Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (24)

23.

През останалата част от сутринта дочетох доклада за разходите и започнах да обмислям новите правила. Реших, че вече няма да се правя на най-готиния тип в офиса. Трябва да призная, че нареждането ми бе ужасно строго. Никакви полети първа класа, освен ако не искаш да използваш собствените си отстъпки за чести пътувания. Никакви скъпи хотели. Сега лимитът бе сто седемдесет и пет долара на нощ. Всички командировки трябваше да бъдат вписани в графика поне една седмица предварително, защото това осигуряваше намаления. Служебни пътувания в последната минута трябваше да бъдат одобрявани предварително от мен. Намалих дневните до петдесет долара, което бе доста малко, но поносимо. Продавачите нямаше да могат да отчитат вечери над тази сума, освен ако не забавляваха клиенти. И никакво пиене по баровете, освен ако нямаше и вечеря. Харчехме страшно много пари за събирания вън от службата, затова отрязах и тях. Също така лиших колегите си от безплатните обеди в офиса. Отсега нататък щяха да си носят обяд от вкъщи.

Изчислих сумата, която щяхме да спестим с новите правила, и изпратих доклада на Горди. Той ми звънна следобед и ми съобщи, че го е харесал. Реших да си направя кратка почивка, звъннах няколко телефона, после отново прочетох доклада си. Опитах се да смекча езика, за да не звучи прекалено гаднярски. После го изпратих на Франи, за да провери правописа.

Франи, Франсис Барбър, беше — новата ми секретарка. Работеше в компанията от повече от двадесет години и единственият й недостатък бе, че излизаше да пуши на всеки половин час. Седеше в малка работна кутийка пред кабинета ми. Имаше сериозен вид и бръчки над горната устна. Беше на четиридесет и пет, но изглеждаше десет години по-стара. Използваше силен, неприятен парфюм, който напомняше за препарат против насекоми. И бе доста страшна, ако човек не я познаваше. Но двамата се разбирахме учудващо добре. Франи дори бе започнала да проявява страхотното си чувство за хумор, макар да й бе нужно известно време да се отпусне.

Тя ми звънна по интеркома и каза:

— Търси те някакъв господин Сулу, май?

Звучеше неуверено. Гласът й бе толкова съсипан от цигарите, че бе по-дрезгав и плътен от моя.

— Не говореше като японец, а по-скоро като любител на сърфа.

Очевидно не бе гледала „Стар Трек“.

— Греъм — зарадвах се и бързо вдигнах телефона. — Как си, приятел? Отдавна не сме се чували.

— Май си изморен — отбеляза той.

— Тук е пълна лудница.

— Да не би да ме избягваш напоследък, човече? Започвам да се чувствам като досадник.

— Съжалявам, Греъм. Сега съм на нов режим.

— Режим? Значи Кейт победи все пак?

— Не, не е това. Но тя е бременна.

— Хей, поздравления! Или съболезнования. Кое от двете?

— Ще приема поздравленията.

— Бебе Стедман. Жестоко. Странна работа. Тропот на малки краченца. Е, ще мина към важното. Имам страхотно нещо вкъщи. Убиец. Казва се „Бяла вдовица“.

— Да не е някакъв вид хероин?

Той отговори с ямайски акцент:

— Не, човече. Трева. Единственото, което си струва, тъй като е естествен продукт. Велика работа. Легенда, човече.

— Не мисля така.

— Заповядай у дома. Ще свием по цигара, а после ще те повозя в костенурката.

— Казах ти, Греъм — отговорих твърдо. — Вече не се занимавам с това.

— Човече, никога не си опитвал „Бяла вдовица“.

— Съжалявам, Греъм, нещата се промениха.

— Това заради появата на малкия Стедман ли е? Госпожата тропна с крак?

— Стига, Греъм, не е така.

Той се натъжи.

— Добре, човече, загрявам. Вече си вицепрезидент, нали? Така пише в сайта на компанията ти. Имаш си собствена секретарка и голяма лъскава къща. Вероятно трябва да се дистанцираш от мен.

— Това прилича ли ти на мен, Греъм?

— Не знам — отговори той. — Не съм сигурен, че вече знам кой си.

— Думите ти са адски силни. Не ме карай да се чувствам виновен.

— Казвам това, което виждам, човече. Винаги го правя.

— Бъди по-снизходителен. Затрупан съм с бачкане. Веднага щом се поосвободя, ще излезем някъде на вечеря. Аз черпя. Става ли?

— Да — мрачно отвърна той. — Ще чакам обаждането ти.

— Греъм… — започнах, но той затвори и наистина се почувствах зле.

