Джеймс Сийгъл
Извън релси (54)

Извън релси 49.

Новият ни живот.

Ставам в шест и половина и приготвям закуска за Диана и Ана. За Джейми. Успях да я запиша в „Джордж Уошингтън Карвър“. Когато директорът попита дали ще препратят документите й от предишното й училище, любимият нов учител каза — разбира се. Щял да им пише и щели да ги изпратят. Директорът каза „отлично“ и така и не повдигна въпроса отново.

Открих местния ендокринолог доктор Милбърн, така че Ана да може да продължи диализата си. Той също попита за досегашните й данни. Отговорих му по същия начин, по който и на директора. Но докторът поначало не изглеждаше особено загрижен, тъй като Диана пазеше кръвните показатели от последните пет години. Явно записите наред със сегашните показатели и резултатите от прегледа му казаха всичко, от което се нуждаеше. Постави я на диализа в кабинета си и ни изписа преносим апарат, който да можем да използваме вкъщи. Новата ми медицинска застраховка — благодарение на Сдружението на учителите в Илинойс — се погрижи за всичко.

Успях да открия в Чикаго аптека, в която продаваха от специалния инсулин, нужен на Ана — онзи, който се произвеждаше от свински клетки и постепенно отстъпваше пред синтетичния, на който Ана не реагираше много добре.

Диана, която започна да използва презимето си Ким, започна работа на половин ден като администратор на рецепция, за да подпомогне семейните финанси.

И се случи нещо странно и вълшебно.

Отново бяхме щастливи.

Стана постепенно, малко по малко в едно или друго, докато накрая без страх можехме да го кажем на глас.

Беше ни даден втори шанс в онова нещо, наречено семейство. Прегърнахме го с всички сили. Донякъде имахме чувството, сякаш сме се върнали назад, когато бяхме младоженци, изпълнени със страст и надежди. Наистина, не знаехме още колко време Ана ще е с нас, но бяхме твърдо решени да се радваме на всяка минута с нея. Вече разговаряхме за това, подкрепяхме се, намирахме сили един в друг. Мълчанието бе прокудено завинаги от дома ни. Станахме едва ли не идеалното семейство по отношение на общуването.

И лека-полека се завърна и близостта. Първата нощ, която прекарахме отново заедно, след като Ана бе заспала, се хвърлихме един към друг, сякаш сме били разделени с години. Сексът придоби нови измерения и донесе нови вълнения. Нахвърлихме се един към друг, чукахме се като побъркани и накрая се спогледахме с известна изненада. Това ние ли бяхме наистина?

Два месеца по-късно Диана обяви, че е бременна.

— Какво? — не разбрах аз.

— Бременна. Издула корема. Непразна. Е — каза тя, — какво мислиш? Да правя ли аборт?

— Не.

Навремето искахме още едно дете. Болестта на Ана като че ли ни бе накарала да променим решението си. Но сега си дадох сметка, че го искам също толкова силно, колкото винаги.

— Да — каза Диана. — И аз съм на това мнение.

Няколко месеца по-късно Джейми си имаше братче. Кръстихме го Алекс. Приемете, че е в чест на предишното прераждане на Джейми. И на дядо ми Александър.

Веднъж ми се размина на косъм.

Връщах се от аптеката с лекарствата на Ана и се наслаждавах на суровата чикагска зима. „Ветровития град“ не беше името, което му подхождаше напълно.

Замръзнал град. Градът под нулата. Леден град. Да.

Бях облечен с дебел анорак, носех плетена шапка, лента през ушите и пухени ръкавици. Въпреки това треперех. Дъхът замръзваше върху горната ми устна и образуваше висулки. Търсех колата си на паркинга и се надявах, че ще запали.

Минах покрай някаква офис сграда и се блъснах в руса жена.

— Извинявайте — казах и се обърнах към нея.

Беше Мери Уиджър.

— Няма нищо — отвърна ми тя.

Извърнах се и продължих да вървя. Спомних си, че именно тук бе централата на един от големите ни клиенти. Сигурно бе дошла на някаква среща. Когато на ъгъла се обърнах, тя още стоеше на същото място.

Дали не ме беше познала?

Не вярвам. Все още носех брада. Целият бях увит в кожи. И въпреки това сърцето ми за миг спря. Едва дишах.

Изчаках няколко минути, обвит в облаците на собствения си дъх, след което се върнах до ъгъла и отново надзърнах.

Нямаше я.