Джеймс Сийгъл
Извън релси (25)

Извън релси 21.

На Бъдни вечер се напих.

Проблемът беше в специалния яйчен коктейл на тъща ми, две трети от който се състоеше от ром.

— Ела при тате — обърнах се към Ана, след като обърнах чашка и половина. Идеята като че ли не й се понрави.

— Изглеждаш замаян — каза ми тя.

— Да не се напи, Чарлз? — попита ме Диана.

— Разбира се, че не съм.

Госпожа Уилямс имаше пиано, което бе най-малко на седемдесет години. Ана се учеше да свири на него, докато на десетгодишна възраст не се разбунтува и не каза стига толкова. Никакви сърца и души, никакви лунни сонати. Госпожа Уилямс така и не й бе простила напълно. Наказанието й бе да свири коледни песни, а всички ние бяхме принудени да ги пеем. „Чуй ангелската песен“ например. Нито Диана, нито аз сме особено религиозни, но когато си хванат натясно, атеисти няма.

— Бог и грешници се помиряват… — запях аз така, сякаш животът ми зависеше от това. Нещо не хващах ритъма и височините — вече унищожавах третия си коктейл.

— Ти си пиян, татко — мрачно каза Ана. Обичаше да пее песни с баба си толкова, колкото и да си бие инжекции.

— Не говори така на баща си — сгълча я Диана насред такта. Диана, моята закрилница и ангел хранител.

— Не съм пиян, да го знаете и двете — казах аз. — Искате ли да ме видите как вървя по права линия?

Очевидно не искаха.

— Трябва ли да пеем тези тъпи тесни? — изсумтя вместо това Ана.

— … във Витлеем — пропях аз, фокусирал поглед върху коледната звезда на върха на елхата. Беше избледняла от годините и вече не блестеше както по времето, когато трябваше да качвам Ана на раменете си, за да може да я види. Вече бе помръкнала звезда. Можеше дори да се види, че всъщност не е никаква звезда — просто папиемаше, покрито с петънца от лепило.

— Е, тази беше хубава — каза госпожа Уилямс, когато песента свърши. — Не сте ли съгласни? — добави тя, след като никой не й отговори.

— Да — казах аз. — Да изпеем още една.

— Да бе — обади се Ана.

— Какво означава това?

— Означава „не“ — преведе Диана.

— Така си и помислих — отбелязах аз. — Просто проверявам.

— Спирам ти коктейла — каза госпожа Уилямс.

— Но аз обичам яйчения ти коктейл.

— Мисля, че го обичаш прекалено много. Кой ще кара на връщане?

— Аз — каза Диана.

— Кога си тръгваме? — попита Ана.

След вечерята отворихме подаръците на госпожа Уилямс. Ана щеше да получи своите утре сутринта — нови компактдискове, единият на Еминем. Два хита от някаква бананова република. И клетъчен телефон. В днешно време, ако нямаш собствен телефон, си нещо като аутсайдер. В края на краищата никога не знаеш на кого ще ти се наложи да звъннеш — на приятелка, на приятел, на бърза помощ.

Госпожа Уилямс получи много хубав пуловер от „Сакс“ и прилежно благодари на всички ни — дори и на мен — а аз, естествено, нямах ни най-малка представа какво ще изскочи от кутията.

— Искам да вдигна тост — обадих се аз.

— Вече ти прибрах коктейла — каза Диана.

— Зная. Тъкмо затова искам да вдигна тост.

— Стига, Чарлз, какво те е прихванало?

— Аз знам какво го е прихванало — каза госпожа Уилямс. — Яйченият ми коктейл.

— При това адски добър коктейл — направих й комплимент.

— Чарлз! — Диана изглеждаше бясна.

— Лелее, татко каза „адски“ — захили се Ана. — Обади се на ченгетата.

— Не — каза Чарлз. — Никакви ченгета. Идеята не е добра.

— Ъ?

— Просто се майтапя.

Госпожа Уилямс донесе кана кафе и попита:

— Някой да иска кафе?

— Сигурна съм, че Чарлз с удоволствие ще пийне — каза Диана.

Разбира се, че не приех с удоволствие. Това си беше явен заговор. Опитваха се да ме накарат да изтрезнея.

Междувременно Ана шепнеше на ухото на Диана. Нещо за това да я откара.

— Чувствам се чудесно — чух я да казва.

Бях се строполил на канапето в дневната и се чудех дали ще мога да стана, когато дойде време за тръгване.

