Джеймс Сийгъл
Извън релси (33)

Извън релси 29.

Нещата се случват с определена цел. Така смяташе Диана. Нещата не са така случайни, както ни се струва — някъде там горе има невидим план, за който можем само да гадаем. Въпреки че може да ти се стори, че оркестърът свири фалшиво, някъде там в тъмното има диригент, който много добре знае какво точно прави.

Винаги съм се отнасял към подобен род мислене със здрав скептицизъм, но вече не бях толкова уверен.

Да вземем например съботата след посещението на полицая. Необикновено топла, превърнала в кал целия заден двор, който обхождах методично заедно с Къри и съсипвах обувките си. Бях се съсредоточил върху тази задача — да покрия всеки квадратен милиметър от двора и да го изчистя — само и само за да не се съсредоточавам върху други неща.

Бях обхванат от страх и паника. Правех всичко възможно да не ги покажа.

Така че когато Диана ме извика — нещо във връзка с автомобилната застраховка — едва я чух.

Искала да поднови застраховката ни, казваше тя. Да, точно така беше. Кимнах й като една от онези идиотски кукли, които поставят на задното стъкло на автомобилите рефлекторно движение, причинено и от най-малкото подрусване. Искаше да поднови застраховката и питаше къде е полицата.

Казах й. И отново се заех с онова, което правех.

След десетина-петнадесет минути тя се появи на задния вход с изражение, което ми беше повече от познато. Онова, което се бях надявал да не видя никога повече.

Разбира се, отначало си помислих: „Ана. Нещо е станало с Ана и трябва веднага да пусна чувала с боклук и да хукна към къщата“. Където несъмнено щях отново да видя дъщеря си в безсъзнание. Но в същия миг видях Ана да минава покрай прозореца в стаята си и чух звуците на последния албум на П. Диди. Изглеждаше съвсем наред.

Тогава какво? Умът ми потегли назад по пътя към сега, като трескаво търсеше нещо, което да обясни естеството на произшествието.

Чистех двора; тя бе излязла и ме беше попитала нещо… да, нещо за подновяването на застраховката. Питаше къде е полицата. И аз й казах.

В кантонерката, разбира се. На буква „З“ за застраховка. Нали така?

Само че това бе автомобилна застраховка. Автомобилна застраховка, която трябваше да се поднови. Така че в разхвърляната и направо хаотична система на подреждане на семейство Шайн нямаше да има нищо чудно, ако полицата се намираше не под буква „З“, а под „А“. „А“ като автомобил. В папка „А“.

Всичко това ме осени със скоростта на светкавица и, също като светкавица, ме остави замаян и обгорен. А може би дори мъртъв.

Точно тогава се зачудих дали нещата стават с определена цел. Защо например автомобилната ни застраховка трябва да се подновява сега, точно в тази минута, днес. Защо? И защо ме бе попитала къде е полицата точно в момента, когато бях така зает, че и през ум не ми мина да й кажа, че ще ида да я взема?

— Къде са парите на Ана, Чарлз? — попита Диана. — Какво си направил с тях?

 

 

Може би винаги съм знаел, че този момент ще настъпи.

Някои неща са прекалено големи, за да се скрият добре. Самите им размери не го позволяват. Ръбовете им стърчат навън и рано или късно се намира някой, който ги забелязва.

А може би аз самият исках да бъдат забелязани — нали всеки съвременен психоаналитик си изкарва хляба с подобни тълкувания? Може би наистина съм чистил градината, но същевременно някъде дълбоко в себе съм копнеел да изчистя живота си.

Трудно е да се повярва, че бях минал през всичко това, само и само за да го захвърля нарочно. Но пък нещата вече не бяха така прости.

— Какво си направил с тях? — попита ме тя.

И отначало сякаш онемях. Бяхме като в жива картина. Диана стоеше неподвижна на задната веранда, а аз — долу, с чувал за боклук, вонящ на кучешки екскременти.

— Занесох ги в банков сейф — излъгах през зъби. „Ще направя поне един опит да се измъкна от всичко това — помислих си. — Едно последно искрено отричане.“

— Чарлз… — Успя да ме укори само като ми произнесе името. Сякаш подобни безочливи лъжи не бяха достойни за мен. Прииска ми се да кажа — да, Диана, така е. Не знаеш в какво съм се забъркал. Така е.

Но не можех да кажа кой знае какво — все още не, не и когато това засягаше истината. Бях затънал до гуша. И го знаех.

— Чарлз, защо ме лъжеш? Какво става?

Можех да отрека и да кажа, че не я лъжа. Можех да изплюя нелепата история за банковия сейф — нелепа не защото не бе възможна, а защото дори и да ми повярваше, щеше да ми се наложи да й покажа акциите в понеделник. А това вече бе невъзможно. Можех да й кажа — това е положението, и точка. Но в края на краищата прекалено много я уважавах. В края на краищата прекалено много я обичах.

Така че макар и да знаех какво ще й причиня — че ще кажа истината, колкото и да е болезнена тя за нея — не можех да крия повече.

