния бостънски шофьор. Но Кърт, макар да бе от Мичиган, се справяше с движението идеално.

Поседяхме мълчаливо около десетина минути, после Кърт каза:

— Ей, човече, вбесих ли те?

— Да ме вбесиш? Защо?

— Ами у вас. Стори ми се раздразнен, когато се прибра.

— Не — отговорих лаконично.

— Просто се опитвах да помогна с нещо. Имам предвид мокета. Реших, че мога да свърша работата, след като знам как, а ти си зает началник.

— Не се притеснявай — казах бързо. — Адски съм ти благодарен, а и Кейт също. Прав си. Тя е бременна и трябва да внимаваме с подобни неща.

— Добре. Важното е, че всичко между нас е наред.

— Разбира се. Просто имах шибан ден в работата.

Разказах му за идеята си за магазините за коли и как Горди си я бе присвоил. Добавих и че Хари Белкин бе решил да ни замени с „Панасоник“.

— Той е гадна змия — отсъди Кърт.

— Кой? Горди ли?

— И двамата. Но Горди си го знаем. А ако Хари Белкин възнамерява да промени условията на сделката, не би ли трябвало поне да ти даде шанс да опиташ? Все пак идеята е твоя.

— Би трябвало. Но предварително им бях казал, че не мога да доставя стоката за по-малко от два месеца. Това е стандартният срок. „Панасоник“ сигурно са имали излишъци в склада. Нали разбираш, все едно си отишъл да си купуваш кола. Правиш пробен кръг с една, която ти харесва, и направо се влюбваш в нея. А после продавачът ти казва, че можеш да я получиш чак след два месеца. Но ти я искаш днес. Е, типовете от „Панасоник“ сигурно са казали: „Днес е щастливият ви ден. Случайно имаме огромен брой телевизори в склада. Можете да ги получите още днес“.

— Ама това не е редно. Гадна история.

— Така е.

— Трябва да направиш нещо по въпроса, човече.

— Нищо не мога да направя. Това е проблемът. Поне до месец съм с вързани ръце — първо трябва да получим стоката от Токио.

— Недей да седиш и да се примиряваш. Направи нещо.

— Какво да направя? Да взема един от фалшивите ти пистолети и да го опра в челото на Назийм?

— Понякога безмълвният, потаен подход е най-добрият. Веднъж в Афганистан открихме военна база близо до Кандахар, където имаше огромен стар руски хеликоптер. Един от местните ни информатори ни каза, че някои от висшите командири на талибаните използвали хеликоптера, за да стигнат до тайните си квартири в пещерите. Реших, че имаме две възможности — или да взривим машината, или да се проявим като хитреци. Затова изчакахме до четири сутринта, когато само един от талибаните бе на пост. Промъкнах се зад гърба му, удуших го с гарота, за да не вдигам шум. После влязохме в базата и намазахме малко ТМК на опашката на хеликоптера и перката. Изобщо не личеше.

— ТМК?

— Течен метален корозив. Помниш ли оная туба сред военните ми трофеи? Доста време я разглеждаше.

— Май да.

— Страхотно нещо. Секретна технология. Смесица от някакъв течен метал, май живак, с нещо друго. Медна пудра или индий, или нещо такова. Намазваш го върху стомана и се получава химическа реакция. Стоманата става чуплива като сухар.

— Страхотно.

— Та талибаните си направиха проверката преди полета, но не забелязаха нищо. А после хеликоптерът се взриви във въздуха. Шестима талибански генерали станаха на кайма. По-умно, отколкото да взривиш празен хеликоптер, нали?

— Какво общо има това с „Ентроникс“?

— Мисълта ми е, че понякога потайните дела решават проблемите. И печелят битката. А не оръжията и бомбите.

— Е, не ми се иска да душиш Фред Назийм. Няма да е добре за имиджа на компанията.

— Забрави за Фред Назийм. Просто казвам, че настъпва момент за подмолни действия.

— Какви например?

— Не знам. Трябва да науча нещо повече. Но съм готов да ти помогна.

Поклатих глава.

— Не правя незаконни неща.

— Ами информацията за Брайън Борк от хотели „Локуд“? Или за Джим Летаски?

Поколебах се.

— Честно казано, чувствам се неловко, че се възползвах.

— А не мислиш ли, че „Панасоник“ постъпват подмолно, като ти измъкват сделката с Хари Белкин изпод носа?

— Да, така е. Но не одобрявам принципа „око за око“. Не искам да съм змия.

— Позволи ми да те попитам нещо. Ако убиеш някого в тъмна уличка, това е убийство, нали? Но ако го направиш на бойното поле, го наричат героизъм. Каква е разликата?

— Съвсем проста — отговорих. — В единия случай става дума за война, а в другия — не.

— Мислех, че бизнесът е война — ухили се Кърт. — Така пише във всички книги, които ми подари. Прочетох ги от кора до кора.

— Фигуративно казано.

— Странно — засмя се той. — Тази част съм я пропуснал.

 

 

Тази вечер играхме с И Ем Си, гигантска компания за складиране на компютри, чийто офис бе в Хопкинтън. Отново спечелихме. Типовете от И Ем Си сигурно бяха дочули, че отборът ни внезапно е станал страхотен, затова дойдоха нахъсани. За съжаление, ние бяхме с един играч по-малко. Дъг Форсайт не се появи, а това не бе добър знак.

По някаква неизвестна причина собствената ми игра се бе подобрила. Вече не се колебаех кога да замахна и се чувствах много по-уверен.

Но няколко пъти Тревър Алард нарочно хвърли топката встрани от мен, сякаш не можеше да ми се има доверие. Веднъж пък я метна, когато не бях готов, и едва не ми отнесе ухото.

След мача двамата с Кърт тръгнахме към паркинга. Тревър седеше в колата си и слушаше с пълна сила песента на Кани Уест „Използвач“. Очевидно не бе съвпадение.

Казах на Кърт, че искам да се прибера направо у дома, ако няма нищо против да ме закара.

— Значи не искаш да пийнеш с момчетата? — попита той.

— Не. Прекалено дълъг ден беше. А и обещах на Кейт да не се бавя. Напоследък не й е приятно да оставам навън до късно.

— Бременните жени изпитват нужда от защита — кимна той. — Примитивен инстинкт. Кейт е готин човек. А е и хубава.

— И моя.

— Нещата при вас добре ли вървят?

— Не се оплаквам.

— Бракът е трудна работа.

Кимнах.

— Важно е да се грижиш за семейството си — отбеляза той. — Ако семейният живот не е наред, всичко останало също страда.

— Така си е.

— Какво стана с Дъг Форсайт тази вечер? Защо го нямаше? — попита Кърт.

— Мисля, че ще го изгубим заради „Сони“.

— Заради нареждането ти?

— Това може да е било последната капка. Горди настоява да се опитам да го задържа. Извих ръцете на Дъг, молих му се, но не се получи. Не мога да направя нищо повече. Очевидно иска да напусне. И не мога да го обвинявам. Не е приятно да работиш за Горди.

— Обзалагам се, че във всяка компания има по някой Горди.

— Дори не искам да си го помисля — отвърнах. — Но не знам. Работил съм само за една компания.

— Слушай, не е моя работа, но не можеш да оставиш Тревър да ти се подиграва.

— Просто си играе.

— Нищо не е само игра — възрази Кърт. — Ако смята, че може да те ебава безнаказано на бейзболното игрище, скоро ще започне да го прави и в службата.

— Не е кой знае какво.

— Не е така — решително каза той. — Това е сериозна работа. И неприятна.