— Как ти е главата, Чарлз? — попита ме госпожа Уилямс.

— Още си е на място — отвърнах аз и я пипнах. — Виждаш ли?

— О, Чарлз…

Госпожа Уилямс беше избрала някаква телевизионна програма, на която се виждаше горящ бъдник. Загледах се в пламъците и започнах да се унасям. Беше ми топло и приятно. Докато не се понесох в опасни води и не се почувствах зле. Озовах се на заледения ъгъл в града.

Онзи Чарлз, който бе опиянен от коледния дух и питиета, ми закрещя да не мисля за станалото.

Но не можех.

„Не искам геврек“ — понечих да кажа аз. Нали помните?

Исках нещо друго.

 

 

„Добре, Чарлз. Защо, по дяволите, ме дебнеш?“

Уинстън ме беше хванал под мишницата уж небрежно, макар че усещах силата на хватката му. Нещо повече — стори ми се, че той искаше да усетя силата.

— Не те дебна — отговорих му. Явно изричането на лъжата бе първият задействал се в мен инстинкт — пък и не толкова го преследвах, колкото отлагах момента, в който ще започна да го правя.

— Напротив, точно това правеше. От Синг Синг си имам очи и на гърба, не помниш ли?

— Просто исках да те поканя да изпием по бира. Честна дума.

— Защо? Да не би най-после да си се сетил за седемте играча с по единадесет букви във фамилните имена?

— Още работя по въпроса — казах аз. Не знаех как точно да продължа.

— И защо просто не ме покани? Щом толкова много ти се е пиело бира?

— Видях те на цяла пресечка пред мен. Просто се опитвах да те настигна.

— Добре — каза Уинстън. — Да идем да пием бира.

И се усмихна.

Отидохме в „При О’Моли“. Заведението изглеждаше досущ както би трябвало да се очаква от заведение с подобно име. В дъното имаше билярдна маса, дъска за стрелички в ъгъла и телевизор, който предаваше някакъв австралийски футболен мач. Имаше си двама постоянни пияници — поне аз реших, че са повече или по-малко постоянни, защото единият беше заспал направо на бара и барманът изобщо и не помисляше да го буди. Уинстън познаваше другия, защото му каза „Здрасти“ и го потупа по гърба, докато минавахме покрай него.

— Какво ще пиеш? — попита Уинстън, след като се настанихме на бара.

— Аз черпя.

— Хей, длъжник съм ти, забрави ли? — насмешливо ми отвърна той.

Помнех, разбира се. Достатъчно, за да си мисля, че Уинстън би могъл да ми направи услуга в замяна.

— Едно светло — казах аз.

Уинстън поръча две. След това отново се обърна към мен.

— Е, всичко наред ли е? — попита ме той. — Изглеждаше малко потиснат завчера. Нещо с детето ли? Да не би да е болна или нещо такова?

Никога не бях разказвал на Уинстън за Ана, но предположих, че сигурно е подочул нещо.

— Не, не е това.

Той кимна и загледа как барманът поставя двете халби пред нас.

— Имам следния проблем — започнах аз и открих известно удобство в тази дума. В края на краищата проблемите са неща, с които можеш да се справиш. Изправяш се пред проблеми и измисляш как да ги разрешиш.

— Виж какво, ако те гризе съвестта за онази нощ, забрави го. Да си чувал да са изчезвали след това компютри? Казах ти, че няма да се повтори. И е така.

— Да, зная.

— Тогава за какво става дума?

Уинстън отпи солидна глътка от бирата си. Аз все още не бях докоснал моята — под халбата се образуваше растяща локвичка и барът стана тъмен като кръв.

— Направих една глупост — казах аз. — Изгубих си ума. По една жена.

Уинстън изглеждаше само малко смутен. Разбирах го — сигурно се чудеше защо някой, който не му е приятел в най-точния смисъл на думата, ще тръгне да му разправя за други жени и за неща, за които обикновено разговаряш само с най-добрите си приятели.

— Да не си имал връзка или нещо подобно?

— Нещо подобно.

— Ясно. И какво, приключила ли е, или нещо друго?

— Приключи.

— Тогава какво толкова? Чувстваш се виновен и искаш да се изповядаш ли? Добре. Да не ти пука. Всеки има някаква връзка. Понякога дори между колеги. За какво си мислиш, че си говорим долу? Кой кого чука.

Въздъхнах.

