Джеймс Сийгъл
Извън релси (28)

Извън релси 24.

Хрумна ми почти случайно. Карах без посока. Просто следвах магистрала Уест Сайд и се мъчех да престана да треперя.

Уинстън бе мъртъв.

Уинстън бе мъртъв и аз го бях убил.

Нали именно аз го притиснах в бара и по един или друг начин го принудих да се забърка във всичко това?

Опитвах се да си изясня нещата. Какво всъщност се бе случило? Васкес бе казал да дойда самичък, но може бе не ми е имал доверие и затова е дошъл по-рано, за да разузнае. Това ли бе станало? Уинстън е бил тук в синия сейбъл, Васкес е заподозрял нещо и са се спречкали. И може би Уинстън се е наострил — та нали е бивш затворник и е свикнал с такива работи. Само че не и този път. И Уинстън свършва с половин глава.

В тази версия имаше смисъл, нали? Трудно е да се каже дали наистина имаше смисъл, защото от страх в главата ми не бе останала никаква мисъл.

Почти се задушавах от вонята в купето. И сега се сетих за друга ужасна воня, усетена на предната седалка на движещ се автомобил. Мозъкът понякога работи по този шантав начин и си играе на асоциации с теб — „воня“ и „кола“, какво получаваш?

Спомени за неделни следобеди, прекарани в пътуване към къщата на леля Кейт в южната част на Ню Джърси. За да стигнем дотам, трябваше да пътуваме по Белт Паркуей към моста Верацано, откъдето да продължим направо през сърцето на Стейтън Айланд. Без да минаваме покрай нищо особено — само някакъв огромен киноцентър, в който даваха по седемнадесет различни филма наведнъж. След това най-неочаквано ни блъскаше нещо ужасно. Отровна воня, нахлула внезапно през едва отворените прозорци, климатика и капака на покрива. Воня на боклук и отпадъци. От двете страни на пътя се издигаха огромни планини от белезникава пръст, около които кръжаха облаци крещящи чайки. Сметище за рибешки вътрешности.

Бях затворил прозорците, Диана седеше със запушен нос до мен, а Ана се гърчеше и пищеше в кошницата си. Бях изключил климатика и затворих капака на покрива, но миризмата продължаваше да прониква вътре. Беше като да си навреш главата в контейнер за боклук. Независимо колко бързо карах — бях натиснал газта до дупка — скоростта не помогна. Не можех да избягам на вонята, докато не пропътувахме така цели петнадесет минути и най-накрая не навлязохме в спасителните предградия.

Час по-късно, докато стоях с питие в ръка на задната веранда на леля Кейт, още усещах миризмата по дрехите си.

Отивах точно натам.

Минах към моста Манхатън, после завих нагоре по осморката към Верацано. По това време на нощта движението бе слабо — и слава богу, като се имаше предвид разлагащият се до мен Уинстън. „Да нямаш случайно половин мозък?“ — мъмрех понякога Ана, когато губех самообладание. А Уинстън наистина бе с половин мозък. Другата половина се бе разпръскала по цялата кола.

С напрежение очаквах пункта за плащане. Можеше да възникне проблем — ако дежурният успее да види какво има вътре в колата. Ако помирише колата. Най-добре щеше да е да се опитвам да преодолявам пречките една по една. Като Едуин Моузес, който обясняваше по спортния канал как се справя с бягането с препятствия — мислиш само за това пред теб и никога за финалната линия.

За мен финалната линия бе Уинстън да бъде прибран на сигурно място, а аз да се намирам в леглото си. И на Васкес да му бъде платено изцяло — да, сто хиляди изглеждаха доста малка сума в момента. Може и да бе целият фонд на Ана, но въпреки това бе малко, като се имаше предвид състоянието на нещата.

Дежурната си тананикаше едно старо парче на Джеймс Браун — „Добре ми е“. Не че ако подушеше колата, щеше да й бъде добре. Или пък ако погледнеше към спътника ми и забележеше мозъка, разтекъл се по раменете му. Бях извадил парите предварително и ги държах протегнати навън, докато я чаках да дойде. Обслужваше със завиден ритъм колите пред мен — ръка напред, вземане на парите, връщане на рестото — също като онези модни танци през шейсетте. Но когато спрях при прозорчето й с приготвените пари, ми каза да изчакам за минутка. Започна да брои банкнотите в будката си и остави парите ми там, където си бяха — в потящата ми се длан.

Беше побъркващо. Вече започвах да се тревожа за другия дежурен — онзи от дясната ми страна, който бе по-близо до мъртвото тяло. Запитах се дали не са въоръжени. Не че имаше особено значение — имаха радиостанции. Едно съобщение до полицейското управление бе достатъчно, за да съм изгубен.