Франи влезе в кабинета ми.

— Ъъъ, Джейсън — промърмори тя и нагласи очилата си. — Наистина ли искаш да разпратиш това нареждане?

— Защо не?

— Защото тъкмо започнах да те харесвам и не знам дали ще харесам следващия си шеф толкова.

Усмихнах се.

— Горди одобри нареждането.

— Разбира се, че го е одобрил — засмя се тя, после се закашля силно. — Но те накара да го подпишеш, за да опереш пешкира вместо него.

— Мръсна работа е, но все някой трябва да я свърши — отвърнах и се завъртях към компютъра.

— Добре. А сега, ако ме извиниш, ще отида да изпуша една цигара и да си купя бронирана жилетка — каза Франи и излезе от кабинета.

Прочетох нареждането за пореден път. Да, със сигурност нямаше да е популярно сред колегите, което означаваше, че и авторът му щеше да изгуби популярността си. Горди би трябвало да свърши тази работа, а не да ми я възлага. Нямаше да има добър резултат.

Натиснах клавиша и изпратих нареждането до колегите си.

И настана дива суматоха.

 

 

Рики Фестино влетя в кабинета ми след около пет минути.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Кое? — отвърнах спокойно.

— Знаеш кое. Идиотщината за разходите.

— Стига, Рик. Всички се възползват от системата. Просто се опитваме да намалим раз…

— Джейсън! — прекъсна ме той. — Говориш с мен. Няма нужда да дрънкаш дивотии. Приятели сме.

— Не са дивотии, Рик.

— Току-що ни закова с милион скапани заповеди, които напомнят повече за Горди, отколкото за Стедман. Какво, по дяволите, правиш?

— Върша си работата.

Той се вторачи в мен.

— Горди ли те накара да се подпишеш под това?

Поклатих глава.

— Той го одобри, но аз го написах.

— Да не се опитваш да се самоубиеш? Навън не е безопасно за теб.

— Така ще бъде — отговорих самоуверено. — Това е нормално.

— Ще ни наказваш, докато моралът се повиши, а? Все едно гледам капитан Куиг.

— Капитан кой?

— Никога ли не си гледал „Бунтът на Кейн“?

— Гледал съм „Бунт на кораба“.

— Добре де, все тая. Но точно пред подобно нещо ще се изправиш. Да не мислиш, че Тревър, Глийсън и останалите ще се съгласят да спят в мотел и да водят клиентите си в някоя кръчма?

— Не съм споменавал и дума за мотел, нито за кръчма. Хайде, престани.

Фестино преувеличаваше, разбира се, но в думите му имаше логика.

— Момчетата няма да се примирят с това — заяви заплашително.

— Нямат избор.

— Не бъди толкова сигурен, чедо — отвърна Рик.

 

 

Готвех се да си тръгна — Кейт искаше да купим някои бебешки неща, макар хич да не ми се занимаваше с това, когато Тревър Алард ме спря в коридора.

— Страхотно нареждане — подхвърли.

Кимнах.

— Брилянтна стратегия е да отрежеш всички придобивки на служителите. Чудесен начин да задържиш талантливите.

— Да не планираш да напуснеш? — попитах саркастично.

— Няма нужда. Просто трябва да изчакам да се провалиш. А това май ще стане по-скоро, отколкото очаквах.

— В думата „отбор“ няма „аз“, Тревър — усмихнах се.

— Да. Но ти вече си вън от отбора.

На път към „Бебешки свят“ потънах в мрачни мисли относно нареждането, което току-що бях изпратил на колегите си. Всички вече го наричаха „Нареждането на Куиг“. Хора, които дори не бяха чували за злощастния капитан, също го наричаха така. Зачудих се дали Горди бе очаквал подобна реакция. Нищо чудно, че искаше аз да съм в ролята на лошия.

— Джейсън — каза Кейт и прекъсна мислите ми.

Погледнах я. Изглеждаше сериозна. Косата й бе опъната назад с ластик. Ъгловатото й лице бе започнало да се окръгля, бузите й бяха порозовели. Бременността определено й отиваше.

— Какво има, бебчо?

— Пак се спънах по стълбите.

— Какво стана? Добре ли си?

— Добре съм, но съм бременна, забрави ли? Трябва да внимавам.

— Така е.

— Мокетът е ужасно износен и е опасен.

— Добре.

Не бях в настроение да говоря за ремонти. Исках да спомена Горди, Тревър и проклетото нареждане, но знаех, че Кейт не се интересуваше от тях.

— Какво означава това „добре“? Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Да ти приличам на майстор? Обади се на някого, Кейт.

— На кого?

