Джеймс Сийгъл
Извън релси (39)

Извън релси 35.

Човекът на рецепцията каза:

— Добре. За колко време я искате?

Беше същият, който ми бе дал ключовете за стая 1207 през ноември, когато стоях пред него, а Лусинда ме бе хванала под ръка.

Намирах се в хотел „Феърфакс“ и администраторът ме питаше за колко време искам да наема стая 1207.

Добър въпрос.

— Колко струва за две седмици?

— Петстотин двадесет и осем долара — каза той.

— Отлично — казах аз. Средствата ми бяха изтънели. А цена 528 долара си беше направо находка за Ню Йорк. Дори за стая с петна от кръв по мокета и дюшек, пропит с миризмата на секс.

Платих в брой и получих ключа. Върху изтърбушеното канапе — единствената истинска мебел във фоайето — имаше купчина списания. „Спортс Илюстрейтид“ от миналата година, „Попюлър Механикс“, два броя „Ебъни“ и стар „Ю Ес Нюз & Уърлд Рипорт“ със заглавие „Сняг в Палм Бийч“. Взех „Спортс Илюстрейтид“.

Пътувах в асансьора с някакъв мъж, облечен в яке на университета в Оклахома. Всъщност може би наистина беше оттам. Имаше леко смаяния вид на турист, подлъгал се по снимката на първата страница на рекламна брошура. Снимка, направена сигурно през 1955 г., когато „Феърфакс“ все още се е радвал на чековете на благосъстоятелни граждани. Сигурно вече бе пробвал късмета си на „Тука има — тука няма“ и си бе поръчал оригинален „Ролекс“ от мъжа на ъгъла. Изглежда, вече бе готов да си тръгне към къщи.

Както и аз.

Но имах да изпълнявам задача, затова не можех да го направя.

За миг, докато се мъчех да се преборя със заяждащата ключалка, изпитах опасението, че в стаята някой ще ме нападне. Разбира се, никой не го направи. Но въпреки това поех с облекчение дъх, когато най-сетне влязох и затворих вратата.

Стаята изглеждаше малко по-малка, отколкото ми се бе сторила преди, сякаш въображението ми я бе направило някак си по-съизмерима с онова, което се бе случило тук. Но това бе просто стая в западнал евтин хотел, достатъчно голяма за двама души, които предпочитат да стоят плътно прилепени един към друг. Стая, която подбуждаше към секс ако не с друго, то поне с ограничените си размери. Бе от онези помещения, в които двама души са компания, а трима — катастрофа, както си спомнях от това какво бе да седя на стола и да гледам какво става, сякаш от птичи поглед.

Легнах на леглото, без да свалям обувките си, и затворих очи. Само за няколко минути.

Когато ги отворих, се беше почти стъмнило.

Отначало нямах никаква представа къде се намирам. Нима съм в леглото си у дома? Нима Диана е до мен, или е слязла долу, за да забърка нещо вкусно за вечеря? А Ана е в съседната стая и разговаря по интернет с приятелите си, а учебниците и тетрадките й са разхвърляни по цялата стая, за да отклонят вниманието ми?

В стаята миришеше на мухъл. По-силно дори отколкото в обзаведения ми апартамент. Матракът бе твърд и на буци. Призрачните образи на стол и маса, които не познавах, стърчаха до леглото. И накрая се събудих, сякаш от радиобудилник, нагласен да свири прекалено силно. Изстенах, трепнах и се огледах да намеря бутона, но такъв нямаше.

Станах и отидох в банята, за да наплискам лицето си със студена вода. Тялото ми бе цялото изтръпнало, устата ми бе пресъхнала. Погледнах часовника си. Седем и двадесет и пет.

Бях проспал целия ден. Когато се върнах до леглото, видях на пода да лежи броят на „Спортс Илюстрейтид“, който бях взел от фоайето долу.

Погледнах датата.

Осми ноември.

Една седмица преди да се кача на влака в 09:05 за Пен Стейшън и светът около мен да започне да се сгромолясва.