Започнах с влака. С онази забързана сутрин, с липсата на пари в брой и с жената, която плати глобата вместо мен.

Когато споменах Лусинда, видях как изражението на Диана се променя. Лицето й замръзна, както става при животните, когато усетят приближаваща опасност.

— После имах отвратителен ден в работата — продължих аз. — Изхвърлиха ме от поръчката за кредитните карти.

Диана очевидно се питаше какво общо има изритването ми от поръчката с липсващите сто и десет хиляди от фонда на Ана. Или пък с жената от влака.

Аз също се питах. Знаех, че има връзка, но не си спомнях каква точно. Може би нещо свързано с нуждата да поговоря с някого. Или беше просто предвестник на онова, което последва? Първата стъпка през ръба, преди да паднеш?

— После отново я видях — казах. По-точно би било да кажа, че бях тичал след нея, бях я търсел най-преднамерено. Но нима нямах право да отпусна газта поне мъничко?

— Какви ги говориш, Чарлз? — Искаше сбитата версия. Не се интересуваше от встъпления и пролози, когато й беше повече от ясно, че бъдещето й с мен балансира на ръба.

— Говоря за грешката, която направих, Диана. Страшно съжалявам. — Грешка. Нима това бе всичко? Хората непрекъснато правят грешки и след това се учат от тях. Надавах се, че тя ще погледне на нещата от тази страна. Макар че здравият разум и всичко, което знаех за Диана след осемнадесет години брак, ми казваше, че нямам никакъв шанс за това. И въпреки това…

Сега Диана седеше на стълбите. Отметна косата си и изправи гръб като човек, който очаква да бъде застрелян и въпреки това отчаяно се опитва да изглежда достойно. А аз? Аз вдигах пистолета в ръката си и дърпах спусъка.

— Имах връзка, Диана.

П. Диди продължаваше да се носи от прозореца горе. Къри лаеше по минаваща кола. И въпреки това светът около нас бе потънал в тишина, каквато не бях чувал никога. Тишина, много по-лоша от онази, която се бе настанила в къщата, откакто Ана се бе разболяла. Тишина толкова черна и безнадеждна, че си помислих, че всеки момент ще се разрева.

Вместо това заплака тя. Не високо и истерично. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи, сякаш я бях зашлевил през лицето.

— Защо?

Очаквах, че ще ми задава въпроси. Мислех си, че ще ме попита дали съм обичал онази жена. Или колко време е продължила връзката ми, или преди колко време е приключила. Но вместо това тя ме попита защо. Въпрос, който имаше пълното право да зададе, но за който нямах отговор.

— Всъщност не зная защо. Не зная.

Тя кимна. Сведе поглед към босите си крака, които сега изглеждаха странно крехки и раними на зелените дъски на верандата, като някакви новородени котета. После отново вдигна очи и ги присви, сякаш да ме гледа й причиняваше болка.

— А аз исках да кажа „как можа“, представяш ли си? Наистина. Но аз зная как си могъл, Чарлз. Може би зная дори защо си го направил.

„Защо? — помислих си. — Кажи ми…“

— Може би дори го разбирам — продължи тя. — Заради всичко, което се случи напоследък. Мисля, че мога да го разбера, наистина. Но не вярвам, че мога да ти простя. Съжалявам, но не мога.

— Диана… — започнах аз, но тя ми махна да млъкна.

— Приключила ли е? Тази връзка?

Най-сетне въпрос, с който повече или по-малко бях в състояние да се справя.

— Да. Напълно. Всъщност беше само веднъж, наистина…

Тя въздъхна, изпука пръсти и избърса очи.

— Защо ги няма парите на Ана, Чарлз?

Добре. Вече й бях разказал половината, но оставаше и още една половина, нали?

— Не е нужно да ми казваш нищо повече за връзката ти. Не искам да зная за нея — каза Диана. — Кажи ми само за парите.

И аз й казах.

Колкото се може по-пестеливо, колкото се може по-общо — от едно нещо се стигаше до второ, а от него — до трето. И можех да се закълна, че колкото и смислено да ми се струваше всичко — ужасно, но въпреки това смислено — за нея то бе пълна нелепица. Когато стигнах до момента, в който бях нападнат и пребит, дори забелязах нещо като съчувствие в очите й. Когато разказах кой бе дошъл в дома ни и бе поставил ръка върху главата на Ана — също. Но всичко продължаваше да й се струва безсмислено. Може би виждаше нещо, което аз не можех. Може би можеше да забележи местата в измъчената ми история, когато бих могъл да направя нещо различно, когато това различно нещо направо е крещяло да бъде направено. Или може би защото бях премълчал нещо. Нещо важно и абсолютно необходимо, за да се разберат събитията истински.

— И му дадох парите — завърших. — За да я спася.

— И никога не си помислял да се обадиш в полицията? Или да кажеш на мен?

