Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Derailed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Сийгъл

Извън релси

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

 

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

ISBN 954-585-420-0

История

  1. — Добавяне

Извън релси 27.

Защото след две минути иззвъня телефонът.

Две минути след като бях разговарял с Диана, бях гледал снимката на семейството си и си мислех, че всичко в края на краища би могло да се оправи.

Телефонът иззвъня. После иззвъня отново. Дарлин по всяка вероятност бе някъде навън и си говореше за момчета с колежките си офис администраторки — както обичаха да се наричат секретарките напоследък, като компенсация за мизерните си заплати.

Така че вдигнах слушалката.

Имаше повече от сто души, които биха имали някаква причина да се обадят. Много по-късно ги преброих, за да имам какво да правя. В общи линии, всеки, когото познавах — може би всичко на всичко стотина души, от които би могло да се очаква да вдигнат слушалката и да наберат номера ми. Не че не очаквах това обаждане, разбира се. В много отношения очаквах именно него. Но си го представях по съвсем различен начин. Представях си, че от другата страна на линията ще бъде Васкес.

Но не бе Васкес.

Беше тя.

Само че гласът й странно напомняше за един друг момент и на друго място. Същият глас на малко момиченце. Страхотно мил и приятен, когато излиза от малки момиченца, и предизвикващ тежест в стомаха, когато е на някой друг.

— Моля те, Чарлз — проплака гласът. — Трябва да дойдеш. Веднага!

Помислих си няколко неща наведнъж. Например къде се намираше. У дома? В офиса? Къде? Същевременно се питах какво я е накарало отново да говори като уплашено дете. Въпреки че знаех какво. Знаех.

— Трябва да… о, господи, моля те! — прошепна тя.

Къде си? — попитах я. Добър логичен въпрос — един от четирите главни „К“, на които те учат във факултета по журналистика. Какво, Къде, Кога, Как? Независимо че я питах с глас, който звучеше не по-малко уплашено от нейния.

Моля те… следи ме… той ще…

— Какво става, Лусинда? Какво се е случило? — Което беше същинският въпрос в края на краищата.

— Той ще ме нарани, Чарлз… Той… той си иска парите… той… — И изведнъж думите й заглъхнаха и си представих какво става. Видях как телефонната слушала бива изтръгната от ръцете на Лусинда и микрофонът изчезва в голям черен юмрук. Представих си стаята, която приличаше досущ на стаята в Алфабет Сити, макар и да не беше. Представих си и лицето й и въпреки че се опитвах да извърна очи, не го направих. Не гледай… недей…

Отново заговори някой. Но този път не беше тя.

— Чуй ме, шибаняк. — Васкес. Но не онзи, когото познавах. Фалшивият предразполагащ тон бе изчезнал и на негово място се бе настанила внимателно контролирана ярост. Ярост, пусната за момент на свобода, която сега размахваше крака, риташе, подскачаше и танцуваше върху всичко, което се изпречеше на пътя й.

— Решил си, че може да се ебаваш с мен? Че можеш да подредиш мен? Ти, жалка нещастна подлога. Мен? Пъхаш някакъв педал в колата и какво? Очакваш да ми нарита задника? Да не си се смахнал? Твоето момиче е тук, ясно? Курвата ти е точно до мен. Кажи ми, че разбираш, шибаняк скапан.

— Разбирам.

— Разбираш на майка си путката. Да не се мислиш за някакъв гангстер или какво? Пращаш ми някакъв клоун да ме преебе? Мен?

— Виж… разбирам. Аз…

— Разбираш? Домъквай си задника тук със стоте бона, или ще пречукам тая тъпа кучка. Разбираш ли това, Чарлз?

— Да. — Пък и кой не би го разбрал? Нима имаше някой, който да не разбере целия ужас и сериозност на ситуацията?

Отново бяхме на въпроса Къде. Попитах го за адреса.

Този път беше в друга част на града. Испанският Харлем. Място, където не бях стъпвал никога, с изключение на едно преминаване на път за някъде другаде — към „Янки Стейдиъм“ или към магистралата през Бронкс.