— Кейт, откъде, по дяволите, да знам?

Тя се вторачи в мен студено. Гледах си пътя, но усещах очите й върху мен. После тя поклати тъжно глава.

— Благодаря за помощта.

— Съжалявам. Просто мисля за…

— За по-важни неща. Знам.

— Горди пак ме прекара.

— Ама че изненада! Е, надявам се, че ще забравиш за работата си поне за малко, за да успеем да изберем легло за бебето.

Понякога изобщо не разбирам жена си. Един ден иска да съм Наполеон Бонапарт. На следващия ден иска да съм домакиня.

Сигурно хормоните бяха виновни. Но аз със сигурност нямаше да спомена подобно нещо.

„Бебешки свят“ бе кошмарно досадно място. Гигантски склад, осветен с флуоресцентни лампи, претъпкан само с бебешки стоки. Мотото му беше „Бебето ви заслужава най-доброто“. Това бе достатъчно да ме накара да побягна, но Кейт твърдо бе решила да обзаведе бебешката стая. На всичкото отгоре през цялото време бях принуден да слушам гнусна детска песничка, която ми докара зверско главоболие.

Кейт профуча през различните отдели като танк. Избра маса за преобличане, някаква въртележка с животни, която свиреше класическа музика, странна подложка за масата за преобличане.

Междувременно, аз реших да си проверя имейлите и съобщенията на телефона. Мобифонът ми нямаше обхват — още една причина да мразя „Бебешки свят“. Повечето ми имейли бяха оплаквания заради новото нареждане.

Кейт ми посочи легло „Белини“ и поясни:

— Сали Уинтър купи такова за Андерсън и твърди, че е най-доброто.

Внезапно забеляза, че гледам миникомпютъра и ме изгледа свирепо.

— Джейсън, тук ли си, или на работа?

Искаше ми се да съм където и да било другаде.

— Съжалявам — отговорих кротко. — Леглото сглобено ли се купува?

— Пише, че изисква известно сглобяване. Не мисля, че е толкова сложно.

— Да, ако си инженер.

Придвижихме се към отдела с пелените, който бе по-страшен дори от щанда за дамски превръзки в аптеката, където Кейт веднъж ме бе изпратила на пазар.

— Не мога да реша кое е по-добро — двоумеше се Кейт. — „Шампионът на пелените“ или „Духът на пелените“. Подложката на първите е като обикновени чували за боклук.

— А вторите имат найлон като кренвиршите — ухилих се. — Жестока работа.

Влязохме в отдела за електроника. Кейт грабна някаква кутия от рафта и я стовари в пазарската количка.

— Гениална идея — възкликна. — Монитор за задната седалка.

— За колата?

— Да. Включва се в запалката. Камерата се монтира на облегалката на предната седалка, а мониторът — на таблото. Така можеш да наблюдаваш бебето, без да се обръщаш назад.

Точно от това имам нужда, помислих си. Още нещо, което да ме разсейва, докато шофирам.

— Страхотно — побързах да се съглася.

— А това е система за видеонаблюдение — заяви Кейт, като грабна поредната кутия от рафта. — Виж малкото портативно мониторче. Можеш да го носиш навсякъде. И бебето вечно е пред очите ти. В добавка има и инфрачервени лъчи за нощно наблюдение.

Господи, помислих си, горкото бебе ще е под по-интензивно наблюдение от Патрик Макгухън в стария телевизионен сериал „Затворникът“.

— Чудесна идея — казах.

— А, ето и най-добрата част — усмихна се Кейт.

Последвах я в отдела за бебешки колички, където тя се нахвърли върху огромен, черен зловещ уред с гигантски колела, който изглеждаше старинен и опасен. Имах чувството, че гледам „Бебето на Розмари“.

— Господи, Джейсън, погледни само — извика Кейт. — „Сребърният кръст на Балморал“. Страхотно елегантна е, нали?

— Кой беше онзи филм, в който количката се търкаляше по стълбите?

— „Броненосецът Потьомкин“ — отговори Кейт, като поклати глава раздразнено.

Погледнах цената и изстенах.

— Наистина ли пише две хиляди и осемстотин, или имам нужда от очила? — попитах уплашено.

— Това ли е цената?

— Е, може да е в италиански лирети.

— Италианците вече нямат лирети. Всички използват еврото.

— Две хиляди и осемстотин долара?

— Забрави — каза Кейт. — Това е лудост. Съжалявам.

— Каквото искаш, Кейт, обещах ти.

— „Стоук Експлори“ е много по-евтина. Бебето е високо над земята. А това подпомага връзката на детето с родителя. Е, няма много място за багаж отдолу, но изглежда доста мъжкарска, нали?