— Не става въпрос за това.

— Добре — повтори Уинстън. — За какво тогава?

— Случи се едно нещо.

— Какво? Да не е забременяла?

— Не. Спипаха ни — казах аз.

— Ъ?

— В една хотелска стая.

— О — каза Уинстън. Сигурно бе решил, че е жена ми.

— Нахълта един мъж и ни нападна — казах аз.

— Какво?

— Скочи върху нас, докато излизахме от стаята. Обра ни и… и я изнасили.

Вече бях привлякъл цялото внимание на Уинстън. Може би се питаше защо всъщност му разказвам всичко това, но поне беше заинтересуван да чуе какво е станало.

— Изнасилил я значи. В хотела?

— Да.

— В кой хотел?

— Просто в един хотел. В центъра.

— Мамка му, Чарлз. И какво стана? Измъкна ли се? Не го ли спипаха?

„Не, не го спипаха.“ За да го хванат, трябваше някой да им каже, че е направил нещо, заради което да го подгонят.

— Не подадохме жалба — казах аз.

— Не сте подали жалба. — Уинстън бе придобил неприятния навик да повтаря всяко нещо, което казвах. Сигурно защото всичко, което казвах, бе трудно за вярване.

— Не можехме да го направим — казах аз. — Разбираш ли?

— О! — Уинстън най-сетне схвана ситуацията. — Да. Да, разбира се. Значи ви е отмъкнал парите и е изчезнал?

— Не. Не изчезна. — Най-сетне отпих от бирата си — беше блудкава и топла. — Точно там е проблемът.

Уинстън отново изглеждаше объркан.

— Шантажира ни — обясних аз. — Мисля, че точно това е думата. Иска от нас пари, за да не разкаже на Диана. На жена ми. И на нейния съпруг.

Уинстън въздъхна и поклати глава. „Сам си се забъркал в тази ситуация — казваше въздишката му. — Съчувствам ти.“

Искаше ми се да направи нещо повече от това да ми съчувства. Исках да свърши нещо за мен. И то от нещо повече от съчувствие. Това щеше да си е танто за танто. Или друг вид шантажиране.

— И… плати ли му колкото искаше? — попита Уинстън.

— И да, и не.

— Какво означава това — да или не?

— Платих му. Сега иска още.

— Аха. — Уинстън отпи отново от бирата си. — Сигурно е част от играта, кой знае. Нали винаги искат още?

— Не зная. За първи път ме изнудват.

Уинстън едва не се разсмя, но се усети навреме.

— Извинявай, Чарлз. Наистина, не е никак смешно. Просто ми е трудно да си го представя — имам предвид теб. В такава лайняна история? — Той вдигна отново халбата си и погълна и пяната. — Е… какво смяташ да правиш?

Най-сетне бе стигнал до ключовия въпрос.

— Не зная — казах аз. — Няма кой знае колко неща, които мога да направя. Не мога да му платя. Нямам парите.

— Ясно. Значи ще го оставиш да каже на жена ти. — Уинстън взе под внимание всички променливи, но въпреки това получи грешен отговор. — Какво пък — майната му. Тя те обича, нали? Е, изчукал си нещо странично — кой не го е правил? Ще ти прости.

— Не мисля, че ще го направи, Уинстън. Не мисля, че ще ми прости. Не би могла. Не и при състоянието на дъщеря ни и…

Обясних му останалото. Как Лусинда също категорично бе отказала да съобщи на мъжа си. Как имах чувството, че съм й задължен.

— Мамка му — каза Уинстън и замълча. Накрая каза: — Ама че хубави два месеца си изкарал…

Предположих, че има предвид изхвърлянето ми от поръчката за кредитните карти — сигурно дори и в куриерския отдел историята е била тема за разговори.

— Е, сега какво ще правиш? — тихо попита Уинстън, сякаш питаше самия себе си. Сякаш поставяше себе си в моето положение и се чудеше как би постъпил той. И нищо чудно именно в този миг най-сетне да разбра защо съм го поканил тук, защо съм го преследвал цели четири преки в ужасния студ, само за да му предложа да пием по бира. Може би защото си беше казал: „Ако бях аз, щях да му сритам яко задника. Направо бих му видял сметката“. И напълно да отхвърли подобна алтернатива за мен, разбира се — аз не съм характерен брутален тип. Не, трябват ти малко мускули, за да направиш нещо подобно, трябва да имаш малко опит в тази област, да си омърсил един-два пъти ръцете си или поне да е имало кръв по юмруците ти. Нали така?