Обадих се на Витал и поръчах кола. Отворих заключеното си чекмедже и напъхах парите в куфарчето си — държах ги там в очакване да дойде моментът. Вътре лежеше още нещо — пистолетът на Уинстън. За секунда си помислих дали да не го взема, но после размислих. Какво бих могъл да направя аз?

На излизане минах покрай Мери Уиджър и тя ме попита станало ли е нещо.

Семейни проблеми, обясних й.

След петнадесет минути карах по Трето авеню. Колата мъчително си проправяше път покрай паркирали хладилни камиони, автомобили на „Федерал Експрес“, микробуси, джипове, таксита и тротинетки.

Но може би не се движехме толкова бавно, колкото ми се струваше. Може би просто си представях какво ще направи Васкес с Лусинда и си мислех, че няма да позволя това да се случи отново. Не и за втори път в един живот. Когато вдигнех поглед и виждах някакъв знак — Шеста улица например — ми се струваше, че съм го видял още преди.

По средата на пътя открих, че ръката, с която държа куфарчето, е станала безчувствена. Стисках дръжката толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели. И си спомних една игра, която навремето често играехме с Ана. Беше нещо като номер — молеше ме да държа показалеца й, да го стискам в юмрук точно пет минути и после да го пусна. Винаги умираше да се смее, когато се мъчех да разтворя схванатите си пръсти. Точно така се чувствах и в този момент — не само ръцете ми, но и цялото ми тяло. Като парализиран. Както се чувствах в онзи стол в хотел „Феърфакс“. Жената, в която бях влюбен, я изнасилваха на не повече от метър и половина от мен, а аз, като някаква жертва на сънна болест, можех да върша всичко, с изключение на едно. Да действам.

Най-накрая задръстванията на Ийст Сайд останаха зад нас. Бутиците, супермаркетите и заведенията за обществено хранене отстъпиха място на по-скромни магазинчета и кръчми, а над входовете им все по-често започнаха да се появяват испански думи.

Жилищният блок се намираше на Сто двадесет и първа улица, между Първо и Второ авеню.

Озовах се между някакво обменно бюро, фризьорски салон, кръчма и две опожарени сгради. По средата на пресечката някакъв човек си бе настанил сергията и продаваше печени кестени. Друг, който подозрително напомняше на търговец на дрога, изпробваше клаксона си и говореше в скъпо изглеждащ клетъчен телефон точно пред входа на сградата.

Помолих шофьора да ме изчака. Той не бе особено въодушевен, но работата му не му позволяваше да ми откаже направо.

— Може да се наложи да пообиколя — каза той.

Не му отговорих. Гледах блока и се чудех дали ще успея да вляза. Във входа се мотаеха трима души и никой от тях нямаше вид на човек, когото би могъл да помолиш да те упъти. Приличаха на лицата от полицейските табла — от хората, които няма да си дръпнат ръката, докато портфейлът ти не се озове в нея.

А днес носех нещо много повече от портфейл. Носех портфейла си и сто хиляди долара допълнително.

В мига, в който излязох от колата, чух как вратите й се заключват. „Оправяй се сам“, казваха ми те. И наистина трябваше да се оправям сам. Очевидно се бях превърнал в център на вниманието на Сто двадесет и първа улица, между Първо и Второ авеню. Помислих си, че тук рядко спират луксозни лимузини. А още по-рядко от тях излизат добре облечени бели мъже със скъпи кожени куфарчета в ръка. Продавачът на кестени, търговецът на наркотици и тримата от входа на блок 435 не сваляха очи от мен. Гледаха ме като някаква недружелюбна публика, жадна за зрелища.