Най-сетне, след още половин песен (младият Стиви Уондър около 1965) тя се пресегна и ми прибра парите.

Отново можех да си поема дъх — на пресекулки, разбира се, с обърната към прозореца глава, защото вонята ме обгръщаше като поток. Уинстън бе вторият мъртвец, когото виждах. Бях присъствал на погребение с отворен ковчег, когато бях на четиринадесет — приятел на семейството ми, починал от рак — и тогава се стараех повече да гледам към обувките си. Само веднъж хвърлих поглед към лицето, което ми се стори странно весело. Това не се отнасяше за Уинстън. Устата му бе наполовина отворена, сякаш бе крещял, очите му бяха стиснати. Беше си отишъл с нежелание.

„Убих Уинстън“ — отново си помислих.

Сякаш сам бях натиснал спусъка. Прелюбодеец, мошеник, а сега и убиец? Сякаш не бе изминало много време от дните, когато бях едно от безименните добри момчета. Малко трудно бе да се съвмести онзи Чарлз с този, който возеше мъртвец през Стейтън Айланд на път към сметището. Беше малко трудно за възприемане. И все пак, само да можех да се добера до сметището, без да ме хване полицията… Само да можех да се отърва от тялото на Уинстън и от потъналата в кръв кола… Само да можех да накарам Васкес да се разкара, като му дам сто хиляди долара.

Препятствията се преодоляват едно по едно.

Първо трябваше да открия пътя към сметището. Трябваше да е някъде наблизо — вонята в купето се смесваше с друга воня, която бе още по-лоша.

Стигнах до отбивката. Поне така реших, защото следващата отбивка бе към моста Готълс. Озовах се в запустял двулентов път без осветление. Когато завих надясно, Уинстън клюмна към прозореца.

Продължих по пътя около пет минути, без да срещна нито една кола. Помислих си, че единственият трафик тук е от и към сметището, а по това време на нощта никой не се занимава с подобни работи. С изключение на мен.

Примижавах в тъмното, за да виждам по-добре. Търсех някакъв вход. Намалих, докато автомобилът не запълзя по шосето.

Ето там.

Точно пред мен имаше вход — ограда от бодлива тел, завършваща с двукрила порта и караулка. Порта, водеща в сметището — гледката можеше да ме накара да закрещя от радост, да се разскачам или поне да въздъхна облекчено, ако не беше фактът, че бе здраво заключена.

Нима можех да очаквам нещо друго? Това бе общинска собственост, а не място, където може да идва всеки, който иска да се отърве от труп.

Излязох от вонящата кола и открих, че навън мирише още по-лошо. Сякаш самият въздух бе отпадък, сякаш всички най-отвратителни миризми на Ню Йорк бяха събрани тук, заедно със самите отпадъци. Земно и въздушно сметище едновременно. А чайките, които се хранеха от него, крещяха за още. „Крилати плъхове“ — нали така им викаха? Едва сега разбирах защо.

Цяло ято накаца в краката ми, запляска с криле и започна да кряска срещу мен, сякаш щях да отнема храната им. Сякаш аз бях храната им. Остри жълти клюнове се насочваха към мен. Запитах се дали надушват кръвта на Уинстън по мен, дали могат да надушват миризмата на мърша, подобно на лешоядите.

Почувствах се притиснат до стената, обкръжен от кряскащи чайки и воня. Развиках се и размахах ръце с надеждата да ги подплаша. Но те само започнаха да надават още по-силни крясъци. Почти не помръднаха, само една-две запляскаха с криле и се вдигнаха на сантиметър-два над земята. Оттеглих се в колата, седнах на предната седалка и се загледах в заключената порта.

Обърнах и отново се насочих към Уестърн авеню, като се движех покрай оградата и търсех някаква пролука.

— Хайде, изненадай ме — казах на глас. Напоследък животът ми поднасяше само гадости. Може би ми дължеше и нещо по-добро. Дори и само едно, точно за момента, точно тук, в клоаката на Стейтън Айланд, където се изливаха всички отпадъци.

И точно когато пътят завиваше надясно, фаровете ми осветиха дупка в оградата. Голяма точно колкото да се провре човек. Дори човек, влачещ друг човек.

