Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (44)

43.

Вечерта лекарите ни съобщиха, че Кейт е достатъчно добре, за да се прибере у дома на следващата сутрин. Това бе чудесно и за мен — бях невероятно схванат след няколкото нощи на мекото канапе в болничната стая. Предложих й да наема медицинска сестра, която да се грижи за нея у дома, тъй като не трябваше да става от леглото, но Кейт заяви, че говоря глупости и не се нуждаела от помощ.

Изгледа ме с крайчеца на окото си и добави:

— Сузи иска да дойде на гости. Да се увери, че съм добре.

Кимнах.

— Чудесно. Не искам да си сама.

— Тя ще долети от Нантъкет.

Както винаги, Крейг и Сузи бяха наели луксозна вила в Нантъкет за август и септември.

— Ще се радвам да видя Сузи и Итън отново — казах. — Но не и Крейг.

Господи, нямаше ли законен лимит на броя пъти, в които трябваше да виждам Крейг?

— Крейг няма да дойде. Върнал се в Ел Ей. Сузи ще доведе само Итън. А за него ще е хубаво да прекара известно време с теб.

— За Итън ще е хубаво да го вземат от родителите му и да го настанят в сиропиталище.

— Джейсън!

— Както и да е, няма да имам много време да се мотая с него.

— Знам.

— Е, радвам се, че Сузи ще ни посети.

Без Крейг!

Кърт ми звънна на мобифона тъкмо когато се унасях.

— Колко дълго продължава търговското шоу? — попита той.

— Онова в Бейсайд?

— Точно то. Онова, на което ще присъстват и приятелите ти от Атланта.

— Още два дни. Защо?

— Натъкнах се на нещо интересно. Поисках услуга от един приятел от специалните части в Мариета, Джорджия, който познава доста хора в Атланта.

— Какво е интересното?

— Ще поговорим утре сутрин, когато вече ще разполагам с нещо по-солидно.

На сутринта прегледаха Кейт на видеозон, за да се уверят, че всичко е наред. Сестрата ни попита дали искаме да знаем пола на бебето. Кейт бързо отказа. Съобщиха ни, че ще ни изпратят резултатите от прегледа, без да споменават пола.

Изписаха Кейт от болницата и една от сестрите я докара до главния вход в инвалидна количка. Закарах я у дома. Пропуснах сутрешната си тренировка и прекарах няколко часа в ролята на добър съпруг. Настаних Кейт удобно в леглото и поставих подлога до нея, за да не й се налага да става до тоалетната. Уверих се, че телефонът и дистанционното са на нощното шкафче, после включих лаптопа й и го сложих на моята страна на леглото. Струпах и купчина книги до него. За Коледа й бях подарил няколко руски романа: „Ана Каренина“, „Братя Карамазови“, „Престъпление и наказание“. Аз лично бих предпочел да получа чорапи за Коледа, но Кейт бе адски щастлива. Често казваше, че искала да има достатъчно време, за да изчете всички романи на Достоевски. Е, сега имаше възможност да го направи. Тя грабна „Братя Карамазови“ и потъна в нея.

Пристигнах в службата късно и проверих имейлите си. Кърт ме канеше на обяд. Обадих му се да отклоня поканата:

— Благодаря, човече, ама ще хапна един сандвич в кабинета. Затрупан съм и…

— Направих резервация в хубав японски ресторант в Бостън — прекъсна ме той. — За един часа.

Не знаех, че Кърт обича японска храна и не загрях защо настояваше толкова.

— Друг път ще се порадваме на сушито — казах.

— Не — твърдо отговори той. — Извадихме късмет. Ще се срещнем в „Кензай“ в един.

— Ще те закарам дотам.

— Няма нужда. Вече съм в града. Взех си свободен ден.

 

 

Работех в японска компания от години, но никога не си бях падал по японската храна. Беше прекалено здравословна и ограничена.

— Е, какво става? — попитах любопитно.

— Ще видиш. Гладен ли си?

— Не много.

— И аз не съм. Не се тревожи.

Заведоха ни до ниска лакирана маса. Наложи се да си събуем обувките и да се настаним на татамите на пода. На масата върху нагревателна плоча къкреше тенджера с мътна вода, в която плуваха водорасли.

— Имаш ли нужда да отидеш до тоалетната? — попита ме Кърт.

— Не, татенце. Благодаря.

— Защо все пак не го направиш?

— Дълъг обяд ли си замислил?

