Джеймс Сийгъл
Извън релси (45)

Извън релси 41.

Декстър бе дошъл в разгара на битката.

Никой не бе чул как вратата се отваря, докато се търкаляхме по пода.

Декстър взе пистолета ми, свали с небрежно движение на палеца предпазителя и насочи дулото към главата ми.

Хванаха ме и ми запушиха устата. Вързаха ръцете ми отзад със собствения ми колан. Свалиха обувките ми и напъхаха единия ми студен и влажен чорап в устата ми.

Същото направиха и със Сам. За миг той се опита да се съпротивлява и Васкес го изрита в главата.

Надушвах кръвта на Сам.

Миришеше почти сладко, но като знаех откъде идва, от тази сладникавост ми се гадеше. Това беше проблем. Защото ми се прииска да повърна, а мисълта да повърна с чорап в устата ме накара да изпадна в паника.

А и не ми бе по-трудно да се паникьосам в действителност, отколкото на думи. Запитах се как ли смятат да постъпят с нас — със Сам и с мен. Имах силното чувство, че те самите все още не знаят.

Изглеждаха объркани. Тихо си мърмореха — понякога на испански, понякога на английски.

— Nosotros tenemos que hacer algo — казваше в момента Лусинда.

Бях учил една година в гимназията испански, но единствената дума, която си спомнях, бе gracias. Въпреки това усещах смущението им.

Чух Васкес да шепне нещо на Лусинда.

— После… можем да идем… в Маями и…

В думите му имаше смисъл. В края на краищата Сам вече им беше безполезен — като дойна крава, разболяла се от неизлечима болест. Всичките им усилия и време, за да го домъкнат тук, се бяха оказали напразни.

Бяха съвсем основателно разстроени. Изобщо не бяха щастливи от факта, че се бях появил. Аз бях причината за провалянето на плановете им. Аз. Бях им развалил работата и им бях създал проблем, който не бяха очаквали. Защото оръжията им бяха страхът и измамата, а аз бях направил тези оръжия абсолютно безполезни.

В такъв случай какво оставаше?

— Ти, мръсен шибан… — Васкес седеше на леглото, поставил ръце на коленете си. Говореше на мен. — Казах ти повече да не ми погаждаш лайняните си номера. Казах ти да си ходиш на Лонг Айланд и да си стоиш там, нали? Преди изгуби пари, скапаняко. Пари. Трябваше да си благодарен на бога. А сега какво ще правиш, а?

Може би да се моля.

Мисълта за молитвата идваше не от заплахата в думите му. А от факта, че самият Васкес сякаш изглеждаше уплашен, докато ги изговаряше. „А сега какво ще правиш, а?“ — сякаш това бе въпросът, който си задаваха те самите. И отговорът не им харесваше. Когато внушаващи страх хора започват да говорят уплашено, тогава вече можеш наистина да започнеш да се страхуваш.

Тримата заедно влязоха в банята. Някой — мисля, че беше Декстър — възразяваше срещу нещо. Чувах как гласът му става все по-висок и нервен.

Когато излязоха, Декстър не изглеждаше никак доволен. Сякаш беше изгубил.

Двамата с Васкес явно тръгваха нанякъде.

— Десет минути… — чух Васкес да прошепва на Лусинда. — И после се махаме… Малката Хавана… мой братовчед…

Двамата с Декстър излязоха.

— Какво ще правите с нас? — измуча Сам през чорапа в устата си.

Лусинда не му отговори.

— Няма да кажа на никого — продължи Сам. — Ако ме пуснеш, няма да кажа нито думичка, кълна се. Моля те…

Лусинда продължаваше да мълчи. Може би така й бе наредено — никакво общуване с врага. Може би след нуждата да разговаря със Сам месеци наред сега й бе приятно да не й се налага да го прави. А може би знаеше точно какво ще направят с нас и бе решила, че е по-добре да не го споменава.

— Чорапът… задушава ме — изстена Сам. — Моля те…

Лусинда най-накрая реагира, но не с думи. Стана и отиде до Сам — съвсем кратка разходка, не повече от три-четири крачки.

— Моля те — продължаваше Сам, — махни го… моля те… Задушавам се…

Лусинда посегна, за да му махне чорапа.

В мига, в който ръката й докосна устата му, той я захапа. Лусинда изкрещя.

Може би се бе запитал същото, което се бях питал аз. И бе достигнал до същите отговори. Сигурно и той бе решил, че няма какво да губи.

Тя го изрита — „Скапаняк!“ — с надеждата да се освободи, но Сам стискаше като питбул — от онези, които ги обучават да залавят крадци и да не ги пускат, дори и да бъдат застреляни.

Лусинда крещеше и удряше главата му с другата си ръка, но Сам продължаваше да стиска, за да спаси скъпоценния си живот.

Опитах се да стана и да отида до тях, но трябваше да пълзя, защото ръцете ми бяха завързани на гърба. Наложи се да се придвижвам на прекъсвания. Опитвах се да помогна на Сам. Защото всеки момент щеше да се случи нещо лошо. Виждах го.

Първо, защото Лусинда най-накрая бе успяла да освободи ръката си от устата му. Второ, беше вдигнала пистолета в лявата си ръка и го стовари върху главата на Сам. Устата на Сам бе окървавена. Нейната и неговата кръв се смесваха пред очите ми, защото Лусинда стовари пистолета в лицето му още веднъж. След това отново и отново.

