Джеймс Сийгъл
Извън релси (8)

Извън релси 5.

Нямаше я.

Взе същия влак, качи се от същото място на перона. Обиколи целия влак — отначало назад, после до първия вагон — и се взираше във всяко лице, както правят хората, когато посрещат далечни роднини на летището. Лица, които са им едновременно познати и непознати и които сега жадуват да разпознаят.

— Помните ли жената, която се застъпи за мен вчера? — попита той контрольора. — Виждали ли сте я?

— За какво говорите? — Служителят явно не помнеше нито него, нито нея, нито самата случка. Може би устройването на скандали на пътниците за него си беше в реда на нещата. Вчерашната драма не си заслужаваше помненето.

— Няма значение — каза Чарлз.

Нямаше я.

Стори му се малко странно, че това е чак толкова важно за него. Толкова важно, че да му се наложи да обикаля вагоните като клошар, търсещ някое топло местенце. Че коя беше тя? Просто една омъжена жена, с която бе провел невинен флирт на път за работа. Именно невинен — не го повториха. Защо тогава я търсеше?

Е, може би просто защото искаше да поговори с някого. За това-онова. Например за случилото се вчера в службата.

Не бе успял да го разкаже на Диана.

А бе готов да го направи. Честна дума.

— Как мина днес? — го бе попитала тя на вечеря.

Съвсем нормален въпрос. Всъщност въпрос, който очакваше да чуе. Само че Диана изглеждаше уморена и разтревожена — на влизане в кухнята гледаше показателите на кръвната захар на Ана.

Така че Чарлз отговори, че всичко е било чудесно.

Когато Ана се разболя, отначало не разговаряха за нищо друго. Докато не стана ясно какво бъдеще й предстои. Тогава престанаха да разговарят по темата. Защото разговорът означаваше, че непрекъснато мислят за болестта й.

Бяха си създали цял канон за това какво трябва и какво не трябва да обсъждат. Например плановете за бъдещето на Ана. Статиите в „Дайабетикс Тудей“, в които ставаше дума за загуба на крайници. Всякакви лоши новини. Защото оплакването от нещо различно от Ана омаловажаваше самата Ана.

— Днес ми дойде на инспекция госпожица Джефрис — каза Диана. Госпожица Джефрис беше директорката на училището.

— И как мина?

— Много добре. Направо чудесно. Нали знаеш как изпада в ярост, ако се отклоня от общоприетите учебни планове.

— Това ли направи?

— Да. Но темата на съчинението беше „Защо харесваме директорката си“. Така че не би могла да възразява, нали?

Чарлз се разсмя. И се замисли колко често го правят. Смеещото се семейство Шайн. Погледна жена си. „Да, още е все така красива.“

Тъмноруса коса — може би с малко помощ от страна на „Клейрол“ — разрошена и чуплива, небрежно прихваната с бяла ластична лента. Тъмнокафяви очи, които никога не го поглеждаха, без да таят в себе си поне искрица любов. Само че около ъгълчетата на тези очи имаше бръчки от умора, сякаш сълзите бяха издълбали браздички в кожата й. Бръчките по нещо наподобяваха снимките на НАСА на повърхността на Марс. „Пресъхнали речни корита — обясняваха астрономите, — останали от времето, когато по мъртвата сега повърхност са текли буйни потоци.“ Точно по този начин си мислеше понякога за Диана — всичко вече бе изплакано.

След вечерята двамата заедно се качиха горе. Чарлз се бе опитал да помогне на Ана за домашната й работа за завършване на осми клас — темата за разделението на църквата от държавата. Ана се опитваше да учи при надут до последно телевизор, настроен на MTV.

— Какви мерки са взели Съединените щати, за да разделят църквата от държавата? — попита Чарлз с тон, който би трябвало да й подскаже, че трябва да има и разделение между домашните и телевизията.

Тя се направи, че не разбира намека. Когато той най-сетне се видя принуден да застане пред екрана, така че дъщеря му да престане да поглежда към Бритъни, Манди или Кристина и да се съсредоточи в задачите си, тя му каза да се мръдне.

— Разбира се — отвърна й той. И размърда ръце и крака в доста добро копие на наплашеното пиле. „Ето, мърдам.“

Това поне предизвика усмивка — доста добро постижение по отношение на тринадесетгодишното момиче, чието настроение обикновено варираше от умърлушено до мрачно. Не след дълго отново получи повод за него.

Когато приключиха с уроците, той я целуна по темето и тя му измърмори нещо средно между „лека нощ“ и „лекар с нож“.

Той влезе в спалнята. Диана вече се бе сгушила под завивките и се преструваше на заспала.

На следващата сутрин се сблъска с Елиот при асансьора.

— Мога ли да те попитам нещо? — започна Чарлз.

— Разбира се.

— Знаеше ли, че щяха да поискат да изляза от сделката?

— Мислех си, че ще дойдат да се оплачат от рекламата. Настояването за отстраняването ти беше начин да наблегнат върху сериозността на становището си.

— Просто се питах дали си знаел какво ще стане.

— Защо?

— Защо ли?

— Защо искаш да знаеш дали съм знаел? Каква е разликата, Чарлз? Така и така щеше да стане.

Вратата на асансьора се отвори. Вътре стоеше Мо с двама юристи и новия творчески директор.

— Надолу ли си? — попита го тя.