— Мъжката тоалетна е надолу по коридора. Но няма да е зле да продължиш до последното сепаре вдясно.

— И?

— Отивай.

Свих рамене и тръгнах към последното сепаре. Параван от оризова хартия осигуряваше усамотение на гостите на ресторанта, но когато го помръднах леко, успях да надникна вътре.

Гледката ми взе акъла.

Лорна Евърс от общината в Атланта се наслаждаваше на романтичен обяд с мъж с посребрена коса и дълбоки очи. Стив Бингам, президентът на „Еървю системс“.

Компанията, която току-що бе спечелила сделката с летището в Атланта, измъквайки ни я изпод носа.

Седяха един до друг и се целуваха страстно, а ръката на Лорна майсторски масажираше чатала на Стив. На масата имаше недокосната чиния с кървавочервени резенчета телешко.

Едва се сдържах да не съборя паравана и да съобщя на Лорна Евърс какво мислех за действията й. Върнах се на нашата маса.

Кърт ме наблюдаваше с повдигнати вежди.

— Откъде знаеше? — попитах с леден тон.

— Казах ти, познавам един тип в Мариета. Той пък познава частен детектив в Атланта, който често работи с общината им. Та уредих наблюдение в хотелската стая на Лорна Евърс.

— Мамка му! Тя е шибан общински служител. Подобни действия са забранени от закона.

— Точно така. Етичен кодекс, алинея 2–812 и 2–813 — отбеляза Кърт. — Реших, че ще искаш да узнаеш някои подробности. Госпожица Лорна не само може да загуби работата си, но и да я пъхнат в затвора за половин година. А и не мисля, че съпругът й би се зарадвал да научи новината.

— Значи е омъжена?

— Стив Бингам пък е женен. Има и пет деца.

Изправих се.

— Извини ме. Ще отида да поздравя Лорна.

Върнах се до сепарето й и дръпнах рязко паравана. Двамата любовници се бяха отдали на бурната си страст и вдигнаха очи изненадани и притеснени.

— Здрасти, Лорна — поздравих весело. — Чудесно местенце, нали?

— Дж… Джейсън?

— Чух, че пролетните им рулца са великолепни.

— Ти… какво…

— Няма ли да ме представиш на приятеля си? Стив, нали? Стив Бингам от „Еървю системс“ Запознахме се на „Техком“.

Яркочервеното лице на Бингам контрастираше странно със сребристата му коса. Той бързо кръстоса крака, за да прикрие мощната издутина в панталона си.

— Познаваме ли се? — попита.

— „Техком“ е жестока работа — отвърнах. — Срещаш се с толкова много хора. Но вие двамата очевидно се познавате доста добре.

— Джейсън… — започна Лорна с умолителен тон.

— Ужасно съжалявам, че ви прекъсвам — ухилих се. — Ще ти звънна по-късно на мобифона.

После й намигнах и се оттеглих.

Оказа се, че нямаше нужда да звъня на Лорна. Тя ми се обади около час по-късно. Открила някои „неточности“ в офертата на „Еървю системс“ и решила да сключи договора с нас.

Трябваше да се радвам, но вместо това се почувствах омърсен. Не се бях надявал да сключа най-голямата сделка в кариерата си по този начин.

Съобщението от Харди пристигна няколко минути след като му изпратих добрата новина по имейла. Бе написал с огромни букви: „СПРАВИ СЕ!“

Звънна ми малко по-късно, въодушевен от радост, за да ми каже, че е почти сигурен, че съм спасил отдела ни.

— Чудесно — отвърнах. — Радвам се.

— Леле, адски си скромен — засмя се той.

— Понякога.

— Е, прес изявлението ще се появи в интернет след минута. Хората от борсата започват да гледат по различен начин на „Ентроникс“. Те са наясно с големите сделки, дори и ти да не си.

Отбих се у дома, за да се преоблека и да видя Кейт. Лежеше на една страна и тракаше по лаптопа. Проучваше информацията за плацента превиа, но очевидно се бе натъкнала само на страшните сайтове. Съобщих й за по-добрите и я зарадвах с думите на сестрата, която ме бе уверила, че нещата ще минат съвсем добре.

Кейт кимна замислено.

— Не се тревожа — каза тя. — Прав си. Ще се оправя.

Сложи ръка на корема си и добави:

— И бебето ще е добре.

— Точно така — заявих с пресилено оптимистичен тон.

— Няма да се тревожа повече.

— Точно така.

— Тревогите не ми вършат работа.

— Да.