„Той трябва да има някъде майка“ — внезапно си помислих. Представях си я като типично мамче от предградията. Не знаех къде е израснал, така че може и изобщо да не беше мамче от предградията. Но точно така си я представях. Може би разведена, вече лишена от илюзии, но все още горда със сина си, завършил с общ успех 3.7. Разбира се, гордостта й е била подлагана на изпитания през годините, когато Уинстън се забъркал с наркотици, след това с продажбата им и накрая — господ да й е на помощ — се озовал в затвора за търговия с наркотици. Но нима отново не бе стъпил на крака? Нима нямаше почтена работа — добре де, засега само куриер, но не можеш да задържиш един талантлив човек дълго на подобно място, нали? Не и с неговия ум. Още преди да се усетиш и ще ръководи компанията, в която работи, вярвайте ми. А има и такова добро сърце, и всички го харесват — винаги всички са харесвали Уинстън… и нито веднъж не забрави да ми прати картичка за рождения ден. Сигурно все още пази онзи неугледен пепелник, който направи във втори клас, на някой рафт. Майката на Уинстън, която тази година нямаше да получи картичка за рождения ден. Нито през следващите години.

Искаше ми се да го бях разпитал повече за живота му. За каквото и да било, свързано с него. Дали наистина има майка, която чака картичките му, или приятелка, която в момента стои будна и се пита къде ли се е запилял, или брат, сестра или вуйчо. Но единственото, за което го бях питал, бе за бейзбола и за затвора. И го помолих да ми направи услуга, която го уби.

Спрях колата точно до разкъсаната ограда и изчаках малко, за да се уверя, че наистина съм сам. Да, доколкото можех да преценя, бях ужасно сам, сам в боклука, сам в цялата вселена.

— Диана — прошепнах името на спътницата в живота ми, но спътница само на единия, когото познаваше — Чарлз рекламния агент, работещ всеки ден от девет до пет, пълна противоположност на Чарлз прелюбодееца и съучастника в убийство.

Излязох от колата, заобиколих я, отворих вратата безпомощно и загледах как Уинстън се свлича на земята. Трябваше да се мъча да мисля за него като за тяло — като за нещо, което е останало, след като душата, която правеше от Уинстън Уинстън, вече го бе напуснала. Така бе по-лесно.

Хванах тялото за ръце и го повлякох. Веднага си дадох сметка, че изразът „мъртво тегло“ не е някакво недоразумение. Мъртвото тегло означава неподвижен предмет, а паниката — неустоима сила, но кой е казал, че неустоимата сила ще победи? Едва бях в състояние да помръдна тялото. С всеки опит го премествах само на няколко сантиметра. Имах чувството, че се дърпа в обратната посока — опъваше до скъсване раменете, лактите и китките ми. При тази скорост сигурно щях да го придвижа до другата страна на оградата до изгрев-слънце — точно навреме, за да могат дошлите рано-рано работници да ме видят и да ме предадат на полицията. „Това е той — щяха да кажат по-късно на очната ставка. — Мъжът, който мъкнеше умрелия в сметището.“

Но макар и мъчително бавно, все пак напредвах. Изработих си своеобразна рутина — здраво дърпане, спиране за глътка въздух, следващо дърпане. Така успях да завлека тялото до оградата, без да преживея нито един инфаркт. А и до изгрева имаше още много часове — бе едва дванадесет и половина, както показваше луминесцентният ми „Мовадо“. Подарък от Диана за четиридесет и втория ми рожден ден. Тя сигурно вече се питаше къде ли съм. Сигурно се тревожеше, а в това беше най-добрата от всички, които познавах.

Изрових клетъчния телефон от джоба на палтото си, отворих го с треперещи пръсти и натиснах 2 — домашният ми номер. Номер 1 набираше автоматично кабинета на доктор Барън.

— Ало? — Гласът на Диана бе… да, загрижен.

— Здрасти, скъпа. Не исках да се тревожиш… ще се забавя повече, отколкото очаквах.

— Още ли си на работа?

— Да.

— Защо ми се обаждаш от клетъчния си телефон?

Наистина, защо?

— Излязох за кафе и изведнъж си дадох сметка колко късно е станало.

— О, добре. Още колко ти остава?

Добър въпрос.

— Около час, надявам се… трябва да покажем тъпата реклама утре сутринта. — Отчасти се изненадах до каква степен бях свикнал да изговарям лъжи, как бях в състояние да водя най-безгрижен разговор — „ще се забавя, скъпа“ — докато стоях до човек с половин глава.

— Добре, не се преработвай — каза Диана.

— Няма. — И добавих: — Обичам те, Диана.

За първи път произнесох името й, което по класацията на признанията в любов заема някое от челните места и означава нещо много повече от просто стандартния начин да завършиш разговора. „Обичам те — обичам те“ е само една по-интимна версия на довиждане, но не и когато добавиш и име. Не и тогава…

— И аз те обичам — каза Диана и знаех, че го мисли. Тук нямаше нужда от име.

