Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Derailed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Сийгъл

Извън релси

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

 

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

ISBN 954-585-420-0

История

  1. — Добавяне

Извън релси 16.

Следващия ден останах в офиса до късно.

Напоследък вкъщи се чувствах изнервен и засрамен. Всеки път, когато поглеждах Ана, си мислех за десетте хиляди долара, които бях откраднал от фонда й. И всеки път, когато телефонът звъннеше, изгарях от терзания по време на безкрайната пауза преди от другата страна да заговорят. Представях си диалога, завършващ винаги с Диана, която нахълтва в спалнята, в кабинета или в сутерена и ме обвинява, че съм съсипал живота й и съм убил дъщеря ни.

Предпочитах това да стане по телефона. Не можех да си представя, че ще ми се наложи да я погледна в очите, докато изрежда престъпленията ми. В офиса можех да заключа вратата, да изгася лампите и да гледам отражението си в монитора на компютъра, който винаги беше в спящ режим — състояние, в което ми се искаше да съм аз самият. Така можех да мисля как да се отърва от това отвратително нещо, което заплашваше да изкара от релси живота ми. У дома можех да понеса единствено последиците му.

В момента се мъчех да открия в справочника „Т & Д Мюзик Хаус“.

Исках на другия ден да им се обадя за музиката към рекламата за аспирина. Нещо емоционално, но не и лигаво. Нещо, което да замаже баналния диалог и дървената игра на актьорите.

Не ги намерих. „Т & Д“ — нали така бе казал Франкел? Да не би да бяха някакви други букви? Не. Сигурен бях, че са „Т & Д“.

Може пък справочникът да не беше актуален. Или…

Чух шумно тупване.

Минаваше осем и поддържащият персонал вече бе привършил обиколката си. Бях абсолютно сигурен, че освен мен тук не е останал никой.

Отново се разнесе шум.

Този път бе нещо като стържене, няколко издрънчавания и тупване. Идваше от съседната стая. От офиса на Тим Уорд, но бях видял със собствените си очи Тим да спринтира, за да хване влака в 18:38 за Уестчестър.

Значи бе някой друг.

Някой, който си подсвиркваше „Моето момиче“ на „Темптейшънс“.

Може би в края на краищата щеше да се окаже някой от поддържащия персонал. Сигурно бе останало нещо за дооправяне и трябваше да се свърши, докато офисът е потънал в сън. Поддържащият персонал, като малките феи от приказките, се появява предимно нощем, за да остави след себе си магическите плодове на своя труд. Нов килим, прясно боядисани стени, сменени климатици. Разбира се, сигурно бе някоя от феите.

Звън. Туп. Бум.

Станах и минах по осеяния с хартии под, за да видя какво става. Когато отворих вратата, шумът замря. Както и свирукането. Стори ми се, че чувам как някой рязко си поема дъх.

Офисът на Тим Уорд светеше — сигурно лампата на бюрото, помислих си. Студена жълта светлина струеше през матовото стъкло като слънчеви лъчи, пробиващи си път през утринна мъгла. За момент не знаех какво да правя. Не си длъжен да правиш нещо, ако чуеш някой да си свирука късно вечерта в съседния офис. Можеш, разбира се, но не е задължително.

Както и да е. Отворих вратата.

Някой правеше нещо с компютъра на Тим — Епъл G4, същия като моя.

— Здрасти — каза Уинстън Бойко. — Оправям го.

Само дето не приличаше на оправяне.

А по-скоро на опит за кражба.

— Тим се оплака, че от време на време му прекъсвало захранването — продължи той, но се изчерви и гласът му стана неуверен. Компютърът бе свързан към мрежата с тънък стоманен кабел, който Уинстън явно се бе мъчил да среже. Достигнах до това прозрение, защото имаше вида на човек, който се готви да среже нещо, а и държеше клещи.

— И Тим е помолил теб да го оправиш?

— Да. Много съм добър с компютрите, не знаеш ли?

Не знаех.

— Имаме си компютърен отдел, Уинстън. Точно той се занимава с оправянето на компютри.

— Е, какво пък. Значи ще го оставя на тях.

— Уинстън?

— Да?

— Тим не те е молил да му оправяш компютъра.

— Не с толкова много думи. Не.

— И ти не разбираш нищо от компютри, прав ли съм?

— Естествено, че разбирам.

— Уинстън…

— Разбирам по колко вървят на черно. — Той сви рамене, сякаш казваше: „Добре де, стига с театъра. Не можеш да ме обвиниш“.

— Защо крадеш компютри, Уинстън? — Може би въпросът звучеше странно на човек, който краде компютри. В края на краищата защо се краде изобщо? За пари естествено. Но защо Уинстън — същинската ходеща бейзболна енциклопедия и симпатяга във всяко отношение? Защо точно той?

— Не зная. Реших, че моментът е подходящ за нещо такова.

— Господи… Уинстън…

— Знаеш ли по колко вървят G4? Ще ти кажа. Три хилядарки втора ръка. Е, какво ще кажеш?

— Че е незаконно.

— Да… тук ме хвана натясно.

— И те видях как искаш да го откраднеш. Сега какво да правя?

— Може би да ми кажеш повече да не правя така?

— Уинстън…

— Чакай малко. Не съм го откраднал, нали? Ето виж. Компютърът си е все още тук. Не е извършено нищо нередно.