— Добре — пое си дъх тя. — Тази сутрин изпратих по имейла някои от творбите на Мари Бастиен до директора на галерия „Франц Кьорнер“ в Ню Йорк.

Нужна ми бе около минута да се сетя коя беше Мари Бастиен.

— А, да, юрганите — казах накрая.

— Директорът е приятел на Клаудия.

— Удобно.

— Да. Не е лошо да използваш връзките си, ако ги имаш. Няма да спомена и дума пред Мари, разбира се. Но ако се заинтересуват, кариерата й може да полети нагоре. Изглеждаш отегчен.

— Не съм.

— Не те попитах как мина денят ти. Съжалявам. Как мина?

Разказах й, че вероятно бях спасил отдела благодарение на сделката с летището в Атланта, но не споделих по какъв начин го бях постигнал. Кейт се престори на адски ентусиазирана. После каза:

— Кабелната телевизия не работи.

— Досадна работа. Обади ли се на кабелната компания?

— Разбира се — раздразнено отвърна тя. — Казаха, че имаме сигнал, което не е вярно. Съобщиха ми, че ако искаме да ни сменят кутията, ще изпратят някого след няколко дни. Но не искам да чакам. Бездруго ми е неприятно, че съм под домашен арест.

— Е, поне имаш интернет.

— Знам. Но искам да гледам телевизия. Прекалено много ли искам? Би ли погледнал кабела, моля те?

— Кейт, нямам представа как да поправя кабелната кутия.

— Може да са само жиците.

— Не съм жичкаджия. Всичко вътре изглежда като купа със спагети.

Поколебах се за секунда, но не можах да устоя.

— Защо не се обадиш на Кърт? — предложих й.

— Добра идея — усмихна се тя, без да схване заядливостта ми.

Или пък схвана, но реши да се направи на ударена. После се завъртя към лаптопа.

— Помниш ли онази актриса от филма, който гледахме снощи?

Кейт имаше две сметки в интернет компании за филми под наем, така че можеше да взима по дванадесет филма наведнъж. Напоследък наемаше доста филми от независими режисьори. Имах чувството, че Паркър Пози участва във всичките.

— Знаеш ли, че тя играе и в „Бурни времена в Риджмънт Хай“?

— Това е новина за мен.

— А пък режисьорът бил роден и израснал в Малдън. На времето пишел за „Таткото майор“.

— Мисля, че прекарваш прекалено много време в интернет.

Забелязах, че бе прочела едва няколко страници от „Братя Карамазови“.

— Как върви книгата? — попитах. — Май не си много увлечена.

— Това е проблемът, когато си на легло — отговори Кейт. — Разполагаш с всичкото време на света, но губиш възможност да се съсредоточиш. Влизам в интернет, за да проверя нещо, но то пък ме води към нещо друго и продължавам да влизам в нови страници, и постепенно се изгубвам в киберпространството. Мислех, че имаш мач тази вечер.

— Имам, но ще остана при теб.

— Защо? Не бъди глупав. Ако ми потрябваш, знам как да се свържа. Само не изключвай мобифона си този път.

 

 

Кърт играеше страхотно тази вечер, но това бе обичайно за него. Изненадващ бе успехът на Тревър. Беше добър играч и обикновено при всеки мач постигаше задоволителни резултати, но тази вечер топките направо се взривяваха от ударите му. Дори самият той изглеждаше въодушевен. Реших, че увереността му е подсилена от идеята, че скоро ще ме провали. Играеше по-добре дори от Кърт.

Отборът на „Метадайн“ не бе особено добър. Компанията произвеждаше компютърни чипове, а това не звучи твърде вълнуващо. Бейзболните мачове бяха най-интересното забавление за служителите й, но тази вечер не се кефеха на играта.

В четвъртото полувреме Тревър удари поредната топка и бухалката излетя от ръката му и падна на земята. Случи се нещо странно.

Върхът на бухалката му изхвърча и се търколи на тревата. Играчите се засмяха, дори Тревър се присъедини към тях. Един от хората на „Метадайн“ вдигна капачката на бухалката, изгледа я любопитно и я претегли в ръката си.

— Човече, това е тежко — отбеляза той. — Вижте!

Занесе капачката на друг от отбора си, който, доколкото си спомнях, бе електроинженер. Инженерът претегли капачката в ръката си.

— Охо, някой е сложил рибарски тежести в капачката — каза той. — Невероятно.

После отиде до бухалката и я вдигна. Разгледа я внимателно и махна на съотборниците си.