Прибрах телефона в джоба си, проврях единия си крак в отвора, наведох се и продължих да влача Уинстън.

Вонята тук бе още по-лоша — невероятно, но истина. Извън оградата я надушвах, но зад нея направо я ядях, вкусвах я воня по воня. Стомахът ми започна да се бунтува.

Замъкнах тялото още по-навътре в сметището, недалеч от една огромна планина от отпадъци. Отблизо купчината приличаше на един от онези храмове на слънцето, които бях виждал в Мексико Сити по време на една отдавнашна екскурзия с Диана. Беше още преди раждането на Ана и двамата прекарвахме сутрините в обикаляне на забележителностите, а следобедите — в унищожаване на черните си дробове с текила. Много секс, следван от продължителни пиянски дремки.

И сега какво?

Можеш да си мислиш най-общо каквото си искаш, но рано или късно определени начала те принуждават да търсиш отговори. Бях закарал тялото до сметището, бях го промъкнал през оградата от бодлива тел, бях го завлякъл до самото подножие на бога на отпадъците.

Погледнах ръцете си — същите ръце, които прегръщаха Диана, които биеха инсулинови инжекции на Ана, които бяха изследвали всеки сантиметър от тялото на Лусинда. Сега от тях бе поискано да свършат под прикритието на нощта съвсем друг вид работа. Да изкопаят гроб.

Започнах да копая, да събирам с шепи боклук, остри парчета тенекия и кости, лепкави парчета хрущял и мазнина, мукава и картон.

До момента се бях опитвал да остана равнодушен, но сега се заех с работата с истински религиозен жар. Сякаш спасението на душата ми и собственият ми живот зависеха от обективизацията на събитията от тази нощ. Просто миризми, просто ръце, просто тяло. Бях се съсредоточил единствено върху копаенето — такава и такава дълбочина с такава и такава скорост. Дупката се разширяваше.

Вече бях целият в боклуци, затънал чак до лактите. Намирах се опасно близко до момента на превръщането ми в боклук.

Някъде в далечината чух нещо — като тътен на буря, която може би идваше насам, а може би не. А може и да не бе никаква буря. Звукът бе малко тънък за буря. А и доколкото можех да преценя, нощта бе повече или по-малко безоблачна. После го чух отново — този път бях нащрек — и накрая разбрах какво е. И с разбирането си го представих — черни заострени уши, срязана опашка и остри бели зъби, от които капе слюнка.

Приближаваше се. Кучето от бунището на моите кошмари.

Закопах още по-бързо, като разхвърлях най-гадните неща наоколо, подобно на куче, което се мъчи да изкопае зарит кокал. И с всяка секунда чувах как истинското куче приближава — дочувах кратки излайвания и ръмжене сред купчините отпадъци, които приближаваха и приближаваха, сякаш миризмата ми го привличаше.

Дупката вече бе достатъчно голяма. Станах, поех дъх веднъж, после втори път, като се приготвях за последното физическо усилие за нощта.

Внезапно пред мен шумно се вдигна цял облак чайки — същинска ревяща буря, обхваната от дива паника. Видях две горящи очи, взиращи се към мен през бунището.

Всички онези клишета за страх — за това къде се проявява най-напред истинският страх — „буца в стомаха“… „тръпки по гръбнака“… всички те се оказаха верни. Усетих го и на места, които най-малко би могъл да очакваш. Отзад на врата ми, където всяко косъмче настръхна. В гръдната кухина, където започна да вибрира като басова колона.

Двете очи приближаваха, а заедно с тях — и звук, който направи на решето и малкото нерви, които ми бяха останали. Не беше лай, не — а ниско, постоянно ръмжене. От онези, които сякаш ти казват — „не си добре дошъл“.

Започнах бавно да отстъпвам — една малка крачка след друга, а кучето (не можех да определя породата му; да кажем, човекодав) приближаваше все повече и повече.

Изведнъж се обърнах и побягнах. Може би не трябваше да го правя. Може би бе по-разумно да не откъсвам поглед от него. „Никога не показвай на куче, че те е страх“ — така съветват майките децата си от незапомнени времена. Това вбесява кучетата още повече, кръвта им кипва и отприщва кръвожадните им инстинкти.

Но има нещо друго, което отприщва кръвожадните инстинкти още повече. Месото. А аз най-великодушно бях предоставил на кучето много месо. В образа на Уинстън.

Трябваха ми няколко минути — няколко минути, през които се промъквах през оградата и се прибирах в колата — за да установя, че кучето не ме преследва.

И тогава го чух. Хрущенето и звука на разкъсвана плът, съпровождани от лакомо мляскане и преглъщане.

Кучето от бунището изяждаше Уинстън.