Джеймс Сийгъл
Извън релси (7)

Извън релси 4.

Нещо ставаше.

Елиот го бе предупредил, че възложителят на поръчката за кредитните карти е дошъл да говори с тях. Или по-точно — да им вдигне скандал.

Изостанали срокове, лоша организация, безотговорни служители… все щяха да си изберат нещо.

Макар че истинската причина бе същата, която се среща винаги. Особено напоследък.

Икономиите.

Бизнесът просто не вървеше. Конкуренцията бе прекалено засилена, клиентите — твърде много, възможностите за избор — също. Здравият разум отстъпваше пред угодничеството.

Щеше да е от онези срещи — като посещение в директорския кабинет, като „я седни сега малко с баща си“, като мъмрене в педагогическата стая. Все места, където трябва да стоиш мирно и да повтаряш — да, сър, слушам, сър, благодаря, сър.

Един поглед към киселата физиономия на Елън Вайшлър на влизане в заседателната зала бе достатъчен, за да потвърди очакванията му.

Тя изглеждаше така, сякаш бе опитала вкиснато мляко или бе помирисала нещо гадно. Знаеше и какво точно. Последната реклама, която бяха направили за компанията й, бе истински триумф на посредствеността. Лоша игра, лош сценарий и лошо приемане. Нямаше никакво значение, че им бяха предложили друга реклама. Че те умоляваха, настояваха и бяха готови дори да пълзят по пода, само и само да се доберат точно до този сценарий. Нямаше значение, че първият вариант бе почти добър — остроумен, дори весел — докато клиентът (и по-специално Елън) не се намеси с цялата си компетентност и не започна да сменя кадри, сцени и идеи — всяка следваща по-плоска от предишната, — докато накрая нещата не приключиха с тъпото куче, размахващо опашка по пет пъти на ден във веригите магазини из цялата страна. Нямаше значение, защото рекламата бе тяхно творение и парите — 17 процента от сметката за 130 милиона, ако трябва да сме точни — спираха дотук.

Естествено това дотук бе Чарлз.

Поздрави Елън с формална целувка по бузата. Докато се навеждаше, си помисли, че май щеше да е по-добре, ако просто се бе ръкувал с жената, която след малко щеше да го направи на пух и прах.

— Така… — каза Елън, когато всички заеха местата си. В залата бяха Чарлз, Елиот, двама счетоводители (Мо и Ло), Елън и нейните хора. „Така“ — по същия начин, по който го казваше майка му, когато намираше под леглото му „Плейбой“. Така. Дума, настояваща за обяснения и посипване на глави с пепел.

— Предполагам, че не си дошла, за да ни увеличиш комисионата — обади се Чарлз. Естествено, каза го като майтап, но никой не се засмя. Физиономията на Елън си остана все така вкисната. Ако не стана и още повече.

— Имаме да обсъждаме някои сериозни въпроси — каза тя.

„Ние също. Не искаме вечно да ни казваш какво да правим. Не искаме да не ни обръщаш внимание, да ни омаловажаваш, да ни игнорираш, да ни крещиш. Освен това не обичаме вкиснати физиономии“ — за малко да изтърси Чарлз.

— Разбирам — каза вместо това той. И го каза с толкова гузен вид, че беше направо проява на висше актьорско майсторство.

— Явно си говорим, говорим, а никой не слуша — каза Елън.

— Ами, ние…

— Точно това имах предвид. Изслушай ме. После говори.

На Чарлз му се стори, че Елън е прекрачила границата на гнева и е станала откровено груба. Че ако бяха познати, щеше вече да си излезе от стаята. Че ако не беше клиент, струващ 130 милиона, щеше просто да й каже да върви по дяволите.

— Разбира се — каза той.

— Всички сме съгласни относно общата стратегия. Всички я подписахме. И след това вие започнахте непрекъснато да променяте едно или друго в различни посоки.

Тези посоки бяха остроумието, хуморът, забавните моменти и всичко друго, което би накарало евентуалния консуматор да седне и да изгледа рекламата.

— Става въпрос за последната реклама.

„Именно.“

— Съгласихме се с проекта. Казахме, че трябва да бъде направен по определен начин. След това ни изпратихте версия, която нямаше нищо общо с одобрената. С всички онези тъпи нюйоркски лафове в нея.

