Джеймс Сийгъл
Извън релси (36)

Извън релси 32.

Беше рожденият ден на Ана.

Никога не го бях пропускал. Не можех да си представя да го пропусна и сега. Можеше понякога да свие мрачно рамене, когато й носех разни подаръци („Рожден ден, голяма работа!“), но бях убеден, че никога няма да ми прости, ако не присъствам. И тогава щях да имам две Шайн, решени да не ми простят. А си имах достатъчно грижи и само с една.

Затова когато позвъних вкъщи и вдигна Диана, казах:

— Моля те, не викай Ана веднага. Искам да поговоря с теб.

Тя въздъхна.

— Да, Чарлз?

Е, поне се обърна към мен по име.

— Наближава рожденият ден на Ана — казах аз.

— Зная кога е рожденият й ден.

— Да. Не мога ли да дойда за него? Ще ме намрази, ако си помисли, че съм останал в Калифорния и съм го пропуснал.

— Не съм готова да те приема вкъщи, Чарлз.

Да, това беше проблем. Диана не бе готова. Колкото до мен, бях повече от готов, разбира се.

— А не бихме ли могли… ами ако кажа, че идвам само за рождения й ден и след това трябва да тръгвам веднага обратно?

— Не зная…

— Диана, това е рожденият й ден.

— Виж… можеш да пренощуваш, става ли? Но на сутринта трябва да си тръгнеш.

— Разбирам. Чудесно. Благодаря ти.

Почувствах се малко странно да благодаря на жена си, че ми е позволила да остана за през нощта в собствения си дом. Не като онеправдан. Просто странно. Но в края на краищата важното беше, че бе казала „да“.

 

 

Когато застанах на вратата на кухнята с подарък в ръка (бях купил три диска според препоръките на консултант във „Вирджиния Рекърдс“), Ана седеше до плота, набиваше ядки и гледаше MTV с очи на зомби.

— Тате! — Дъщеря ми, която обикновено предпочиташе да държи детския си ентусиазъм под строг контрол, изглеждаше неприкрито радостна да ме види. Но не толкова, колкото аз се радвах да видя нея. Тя скочи и се хвърли в обятията ми. Прегърнах я толкова силно, сякаш животът ми зависеше от това. А може би така и беше.

Тъкмо се канех да я попитам къде е майка й, но в този момент тя влезе в кухнята. Нямах представа как да постъпя — чувствах се неловко като на първа среща. Не знаех как да я поздравя, какво да й кажа. Стори ми се, че тя също е малко объркана и не знае как да постъпи. И двамата се поколебахме, след което негласно се споразумяхме да си разменим формални прегръдки с цялата формалност на здрависване между отборите след края на хокеен мач.

— Как беше в Калифорния? — попита ме тя, явно решена да изпълни представлението докрай.

— Чудесно. Но още не е приключило. Трябва да се връщам там утре сутринта.

Това очевидно бе нещо ново за Ана и тя незабавно се нацупи.

— Тате…

— Съжалявам, миличка. Нищо не мога да направя. — Е, поне казвах самата истина.

— Исках да ме видиш как пея на пролетния концерт. Имам солово изпълнение.

— Е, не ставай професионалистка, докато не завършиш училище.

Опитът за шега се провали. Ана пак се обърна към телевизора. Обидена и сърдита.

— Някой ще ми даде ли малко сок? — каза тя. Ръцете й внезапно затрепериха. Държеше дистанционното и то подскачаше.

— Да не ти е паднала захарта, скъпа? — Диана бързо отвори хладилника.

— Не. Треперя, защото така искам.

Диана ми хвърли един поглед. „Виждаш ли през какво минавам — казваха очите й. — Влошава се.“

Извади портокалов сок и наля половин чаша.

— Заповядай…

Ана взе чашата и отпи глътка.

— Мисля, че трябва да пийнеш още малко — каза Диана.

— О, „мислиш“? — Ана винаги бе много чувствителна към всякакви предложения какво трябва и какво не трябва да тъпче в собственото си тяло. Продължаваше да трепери.

— Хайде, миличка — казах аз.

— Нищо ми няма — каза Ана.

— Не си…

— Добре! — Ана грабна чашата и тръгна към вратата. — Защо не ми се махнете от главата?

— Уплашена е — каза Диана, след като дъщеря ни излезе. — Кръвната й захар непрекъснато скача нагоре-надолу. Когато се уплаши, става заядлива.

— Да. Зная — казах аз.

„Защо сте ме нарекли Ана?“ — питаше дъщеря ни, когато бе съвсем мъничка.

„Защото си част от мен — отвръщаше й Диана. — Диана, виждаш ли?“

— Трябва да довърша сметките — каза Диана. Което внезапно ми напомни, че скоро може и да имаме проблем с плащането на тези сметки.

Диана излезе от кухнята.

Още ми трябваше картичка за рождения ден. Тъй като и дъщеря ми, и жена ми ми бяха ядосани, реших, че моментът е подходящ да ида до магазина на Мерик Роуд и да купя една.

Когато влязох, една възрастна жена си купуваше лотарийни билети.

