Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Derailed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Сийгъл

Извън релси

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

 

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

ISBN 954-585-420-0

История

  1. — Добавяне

Извън релси 11.

След като Лусинда си тръгна, отидох на лекар. Намираше се на 130 номера от хотел „Феърфакс“. Извървях разстоянието пеша, защото мъжът бе взел портфейла ми и всичките ми пари.

Носът ми бе счупен, а сакото — изцапано с кръв, но сякаш никой не забелязваше. Предполагам, че имаше по-интересни гледки — чисто гол бездомник например. Или жена с ролери, облечена изцяло в розово. Или чернокож, крещящ нещо, наречено Синовете на Йона. Разбитият ми нос и окървавеното сако просто не попадаха в списъка интересни зрелища за обикновения минувач.

Докато вървях, се случи нещо странно. Вървях ли, вървях…

Започнах с броенето на номерата и завърших с броене на благословии.

Защото те наистина бяха благословии. Например бях жив. Това бе благословия номер едно. Бях почти сигурен, че онзи ще ме застреля. Така че да съм жив бе благословия. Освен това жена ми и дъщеря ми. Благословии, и двете. Моята нищо неподозираща съпруга, останала в благословено неведение как съм прекарал сутринта в стая 1207 на хотел „Феърфакс“ с друга жена. Как съм гледал бруталното и многократното й изнасилване, разбира се… но все пак…

И Ана… как можах да сторя нещо такова на нея? Имах чувството, че съм бил болен дълго време и треската ми най-сетне е отшумяла. Вече отново можех да мисля ясно.

Доктор Жафе ме попита какво се е случило.

— Паднах, докато слизах от таксито.

— Явно — каза той. — Ще се изненадате, ако научите колко често чувам точно това.

— Не се съмнявам.

Докторът ми оправи носа, даде ми шишенце кодеин и ми каза:

— Ако болката се засили.

Понечих да му кажа, че болката и без това е достатъчно силна, но после тя сякаш започна да ми харесва. Подобно на 130-те номера, които извървях в пронизващия студ, тя ме караше да се чувствам жив.

Изминах пеш целия път до работата ми. Предполагам, че би трябвало да си ида вкъщи, но смятах да изкарам този ден като всички други. Късно започващ ден, ден, за чиято сутрин изобщо не желаех да си помисля, но нима не ме чакаше цял следобед? А след него друга сутрин и друг следобед, а после още и още? Отново влизах в обичайния си ритъм.

В работата разказах същата версия на всеки, който прояви любопитство. А всеки, който ме видя, прояви любопитство. Уинстън, Мери Уиджър, както и три четвърти от групата ми. Таксито, дупката на улицата, лошото падане. Всички ме съжалиха. Всички се мъчеха да не зяпат носа ми и двата черни кръга, които започваха да се образуват под очите ми.

Когато най-сетне влязох в офиса си, изпитах онова облекчение, което изпитваш, когато отново се връщаш в познатата ти среда. Среда, навяваща отначало малка, а после безнадеждна тъга, но която изведнъж ти се струва топла и гостоприемна. Самият живот изглеждаше топъл и гостоприемен — много повече, отколкото бях готов да призная преди. Например тук бяха всички мои неща. Собственият ми телефон и компютър, моят диван и моята масичка за кафе. Всички награди, които бях успял да спечеля — златни, сребърни и бронзови. И кой би се осмелил да каже — независимо от неприятностите напоследък — че няма да последват и други? А на моето бюро стоеше нашата фотография — Диана, Ана и аз, снимани на някакъв плаж на Карибите. Моето семейство, знаещо, че го обичам. И наистина го обичах.

Но докато гледах тази снимка, си помислих за другата, онази в портфейла ми. Онази, която мъжът бе разгледал и бе осквернил с ръката си. Онази, която все още бе в него.

— Дарлин — обадих се аз.

— Да? — Секретарката ми се появи на вратата. Изглеждаше майчински загрижена.

— Май съм изгубил портфейла си. Сигурно е паднал, когато си счупих носа.

Тя само ме гледаше.

— Обади се на компаниите и им кажи да анулират кредитните ми карти.

— Не.

— Какво?

Не. Трябва да го направиш сам. Изслушват само собственика.

— О, да. — Сигурно трябваше да го знам. Сигурно трябваше да знам и още много други неща. Например че съмнителните хотели изглеждат така, защото за това си има причина — защото наистина са съмнителни. Места като тях привличат отрепките и хора с престъпни намерения. Хора, които се мотаят по стълбищата и дебнат други хора със съмнителни намерения да се изпречат на пътя им. Прехвърлях четиридесетте и продължавах да се уча.

Обадих се на компаниите. „Американ Експрес“, „Виза“ и „Мастер Кард“. В днешно време анулирането на кредитни карти е лесна работа. Просто им казваш моминското име на майка си (Рестън) — и готово. Картата ти престава да съществува. Представях си как онзи стои в някакъв магазин и му казват, че картата му е невалидна. Тази също. Както и тази. Всички са невалидни.

Но внезапно си представих и Диана в друг магазин. И чува същото. Трябваше да й се обадя. Минаваше три — сигурно вече си бе вкъщи.

Вдигна слушалката на четвъртото позвъняване. Когато чух гласа й, ме заля вълна на благодарност. Благодарност към Бог, може би — ако съществуваше Бог, на когото да му пука достатъчно, за да направи така, че да изляза жив от хотел „Феърфакс“. Може би със счупен нос, със сигурност и без любовница, но иначе цял-целеничък.

— Да знаеш какъв ден имах само, няма да повярваш — казах й. И наистина нямаше да повярва.

— Какво е станало?

— Счупих си носа.

Какво си си счупил?

— Носа. Паднах на слизане от таксито и си счупих носа.

— О, Чарлз…

— Не се безпокой. Всичко е наред, добре съм. Докторът го оправи и ми даде кодеин, така че не ме боли. — Това не бе вярно. Болеше ме, но болката бе нещо като изкупление и се заглушаваше от другото чувство, което изпитвах — невероятно облекчение.

— О, Чарлз! Защо не се прибереш?

— Казах ти. Добре съм. Трябва да свърша някои неща. — Като например да кажа триста пъти „Аве Мария“ и да си ближа раните.

— Сигурен ли си?

— Да.

Бях трогнат от неподправеното съчувствие в гласа й — съчувствие, което е възможно само след години, прекарани заедно в добро и зло. Макар и да не общувахме напоследък — макар и да не можехме да го изразим физически — то бе там. Винаги е било там. И за момент се почувствах така, сякаш всеки миг ще се изповядам и ще се предам на милостта на съда. Но не трябваше да го правя, нали? Животът се бе върнал там, откъдето започна всичко, преди да вдигна поглед от вестника си и да забележа стегнатото бяло бедро и леко поклащащата се черна обувка.

— Има още нещо — казах аз.

— Какво?

— Изгубил съм си портфейла. Сигурно когато паднах от таксито. Казах ти, че беше ужасен ден.

— Не се притеснявай за портфейла. Ти как си?

— Вече се обадих и анулирах кредитните карти. Исках просто да ти кажа — срежи ги и ги изхвърли. Ще ни пратят нови утре. Поне така казват.

— Добре.

Казах й довиждане, прошепнах „обичам те“ и понечих да затворя.

— О, за малко да забравя — каза тя.

— Да?

— Обади се господин Васкес.

— Кой?

— Господин Васкес. Каза, че е имал делови обяд с теб в хотел „Феърфакс“. Забравил да ти каже нещо. Чарлз…

— Да?

— Защо не ти се е обадил в работата?