Уинстън свали халбата — по средата на глътката си — и ме погледна.

— Какво искаш от мен, по дяволите? — Най-накрая бе събрал две и две.

— Надявах се…

— Какво си се надявал? — прекъсна ме Уинстън. — Какво?

— Че би могъл да ми помогнеш.

— Надяваш се, че бих могъл да ти помогна. — Ето че отново започна да повтаря думите ми. Но този път не защото не вярваше на чутото, а тъкмо обратното.

— … и „Сидни Блек“ центрират високо… — Телевизорът продължаваше да предава австралийския мач, който явно бе стигнал до решителната точка, защото тълпата бе скочила на крака и ревеше.

— Виж какво — каза Уинстън. — Харесвам те, Чарлз. Ти си готин. Съжалявам за дъщеря ти. Съжалявам и за тази история с изнудването. Но ти не си ми брат, нали така? Не си дори най-добрият ми приятел. Имам най-добър приятел и бих направил всичко за него, но дори той да ме беше помолил това, което си мисля, че искаш да направиш ти, щях да му кажа да иде и да си го завре. Ясно ли ти е какво искам да ти кажа?

— Просто си помислих, че можеш да го… навестиш.

— Да го навестя. Какво означава това, мамка му? И като го навестя, какво да му кажа? А? „Ще бъдеш ли така добър да спреш да тормозиш приятеля ми?“ И кога да му го кажа? Преди или след като му наритам задника?

Уинстън не беше глупак — при среден успех 3.7 — дори да е прекалявал с дрогата — мозъчните му клетки работеха повече или по-малко безупречно.

— Бих могъл да ти платя.

— Би могъл да ми платиш. Колко мило. Страхотно.

— Десет хиляди долара — казах аз. Числото ми дойде наум ей така, от нищото. Вече бях платил десет хиляди на Васкес, нали? И сумата ми се струваше напълно приемлива. Отново от фонда на Ана, но може би щях да намеря начин да ги възстановя — за това не се замислях особено.

— Десет хиляди — каза Уинстън. — Или?

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, макар че чудесно знаех какво има предвид. Опитвах се да оставя тази част неизказана.

— Или? — повтори Уинстън. — Какво ще стане, ако не приема десетте хилядарки? Това за мен са много пари, признавам го. Но ако въпреки това откажа? Тогава какво?

— Виж, Уинстън… моля те само…

— Молиш ме да извърша углавно престъпление. Просто се чудя защо си решил, че ще кажа „да“.

Не отговорих.

— А той как те е притиснал, Чарлз? Изнасилвачът. Изнудвачът.

— Какво?

— Когато ти е поискал парите — казал ти е — искам толкова и толкова. Или… Това ли е казал? По един или друг начин? Точно затова те питам. Питам те какво е това „или“.

— Виж, мисля, че ме разбираш погрешно…

— Не, разбирам те много добре. Не ми искаш пари — предлагаш ми пари — да, това го разбирам, много щедро от твоя страна. Но ако откажа, ако кажа — не, благодаря — тогава какво? Каква е алтернативата?

Искаше да го изрека на глас. Това беше всичко.

„Хванах те да крадеш. Хванах те в крачка и мога да го разкажа. Разнасянето на поща не е мечтата на живота ти, но затворът е нещо много по-лошо. Нали така?“

Може и да му бях предложил да пием бира като двама приятели, които отдавна не са се срещали, но това не бе приятелство, на което бих могъл да разчитам.

Не бях в състояние да изрека думите.

Бях се надявал Уинстън да се съгласи да го направи като връщане на услугата — бях го измъкнал от неприятно положение, а сега той да измъкне мен. Че десет хиляди долара биха могли да свършат работата. Но сега, когато Уинстън ме караше да му отправя същинската заплаха, открих, че не мога да го направя.

„Не съм Васкес“ — помислих си.

— Ха, десет хиляди долара — каза Уинстън и се обърна към мача.

— … топката е центрирана, Довър я поема в левия ъгъл… — Той погледна към спящия пияница, който за миг вдигна глава, само за да я забие отново върху бара. Затропа с пръсти по ръба на празната си халба — зън, зън, зън — тих ветрец, погълнат от внезапен порив.

После отново се обърна към мен.

— Добре.

Просто го каза.

— Добре. Става. Ще го направя.