— Това за първи път ли ти е?

— Естествено.

Но тогава си спомних, че съм чувал за изчезнали компютри. Та нали затова ги закрепваха за стената със стоманени кабели?

— Виж какво — почна Уинстън. — Наистина ще си имам неприятности, ако кажеш на някого.

За първи път се почувствах малко неудобно. Та това беше Уинстън — човекът, с когото си бъбрех за бейзбол и който ми носеше пощата. Но той беше същевременно и крадец, озовал се тук по време, когато няма кой да го види, при това с клещи в ръка. Запитах се какво ли оръжие биха могли да се окажат те и догадката не ми се понрави особено.

— Така че защо просто да не забравим за станалото? Какво ще кажеш, Чарлз? Обещавам, че няма да се повтори.

— Мога ли да си помисля за секунда?

— Естествено. — Секундата мина, последвана от втора и трета. — Виж какво — обади се Уинстън. — Ще ти кажа защо би могъл да ми разкажеш играта. Освен загубата на работата ми, разбира се, но това едва ли би могло да се нарече най-големият удар на света, така да се каже. Ще бъда честен, става ли?

— Става.

— Ето каква е работата. — Той седна в креслото на Тим. — Сядай. Приличаш на човек, който всеки момент ще скочи през прозореца.

Седнах.

— Работата е там…

 

 

Оказа се, че Уинстън е лежал в затвора.

— Нищо сериозно — побърза да ме увери той. — Употребявах разни ободряващи химикали.

— Само това?

— Е, освен това пробутвах ободряващи химикали.

— О!

— Не ме зяпай така. Не съм продавал X. Предимно Е.

Откога дрогата бе започнала да се означава само с букви от азбуката? И дали вече зад всяка буква стоеше някаква стока?

— Правих го в колежа — продължи Уинстън и почеса ръката си над татуировката. — Реших, че мога да пробутвам дрогата в кафенето на училището. Така ми изглеждаше по-лесно.

— И колко време…

— Осъдиха ме на десет. Но излежах пет. Пет и половина в Синг Синг. Което е направо като сто.

— Съжалявам. — Но не бях сигурен дали съжалявам, че е лежал в затвора, или че съм го спипал да краде компютър, което можеше да доведе до повторното му влизане зад решетките. Може би и двете.

Ти съжаляваш. Сякаш говориш за съсипаната ми кариера. Излязох вън, изостанал с шест години от останалите. Не завърших колеж. Нямам трудов стаж, с изключение на събирането на книги в затворническата библиотека, но предполагам, че това не се брои. Дори и да бях завършил образованието си, никой не би ме взел с отворени обятия на по-сладка работа. През първата година имах среден успех 3,7[1], а сега разнасям пратки.

— Знаят ли, че си лежал? — попитах аз.

— Имаш предвид тук ли?

— Да.

— Знаят, разбира се. Някой път трябва да слезеш до куриерската стая. Направо сме въплътен мокър сън за всеки либерал. Имаме си двама бивши измамници, двама малоумни, бивш наркоман и един с квадриплегия[2]. Той се занимава с качествения контрол.

— А когато си излязъл… защо не си се върнал в колежа?

— Ти ли щеше да ми плащаш таксата?

Едно на нула за него.

— Виж какво, пуснат съм условно — продължи Уинстън. — А това си има своите правила. Не можеш да напускаш щата без позволение. Трябва да се разписваш при отговорника два пъти месечно. Не можеш да се свързваш с хора, за които се знае, че са престъпници. И — а, да — нямаш право да крадеш компютри. Това може направо да ми разкаже играта. Освен това има и още едно правило, когато си пуснат условно. Не можеш да свържеш двата края. Знаеш ли колко ми плащат, за да разнасям пощата?

Можем и да си бъбрим за спорт и за разни подобни глупости, но се намираме на противоположните краища на социалната стълбица, казваше Уинстън. Аз бях шеф, а той — най-обикновен разсилен.

— Колко компютъра си отмъкнал, Уинстън?

— Нали ти казах, това е първият…

— Първият път, когато те спипват. А колко пъти не са те спипали?

Уинстън се облегна в креслото и се усмихна. Разкърши ръката си — тази с клещите — и сви рамене.

— Два.

— Добре. Два пъти. — Внезапно се почувствах изтощен. Разтърках чело и сведох поглед. — Не зная какво да правя — продължих аз. В този момент тези думи се отнасяха за всичко.

— Разбира се, че знаеш. Току-що си разголих душата пред теб. Признавам, постъпих глупаво. Няма да се повтори. Обещавам.

— Да. Добре тогава. Няма да кажа на никого. — Още докато произнасях думите, се запитах защо всъщност вземам това решение. Може би защото се чувствах не по-малък крадец от Уинстън. Точно така. Нима не бях откраднал парите от фонда на Ана? При това също късно през нощта, когато никой не би могъл да ме види — също като Уинстън. Дали това не беше своеобразен етикет — никога да не натопяваш колега престъпник? А той в замяна ще направи същото, нали така?

— Благодаря — каза Уинстън.

— Ако чуя, че е изчезнал компютър…

— Виж, аз съм крадец. А не глупак.

Така е, помислих си. Глупакът бях аз.

Бележки

[1] Максималният общ успех е 4,00. — Б.пр.

[2] Пълна парализа от врата надолу. — Б.пр.