„Да“, исках да й отговоря. Бях си мислил да отида в полицията или при нея, което всъщност беше почти едно и също. Но когато си го мислех, си представях начина, по който щеше да ме погледне — начина, по който ме гледаше сега. Затова не го бях направил. И сега наистина не бих могъл да отида в полицията, макар и да нямаше вече никакво значение, тъй като бе напълно възможно полицията да дойде при мен.

— Тези пари… — прошепна тя. — Парите за Ана…

Каза го по начина, по който съм чувал инвеститори да споменават имената един или друг фонд, докато преглеждат борсовите страници на път за работа. „Фондът Драйфус… Фондът Морган… Обединеният фонд…“ Сякаш споменаваха имената на скъпи покойници, които никога вече няма да се върнат.

— Трябва да идеш в полицията, Чарлз. Трябва да им кажеш какво се е случило и да върнеш парите. Те са на Ана.

Бях й разказал историята с един пропуск — пропуск, който се надявах да не е чак толкова голям, че да бъде забелязан. Грешах. Тя правеше съвсем разумно предложение, на което нямах разумен отговор. Защитата на Лусинда от съпруга й нямаше да свърши работа — не и за Диана, особено когато защитата й струваше на дъщеря ни повече от сто хиляди долара.

Онова, което не знаеше, бе, че се мъча да предпазя себе си.

— Има още нещо — казах и буквално видях как Диана се свива. „Не ми ли каза вече достатъчно? — сякаш казваше лицето й. — Какво по-лошо може да има от това?“

— Помолих един човек за помощ — казах аз и си помислих, че продължавам да лъжа. Не бях помолил Уинстън, а го бях заставил. От друга страна, Уинстън всъщност не ми помогна толкова, колкото ме бе натопил. — Помолих един човек да подплаши Васкес.

— Да го подплаши? — Макар и почти изпаднала в шок, Диана бе достатъчно схватлива, за да види неизбежните пукнатини в плана ми, и ми го казваше. Казваше ми, че когато молиш някого да подплаши някого другиго, има десетократно по-голяма опасност. Че онова, което започва с юмрук в лицето, може да завърши с нож в сърцето. Или с куршум в главата.

— Той заплашваше семейството, Диана. Беше стигнал до дома ни.

Когато някой ме обича, и аз го обичам, ми бе казала навремето Диана. Това беше правилото, което следваше в живота си, нейното кредо, нейното лично символ верую. Но сега тя се намираше в най-тежката битка в живота си, около нея падаха бомба след бомба и едва ли някой би се обзаложил, че любовта й ще оцелее. Доколкото можеше да се съди по лицето й, аз лично не бих. Мисля, че й беше трудно да ме познае — да види в човека пред себе си любящия и мил съпруг, когото познава от осемнадесет години. Не и този тип, който е имал съмнителна връзка, плащал е на изнудвач заради нея и дори е наел човек, за да го отърве от изнудвача. Нима е възможно?

— Не знаех какво друго да направя — глупаво казах аз.

— Какво стана?

— Мисля, че Васкес го е убил.

Тя рязко пое дъх. Дори сега, след като несъмнено бях разбил на пух и прах всички илюзии, в които бе вярвала така всеотдайно, продължавах да я изненадвам. Връзка — достатъчно лошо. А сега и убийство.

— О, Чарлз…

— Мисля… сигурен съм, че онзи човек — онзи, който умря, може би ме е записал. Насадил ме е един вид.

— Какво искаш да кажеш с това „насадил ме е“?

— Той беше бивш затворник, Диана. Бивш затворник и информатор, така мисля. Може би е бил принуден да го направи.

— Да не искаш да кажеш…

— Не зная. Не съм сигурен. Но се тревожа.

И тя също. Но може би най-големият повод за тревогите й бе къде отива любовта, когато си отиде. Тази нейна постоянна отдаденост, която бе смачкана с юмруци, ритана и стъпкала в калта. Къде?

— Знаех, че нещо не е наред, Чарлз. Забелязах, че липсват пари — може би когато си взел първите десет хиляди. Помислих си, че просто съм си въобразила. Затова не казах нищо. Може би си въобразявах всичко — начина, по който се държеше. Часовете, в които те нямаше. Всичко. Помислих си, че може би има жена. Но не исках да го повярвам. Чаках да ми кажеш нещо, Чарлз…

И сега вече й бях казал. Много повече от онова, което си бе въобразявала.

Зададе ми още няколко въпроса — от онези, които очаквах. „Що за жена е тя всъщност? И тя ли е семейна? Наистина ли беше само веднъж?“ Но виждах, че всъщност не ги задава от сърце. Както и други, които й тежаха на сърцето — ако изобщо бе останало нещо от него. Доколко сериозно съм загазил с полицията и така нататък.

Накрая ми каза да се махна от къщата. Не каза кога и за колко дълго, но искаше да се махна.

 

 

След няколко седмици — седмици, през които се мъчех да я избягвам и лягах в спалнята за гости, след като Ана заспиваше — намерих един обзаведен апартамент във Форест Хилс.