— … осем… седемнадесет… тридесет и три… шест… — равнодушно изброяваше сякаш безкрайна поредица от числа. — … девет… двадесет и две… единадесет…

Отидох в дъното, където бяха картичките. Разбира се, не бяха просто поздравителни картички. Имаше картички за годишнини, със съболезнования, с пожелания за скорошно оздравяване, по случай завършване на учебната година, за Св. Валентин, благодарствени картички и така нататък. Застанах пред раздела с картички за рожден ден и за миг се обърках от всички подраздели — Честит рожден ден, мамо, сине, съпруго, тъщо, бабо, най-добри ми приятелю, братовчеде. Както и дъще — имаше го някъде. След като открих категорията, трябваше да избера и подходящия тон. Весел? Тържествен? Или сантиментален? Бях склонен да се спра на сантименталния — и без това в последно време се чувствах по този начин. Имаше и много сантиментални картички, разбира се. Повечето с цветя на лицето и кратки стихотворения вътре. Само че стихотворенията не бяха толкова сантиментални, колкото отвратителни и блудкави — от сорта на „любовта е ваза, в която не цъфти омраза“.

Например:

На моето пораснало момиче.

Туй стихче е за мойто птиче.

Обичам те от все сърце,

обичам твоето усмихнато лице.

Знай, че на татко любовта

достига края на света.

Притеснявах се, че ако занеса подобно нещо у дома, Ана ще го накъса на парченца и ще го изхвърли. От друга страна, ако исках да съм сантиментален и донякъде интелигентен, изборът ми бе ограничен. Имаше картички, на които не пишеше нищо — така можеше да бъдеш колкото интелигентен, толкова и сантиментален — както ти се хареса. Върху тях обикновено имаше някакви черно-бели снимки — да кажем, снежно поле в Мейн или пък пуст планински поток. Сякаш ти казваха — тъпите стихчета са за ограничените умствено маси, ето ти нещо по-емоционално. Но не можех да определя дали точно днес съм с точно такава нагласа. Тогава какво?

До стендовете с картичките имаше и по-засукани подаръци. Керамични сърца с надписи от рода на „Най-добрата мама на света“. Топка за голф „За страхотния татко“. Изкуствени цветя. Звънец „Дзън-дзън“. И няколко рамки за снимки.

Не я забелязах веднага.

Оглеждах се, ровех сред керамиката и евтината пластмаса, взех топката за голф, подрънках със звънеца. Дори се обърнах отново към картичките с намерение най-накрая да направя избора си. Само че изпитах нещо, което бихте могли да наречете зърване с периферно зрение. Бихте могли, въпреки че не беше съвсем точно. Не видях нещо с крайчеца на окото си. Просто си спомних, че съм го видял.

Да, звънецът. И глупавата топка за голф. И керамичните сърца. Продължавай нататък. Ето там.

Беше във втората рамка.

Също и в третата.

Както и в трите малки зад нея. И в голямата рамка, украсена с преплетени метални цветя.

— Мога ли да ви помогна? — Гласът като че ли идваше някъде много отдалеч.

Снимката в рамките.

Бяха ги сложили, за да ти покажат колко красиво ще изглеждат, ако си ги занесеш вкъщи и сложиш в тях своите снимки. Ти и жена ти на сватбеното тържество в Нантъкет. Близнаците като Хензел и Гретел от отдавна минал Ден на Вси светии. Къри като мъничко кутре със сладка муцунка. Защото на хората им липсва въображение. Искат да видят някакви лица в рамките, за да знаят какво да очакват, когато поставят рамката над камината.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — Гласът този път бе по-настоятелен, но сякаш идваше иззад някаква стъклена преграда.

Зад стъклата на рамките имаше снимка на малко момиченце. Люлееше се на люлка някъде извън града, с разпиляна във всички посоки руса коса. Покрито с лунички лице, чипо носле и сладка усмивка. Същински модел на безгрижното детство. Защото детето беше модел. Зад люлката имаше гримьори, фризьори и гардеробиери. Само че не се виждаха.

— Сър, чувате ли ме?

Бях виждал тази снимка.

„Показах ти моята, сега ти ми покажи своята.“

Помните ли?

Беше видяла снимката на Ана в портфейла ми, затова поисках да видя нейните снимки.

„Показах ти моята, сега ти ми покажи своята.“

И тя се бе засмяла. Бях накарал красивата Лусинда да се разсмее на глас, след което тя бръкна в кожената си чанта и ми го показа.

Малкото момиченце на люлката. Някъде извън града.

„Божествена е.“ Така бях казал.

А тя ми бе благодарила. „Понякога го забравям.“ Двама родители, разменящи си комплименти за децата си. Разговор между пътуващи към работата си служители. Нищо особено.

Абсолютно нищо.

„Понякога го забравям.“ Може би защото не е трудно да забравиш нещо, което всъщност нямаш.

Беше ми показала снимката на детето си, само че то не бе нейното дете. А нечие друго.

— Сър? Добре ли сте? — Отново продавачът. Сигурно се питаше какво ли ме е сполетяло.

Е, бих му казал. Изумително прозрение, ето какво.

Бях сляп. А сега прогледнах.