— Хей! — извика един от тях. — Тази бухалка е подправена!

Тревър вдигна поглед, за да провери какво става.

— Нагласил си бухалката — възмутено го обвини един от хората на „Метадайн“.

— Какво? — учуди се Тревър и се втурна към тях.

Нашият отбор също тръгна към пейките, за да види за какво бе суматохата.

— Вътрешността на бухалката е изтънена — обясни инженерът. — Дори можеш да видиш стърготините. И някой е сложил оловна лента в края.

— Хей, не съм правил нищо такова! — протестира Тревър. — Дори не знам как.

— Да бе — отвърна един от съперниците заядливо. — Някоя магьосница ти е помогнала.

— Не съм! — изкрещя Тревър.

— Губите мача — заяви инженерът. — Това е мошеничество.

— Нищо чудно, че напоследък „Ентроникс“ печелят мачовете — захилиха се противниците. — Мошеничестват.

Отборът на „Метадайн“ настоя да провери и останалите ни бухалки, но откриха само обичайните драскотини. Единствено бухалката на Тревър бе незаконна. Изтъняването на стените и добавянето на тежест в края увеличавало „трамплиновия ефект“, както го нарече инженерът, и бухалката вършела невероятна работа.

Но Тревър не бе готов да се предаде без борба. Стоеше насред игрището в чисто новите си бели маратонки „Адидас“ и протестираше, че никога не е мамил в спорта и не би направил подобно нещо, пък и дори не знаел как да го направи.

Трудно е да се каже колко души му повярваха. Чух как Фестино казва на Летаски:

— За един прост мач между две компании? Това е сериозен конкурентен дух.

Летаски, вечният дипломат, се престори, че не чува. Беше ми казал, че играе баскетбол с Тревър и Глийсън в четвъртък вечер, и наистина внимаваше да не заема страна.

— Или бухалката си е била така — каза Тревър, — или…

И вдигна очи към Кърт.

— Това копеле го е направило. Отново ме прекара — изкрещя той и посочи към мен и Кърт. — Тези двамата. Момчета, не сте ли забелязали, че напоследък сме подложени на терор?

Кърт го изгледа объркано, сви рамене и се отправи към паркинга. Последвах го.

— Защо? — попитах, когато се отдалечихме от останалите.

— Не мислиш, че аз съм го направил, нали?

— Мисля.

Тревър ни настигна и заговори бързо на Кърт:

— Ти си интересен тип. Потаен.

— Така ли? — спокойно попита Кърт.

— Направих известни проучвания — добави Тревър. — Открих сайт на специалните части и направих запитване. Попитах дали някой познава Кърт Семко.

Кърт го изгледа мрачно.

— И откри, че не съществувам, така ли? Аз съм мираж. Член съм на програмата за защита на свидетелите.

Наблюдавах спора им озадачено.

— Някой ми отговори на следващия ден. Не знаех, че си позорно уволнен от армията, Кърт. Ти знаеше ли, Джейсън? Ти го препоръча.

— Тревър, достатъчно — казах.

— И знаеш ли защо е уволнен позорно, Джейсън?

Не отговорих.

— Знаеш ли изобщо нещо за гнусотиите, които е вършил в Ирак?

Поклатих глава.

— Сега разбирам защо приятелчето ти е готово да ти върши мръсната работа — продължи Тревър. — Защо е съгласен да е инструмент в тоталитарния ти режим на терор. Защото му уреди работа, каквато никога не би получил, ако някой се бе поровил в миналото му. Можеш да ме заплашваш колкото си искаш — обърна се той към Кърт. — Можеш да се опитваш да ме саботираш. Но накрая и двамата ще паднете отвисоко.

Кърт направи крачка към Тревър. Сграбчи го за тениската и го придърпа към себе си.

Тревър си пое дъх.

— Хайде, удари ме. И утре сутрин със сигурност няма да имаш работа.

— Кърт — казах предупредително.

Той наклони глава към Тревър.

— Имам още една тайна, която искам да споделя с теб — изрече дрезгаво Кърт.

Тревър го наблюдаваше и очакваше удара.

— Аз убих Кенеди — заяви Кърт, като пусна тениската на Тревър, който потръпна. — Сигурен ли си, приятелче? — попита го той.

— В какво?

— Имах предвид тениската ти — посочи Кърт надписа, който гласеше: „Животът е хубав“. — Сигурен ли си, че животът е хубав, Тревър? Защото аз нямаше да съм толкова сигурен, ако бях на твоето място.