Не знаех дали не трябва да се изкача забързано нагоре по стълбите, като зает с нещо важно човек, или да тръгна спокойно и бавно. Накрая се получи нещо средно — тръгнах като човек, който много добре знае накъде се е запътил, но не изгаря от желание да отиде там. Когато стигнах до входа, където напуканият асфалт беше изпъстрен с надписи с тебешир и спрей („Sandi es mi Mami; Toni у Mali…“), обърнах на тримата портиери толкова внимание, колкото си обръщат един на друг средните жители на Ню Йорк — не ги погледнах. Очите ми бяха приковани към стълбите и парчето износен мокет, отделящо кафявия цимент от сбръчкания жълт линолеум.

— Ей…

Единият от мъжете ми каза нещо. Надявах се да се обръща към някой от приятелите си, но бях съвсем сигурен, че говори на мен. Беше облечен в неподходящо големи за него баскетболни маратонки и широки панталони — всичко, което можех да различа от него, тъй като погледът ми бе забоден надолу.

Погледнах към испанското лице на средна възраст, което би ми изглеждало съвсем на мястото си зад гише в „Макдоналдс“, но не и в центъра на Испанския Харлем, когато нося сто хиляди долара в куфарчето си. Освен това лицето ме гледаше навъсено, сякаш се бях оплакал, че в менюто ми няма френски картофки. А и къде точно е майонезата в бургера ми?

Продължих напред като същински полузащитник, насочил се към точно определеното място. Към вратата — тя бе полуотворена и не предполагаше съпротива.

Къде си тръгнал?

Беше същият мъж. Произнасяше думате със силен акцент и натърти върху къде. Интонацията играеше важна роля тук — току-виж съм си помислил, че се опитва да ми помогне — „Кажи ми къде отиваш и може и да те упътя“. Не. Мъжът питаше какво право имам да идвам тук.

— При Васкес — казах аз. Беше първото нещо, което изскочи в главата ми, като изключим „Помощ“! Щом кажеш нечие име, думите ти звучат убедително. Може би името им бе познато и не им се искаше да се забъркват с него. А може пък и да не го знаеха. „Васкес, тоя пък кой е?“ — но въпреки това можеше да се поколебаят да навлязат в нечия чужда територия. Сам човек е удобна плячка, но ако не е сам? Тогава какво?

Както и да е, резултат имаше.

Влязох безпрепятствено. Разбира се, асансьор нямаше. Вземах по две стъпала наведнъж. Лусинда ме чакаше. „Той ще ме нарани, Чарлз…“ Може би ме чакаше и собственият ми край.

Стълбището вонеше на телесни течности — на урина, сперма и кръв. Подхлъзнах се на кора от банан, която се оказа използван презерватив, и едва не паднах. Чувах нечий призрачен смях, но не можех да определя откъде. Смях, който можеше да бъде весел, а може и да не беше. Не можех да определя.

Почуках на вратата и Васкес ми отвори. Чух една-едничка дума, преди да бъда вмъкнат вътре и залепен за стената. Зашлеви ме през лицето. Усетих вкуса на собствената си кръв. Пуснах куфарчето на пода и се опитах да се прикрия. Зашлеви ме отново. И отново.

— Спри… Нося ги, ето… ето… — Той продължи да ме удря, разтворените му длани се провираха между вдигнатите ми ръце.

И изведнъж спря.

Отпусна ръце, стисна юмрук, пое си дълбоко дъх, после отново. Поклати глава и издиша. И когато най-сетне проговори, гласът му бе почти нормален. Сякаш бе имал нужда да даде малко воля на яда си, преди отново да стане самия себе си.

— Мамка му — каза, сякаш се радваше, че всичко е свършило. — Мамка му.

И после:

— Носиш ли парите?

Поемах въздух трескаво, като астматик по време на пристъп. Лицето ми пареше на местата, където ме бе зашлевил. Успях някак си да посоча към пода. Към куфарчето. Апартаментът имаше най-малко две стаи — чувах някакъв звук зад съседната врата. Тихо подсмърчане.

— Къде е тя? — Устната ми беше разцепена и фъфлех.

Васкес не ми обърна внимание. Отвори куфарчето и го обърна. Гледаше как пачките стодоларови банкноти се разпиляват по пода.

— Добро момче — каза Васкес с тон, с който обикновено се говори на куче.