— Моля те — моля те, аз съм баща… Имам три деца — стенеше Сам. Докато пистолетът разбиваше челюстта му. Докато чупеше носа му. Предполагам, че се надяваше по този начин да я накара да престане да го удря. Но думите му само я вбесиха още повече. — Три деца… моля те… баща — продължи да стене Сам, но Лусинда не спираше да го удря. Все по-силно и по-силно. Чувах ударите на метал в кост. Сякаш й казваше — удари ме, а тя изпълняваше желанието му.

Успях да се придвижа на двадесет сантиметра, на тридесет сантиметра, на една крачка по-близо до тях, когато разбрах, че няма смисъл.

Вече не.

Сам беше мъртъв.

 

 

Васкес и Декстър се върнаха.

Декстър носеше два чувала за боклук — от онези здравите, достатъчно големи, за да поберат шумата от цяла градина. Или пък два трупа.

Може би затова никой не се впечатли особено, когато видяха, че Сам е мъртъв. Васкес дори го срита леко, за да се увери напълно.

— Ухапа ме — каза Лусинда и Васкес кимна.

След това взе една възглавница и се обърна към мен.

— Време е за сън.

„Васкес е въоръжен, но не иска да рискува да го чуят.“

Щяха да ме удушат.

След като Лусинда уби Сам, аз бях зает с нещо. Докато тя ставаше и отиваше в банята да измие кръвта от ръцете си и докато гледах бездиханното тяло на Сам, се бях сетил нещо. Декстър бе взел пистолета ми и го бе дал на Лусинда, когато двамата с Васкес излязоха.

Което означаваше, че има още един пистолет.

Пистолетът на Васкес. Къде се беше дянал?

Под леглото. Бях го избил от ръката му и го запратих някъде под леглото.

Може би на не повече от метър и половина от мен.

„Ще ме удушат.“

Докато Васкес и Декстър се върнат, бях успял малко да разхлабя възела и се бях преместил до не повече от половин метър от пистолета.

Достатъчно, за да го достигна. Стига да можех да освободя ръцете си навреме.

— Време е за сън — каза Васкес.

Не е вярно, че животът преминава като на лента пред очите ти.

Мога да ви го кажа със сигурност.

Казват, че това се случвало в момента непосредствено преди смъртта, но не е вярно. Или поне не за мен. Пред очите ми не мина целият ми живот. А само една съвсем малка част от него.

Бях на седем години и бях на брега на океана.

Опитвах се да карам сърф и не внимавах. Една висока вълна ме събори от дъската и ме завлече на дъното. Когато ме измъкнаха, бях посинял, погълнал много вода и (ако не бяха усилията на спасителя) мъртъв. Оттогава винаги се бях страхувал от удавяне. От онзи ден всеки сън, свързан със смъртта, беше свързан с давене. С липса на въздух в дробовете ми.

Точно този момент от живота си видях и сега.

Преди Васкес да постави бялата възглавница върху устата ми, успях да си поема дълбоко дъх.

Обикновено издържах три минути, без да дишам. Може би дори четири.

Старт.

Възглавницата миришеше на пот и прах. Раздвижих ръце зад гърба си, за да охлабя още повече възела на колана.

Натиснах навън с двете китки едновременно. Отпуснах ги. После натиснах отново. И отново ги отпуснах.

Беше болезнено като коремна преса. Васкес ме натискаше с цялата си тежест. Едва успявах да раздвижа ръцете си.

Но не се отказвах. Въпреки че коланът ми прерязваше кожата като някакво затъпено острие.

Ставаше бавно. Чух някой да минава покрай мен. Леглото изскърца. Лусинда прочисти гърлото си. Някой пусна радиото.

Ръцете ми не помръдваха. Продължавах да се напрягам и да натискам, но беше като да буташ заключена врата. Или като да тичаш насън. Натисках, но нищо не поддаваше. Гръдният кош започна да ме боли. Имах чувството, че ръцете ми се измъкват от ставите си. И ми крещяха.

„Не! Няма да успееш. Невъзможно е. Забрави.

Спри!“

Дробовете ми лумнаха в пламъци. Не си чувствах ръцете.

Коланът поддаде.

Само мъничко.

Достатъчно, за да придвижа малко ръката си.

Натиснах с всички сили.

Китките ми кървяха.

Дланите ми бяха наполовина свободни. Потяха се. Потта им помагаше да се плъзгат по-лесно през колана. Това беше добре, беше чудесно. Продължавах да натискам.

Дланите ми бяха три четвърти навън. Трябваше да натисна само още малко, съвсем малко. Оставаха обаче пръстите ми.

Те бяха проблем.

Натиснах за последен път. С всички сили. Заради всичко, при което си заслужаваше да се върна. За Ана. За Диана.

Сега.

Натисках, натисках, натисках…

Едната ми ръка се освободи.

„Умирам.“

Лявата. По-близката до леглото.

„Причернява ми. Не виждам. Умирам.“

— Хъ — чух гласа на Васкес.

— Внимавай — обади се отнякъде Декстър.

Трескаво се мъчех да напипам пистолета. Дробовете ми се пръскаха. Ръцете ми шареха под леглото във всички посоки. Къде беше проклетият пистолет?

Напипах го. Пръстите ми се сключиха около него.

„Какво е това? Какво става?“

Измъкнах го изпод леглото.

И точно в този момент, в мига, когато можех да обърна нещата, умрях.