Ако вместо „версия“ бе използвала „бълвоч“ примерно, едва ли щеше да звучи кой знае колко по-гадно.

— Нали знаете, винаги се мъчим да…

— Казах да ме изслушаш.

Определено бе станала груба и вече бе на път да започне да го унижава. Чарлз се запита дали някой би могъл да се измъкне от подобно състояние.

— Принудени сме да ви върнем поръчката и да настояваме да я изработите точно по начина, по който ви беше казано. — Тя замълча и огледа останалите около масата.

Паузата никак не се хареса на Чарлз.

Не беше от онези, които са покана за отговор. Не беше и от онези, които правиш, за да си поемеш дъх. Беше пауза, която намекваше за нещо по-лошо, отколкото се вижда на повърхността. От паузите на гаджетата ти, преди да ти отрежат квитанцията и да те лишат от всякаква надежда. От безскрупулни контрольори, напиращи да ти връчат талона за глобата. От интернистите от спешното отделение, които ти обясняват какво точно не е наред с дъщеря ти.

— Мисля, че имаме нужда от смяна на курса — каза Елън.

Какво означаваше това? Нещо повече от проста неприятност. Да не би да се отказваше от агенцията?

Чарлз погледна Елиот, който — странна работа — също бе забил очи в масата.

И разбра.

Елън не се отказваше от агенцията.

Отказваше се от него.

Вън от проекта. Десет години работа, четиридесет и пет реклами, значителен брой браншови награди — нямаше никакво значение.

Отговорът беше — не. Не би могъл да се възстанови след подобен удар. Елиот — сигурно, но не и Чарлз. Освен това му стана ясно, че Елиот е знаел предварително. Никой не предприема подобна стъпка, без да информира предварително.

„И ти ли, Бруте?“

Никой не проговори. Паузата не бе просто бременна. Беше бременна с тризнаци — с ядосани, врещящи тризнаци. Чарлз се уплаши, че всеки момент просто ще блъсне глава в масата и ще се разреве. Не му трябваше огледало, за да разбере, че е почервенял като рак. Нямаше нужда от психиатър, за да научи, че на самочувствието му е нанесен жесток удар.

Елън се прокашля. Така. След като на няколко пъти му забрани да си отваря устата, сега го чакаше да каже нещо в отговор. Чакаше потвърждаването на капитулацията.

— Значи искаш да изхвърча от бизнеса.

Искаше думите му да прозвучат безчувствено и може би дори малко предизвикателно. Но не успя. Гласът му бе писклив и отбранителен, направо жалък.

— Естествено, дълбоко ценим всички чудесни неща, които направи — започна тя. След това той сякаш се изключи. Мислеше си, че една агресивна компания, един агресивен президент можеше и да се застъпи за тях — да каже ние определяме кой да свърши работата и този човек е именно Чарлз. Може би. Ако поръчката не беше толкова сериозна, ако бизнесът вървеше по-добре, ако не прекарваха толкова голяма част от времето в пълзене на колене.

Но Елиот продължаваше да гледа надолу и да драска в бележника си, сякаш да си запълни времето, докато Чарлз го подлагаха на публична вивисекция. А може би просто правеше сметки — 130 милиона долара срещу Чарлз Шайн. И всеки път стигаше до един и същ резултат.

Чарлз не й позволи да довърши.

— Какво пък, беше весело. — Помисли си, че най-накрая е уцелил верния тон. Цинизъм на отегчен от света човечец, примесен с жилка благородно достойнство.

Излезе от заседателната зала, сякаш обгърнат от някаква гореща мъгла. Чувстваше се, сякаш излиза от котелно.

И се озовава в напълно друг климат. Светът се простираше пред него. Можеше да го види в лицата на останалите, както и те в неговото. Почти не обърна внимание на секретарката си, влезе в офиса си и затвори вратата.

По-късно, след като всичко около него се бе разпаднало, щеше да му е трудно да повярва, че всичко е започнало точно тази сутрин.

И по този начин.

А в момента седеше в затворения кабинет и се питаше дали утре Лусинда ще е във влака.