Ясно я чувах в съседната стая. В апартамента — доколкото виждах — нямаше почти никакви мебели. Стените с цвят на жълтък бяха осеяни с мръсни петна и следи от изгасени цигари.

— Искам да я видя.

— Натам — каза Васкес.

Минах през полуотворената врата. В стаята цареше полумрак, щорите на прозорците бяха спуснати. Различих стол, поставен до отсрещната стена. Видях и кой седи на него.

— Добре ли си?

Тя не ми отговори.

Беше напълно неподвижна. Като дете в черква, на което непрекъснато са му повтаряли да стои мирно и тихо. Не изглеждаше наранена, но носеше само комбинезон.

Защо бе само по комбинезон?

Чувах как Васкес брои парите в съседната стая. „Шейсет и шест и сто, шейсет и шест и двеста…“

— Дадох му парите — казах аз.

Но може би не достатъчно бързо. Бях казал „Съжалявам, нямам“ и Уинстън бе мъртъв, а Лусинда се бе озовала тук по бельо. Исках да се раздвижи, да ми отговори, да спре да подсмърча… да разбере, че каквото и да й се е случило, колкото и пъти да не съм оправдавал очакванията й, краят на всичко вече се вижда. Исках да пресече финала и да не се обръща назад.

Но тя не помръдваше. Не отговаряше.

Трябваше да направя нещо. Бях взел парите на Ана, бях убил Уинстън, бях позволил Лусинда да бъде отвлечена на улицата. Бях направил всичко това само за да запазя тайната и дори Лусинда да беше един от хората, които искаха да я пазя, пак трябваше да направя нещо.

Васкес влезе в стаята и каза:

— Точно са.

Щях да се махна оттук и да ида в полицията. Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Това беше правилното решение. Но още докато си казвах най-решително какво точно трябва да правя, докато набирах решителност да посрещна този неприятен… добре, дори ужасен дълг, чух как другият Чарлз започна да нашепва в ухото ми. Онзи, който ми казваше колко близо сме до края. Онзи, който ме убеждаваше, че миналото си е минало, а сега съм на крачка да се разделя завинаги с него.

— Добре, Чарлз — каза Васкес. — Добре се справи. До скоро…

Или ме чакаше да си тръгна, или самият той щеше да се махне.

— Взимам я с мен — казах аз.

— Разбира се. Да не мислиш, че ми е притрябвала тая кучка?

Лусинда продължаваше да мълчи. Не бе казала нито дума.

— Най-добре отсега нататък да си стоиш у дома, Чарлз. На Лонг Айланд. — Държеше куфарчето ми. — Направи ми една услуга, не се мъчи да ми погаждаш повече такива смахнати номера. Няма да ме намериш, разбираш ли? Аз се… местя.

И си тръгна.

Стоях и слушах отдалечаващите се надолу по стълбите стъпки, все по-тихи и по-тихи, докато не изчезнаха съвсем.

„Аз се… местя.“

Неизвестно защо му вярвах. Или може би просто исках да му повярвам. Или може би защото Васкес знаеше, че можеш да пускаш кръв на някого само докато той не бъде официално признат за мъртъв.

— Помислих си, че този път ще ме убие — бавно и тихо каза Лусинда. Гледаше в някаква точка над главата ми. Дори в тъмното виждах, че трепери. — Опря пистолет в главата ми, каза ми да си прочета молитвите и дръпна спусъка.

— Ще те заведа в болница, Лусинда. После отивам в полицията.

— Разкарай се, Чарлз — каза тя.

— Не може да му се размине. Не може да ти причинява това. Нещата отидоха твърде далеч. Разбираш ли ме?

— Разкарай се, Чарлз.

— Моля те, Лусинда… ще се обадим в полицията и…

Изчезвай! — Този път ми крещеше.

Така и направих. Побягнах. Надолу по стълбите, навън през вратата, обратно към чакащата ме кола. Обхванат от едно-единствено малко гузно чувство.

На невъобразимо облекчение.