Видях я да хвърля изпълнен с копнеж поглед към „Сребърният кръст“, когато мислеше, че не я наблюдавам.

— Да, мъжкарска е — отговорих, като погледнах миникомпютъра и видях съобщение от Горди, което гласеше „СПЕШНО!“.

— Разбира се, „Бугабу Фрог“ също не е лоша — продължи Кейт.

Прочетох съобщението.

Опитах да ти звънна на мобифона, но няма връзка. Обади ми се. ВЕДНАГА!

— Не ти ли прилича на колело за планински преходи? — попита Кейт.

— Какво? Колело за планински преходи?

— Чух добри отзиви и за „Бебешки комфорт“. Малко по-скъпа е от „Бугабу“, но несравнимо по-евтина от „Сребърният кръст“.

— Трябва да звънна един телефон — прекъснах я.

— Не може ли да почака?

— Важно е.

— Това също е важно.

— Горди се опитва да се свърже с мен от сума ти време. Съжалявам. Няма да ми отнеме повече от минута.

Забързах към паркинга, където най-после имах сигнал. Набрах номера на Горди и зачаках.

— Какво, по дяволите, правиш? — излая той.

— Пазарувам бебешки неща.

— Шибаното ти нареждане. За какво, мамка му, става дума?

— Горди, ти го одобри, преди да го разпратя.

Той се поколеба само за секунда.

— Не навлязох в подробности. Оставих ги на теб.

— Проблем ли има?

— Дали има проблем? Тревър нахлу в кабинета ми преди малко и ми съобщи, че продавачите се готвят за бунт.

— Тревър?

Шибаният Тревър посещаваше Горди зад гърба ми. Чудничко!

Тревър не говори от името на всички — казах бързо.

— Аха. Е, имам новина за теб. Загубихме Форсайт заради тъпото ти нареждане.

— Какво искаш да кажеш?

— Това бе последната капка за него. Очевидно е имал оферта от стария ни приятел Крофърд за „Сони“. И познай какво. Днес следобед прие предложението им. И защо? Заради шибаните ти дивотии. Караш момчетата да ядат в закусвални и да спят в мърляви мотели и ето че загубихме най-добрия си продавач.

Моите дивотии?

— Кой ще е следващият? — изрева Горди. — Глийсън? Алард? И всичко това заради нареждането, което момчетата наричат „Заповедта на Куиг“!

— Какво искаш да направя?

— Вече се погрижих. Изпратих имейл, с който отмених нареждането ти. Казах им, че просто е станала грешка.

Изскърцах със зъби. Дяволите да го вземат!

— Ами Форсайт? — попитах. — Ще напусне ли наистина?

Но Горди вече бе затворил.

Върнах се в „Бебешки свят“, където гнусната песничка ме подлуди напълно. Кейт се вторачи в мен загрижено.

— Наред ли е всичко? — попита тя. — Имаш вид, сякаш тъкмо са те сритали в корема.

— В топките по-скоро. Кейт, в службата стават разни гадости.

— Е, аз бездруго съм готова. Не трябваше да идваш с мен. Трябваше да си останеш на работа.

— Какво пък означава това?

— През цялото време си мислеше само за работата. Не си задължен да пазаруваш с мен, Джейс.

— Исках да го направя — възразих.

— Изглеждаш, сякаш съм ти възложила тежка задача.

— Не е справедливо. Купуваме бебешки неща. Мисля, че е важно да го направим заедно.

— Да, ама ти не си тук, нали? Главата ти е в службата.

— Аз пък си мислех, че ме обичаш заради тялото ми.

— Джейсън.

Кейт забута, количката към касата и аз я последвах. И двамата мълчахме и кипяхме от потиснат гняв. Застанахме на опашката. Накрая казах:

— Защо не отидеш да вземеш етикета на количката от „Бебето на Розмари“?

— „Сребърният кръст“? — възкликна тя. — Ужасно е скъпа.

— Но това е количката, която искаш. И ще я купим.

— Джейсън, няма нужда да харчим толкова много пари за количка.

— Стига, Кейт. Ще бъде безотговорно от наша страна да сложим бебето в количка, която няма ресори и странични брони. Слушай, искам да постъпя правилно. Младият Стедман ще пътува стилно.

Когато касиерката ми връчи сметката, се вторачих в нея невярващо. Ако баща ми можеше да види колко пари профукахме за бебешки стоки, щеше да получи инфаркт.

Извадих смело златната си кредитна карта.

— Потиснат съм от дълга на капиталистическото общество — казах с пресилена лекота.