Джеймс Сийгъл
Извън релси (16)

Извън релси 12.

Обадих се на Лусинда на номера в работата й, който ми бе дала.

— Здравейте, обажда се Лусинда Харис от „Морган Стенли“. В момента отсъствам, но ако оставите името си и съобщение, ще ви позвъня.

Така че й оставих кратко съобщение. „Помощ“. Без да използвам самата дума, разбира се. Но нали значението е важно.

— Трябва да поговорим — казах. — Онова… лице от хотела ме е търсило.

Опитвах се да потисна паниката в гласа си по същия начин, по който се мъчех да говоря спокойно, когато Диана ми бе казала, че се е обаждал „господин Васкес“. И двата пъти се бях провалил.

„Добре ли си?“ — ме бе попитала Диана.

„От кодеина е — бях й отговорил. — Замайва ми главата.“

Онова, което исках да кажа, бе: „От Васкес е. От него ме втриса“.

В кабинета ми влезе Елиот, за да изкаже съболезнованията си за инцидента с носа ми. Може би той също се опитваше да заглади нещата — в края на краищата сме приятели, нали така? Нещо повече от колеги, от шеф и подчинен. През всички тези години Елиот бе моят рави — та нали той ме бе повишавал, беше ме насърчавал и ми бе давал повече от щедри поръчки? Грешах, като обвинявах Елиот за провала на поръчката за кредитните карти — това бе тяхна работа, не негова. Елън Вайшлър и четиримата й копои. Елиот заравяше томахавката и казваше — нека отново бъдем приятели.

А точно в момента имах нужда от приятел.

„Колко много ме обичаш?“ — питах Ана, когато бе съвсем мъничка.

„От земята до луната“ — отвръщаше ми тя. А понякога: „До безкрай“.

Което беше точно толкова, колкото се нуждаех от приятел в момента. Необходимост толкова безкрайна, колкото и неотложна.

Прииска ми се да си излея душата пред него. „Искам да ти разкажа какво ми се случи — щях да му кажа. — Зная, че не е за вярване… че е направо нелепо. Срещнах една жена.“ И Елиот щеше да ми смигне, да кимне и да се усмихне, защото и той се бе срещал с жени — три брака като доказателство и издръжки на три бивши съпруги.

„Тя е омъжена — щях да му кажа и усмивката му само щеше да стане още по-широка (стига да можеше), защото и той се срещаше с омъжени жени. — И отидохме в един хотел.“ И тук Елиот щеше да се наведе още по-напред, целият слух, защото има ли нещо по-ценно от това да чуеш как един приятел ти разказва с всички подробности, а ти си рисуваш картината?

„Отидохме — щях да продължа, — но когато стигнахме до стаята, дойде и още някой.“

И Елиот щеше да изгуби усмивката си. Защото историята изведнъж завиваше в неочаквана посока и завършваше с някой, който нахълтал в стаята ни, изнасилил жената и после се обадил в дома ми. И разговарял с жена ми.

Елиот ме попита дали може да ми помогне с нещо.

— Не — казах.

— По-добре си иди вкъщи — каза Елиот. — Изглеждаш малко блед.

— От носа е — казах аз.

— Да… не е приятна гледка.

— Прав си. Не е.

— Е, тогава си иди вкъщи.

— Май наистина така ще е по-добре.

Елиот ме потупа по гърба — в края на краищата нали отново бяхме приятели.

 

 

Така че се прибрах вкъщи.

„Защо те потърси вкъщи, Чарлз?“

За да докаже, че може, Диана.

Измъкнах някакви дребни, за да платя билета за влака — мястото на престъплението. Престъплението на пожелаването — на жената на другия, на живота на другия. Една нощ, когато бях на осем и постоянно прескачащите искри между родителите ми се превърнаха в същински пожар, напъхах във футболния си шлем резервен чифт бельо и обявих, че се махам. Изминах няколко преки, преди да разбера, че никой не е тръгнал да ме прибира. Накрая спрях сред носените от вятъра есенни листа и тръгнах назад. Тридесет и пет години по-късно отново бях избягал от дома си. Но този път тичах обратно.

Клетъчният ми телефон иззвъня. За миг се запитах дали не е той — деловият ми партньор от хотел „Феърфакс“. Не можеше да е той, не знаеше номера. Но някой друг го знаеше.

— Ало — каза Лусинда.

Гласът й звучеше различно в сравнение със сутринта. Емоциите най-сетне се бяха върнали, но бяха различни. Ужас. Първо смърт, а сега ужас — само за един следобед.

— Звънял е вкъщи, Лусинда — казах аз.

— Добре дошъл в шибания клуб — отвърна тя.

— Какво?

— Звънял е и у нас. — Шепнеше, сякаш не искаше някой друг да я чуе. Да не би съпругът й да беше наблизо.

Много ми се бе искало Васкес да не се беше обаждал в дома ми. Или да се беше обаждал, но да е бил просто някой, който е открил опразнения ми портфейл във вестибюла на хотел „Феърфакс“ и се обажда като добрия самарянин. Или за да получи награда. Сигурно звучи тъпо. Но винаги има надежда, нали така?

Вече не.

— Ти ли разговаря с него?

— Да.

— Какво искаше? — попитах я. В края на краищата това беше основният въпрос — трябва да знаеш какво иска, за да решиш какво да правиш.

— Не зная.

— Тогава какво каза? Дали…

— Пита ме как е било.

— Как е било ли? Не…

— Дали ми е харесало. Искаше да знае дали ми е харесало. Искаше потвърждение — нали това търсят мъжете, след като са… — Не успя да довърши. Дори фалшивата приповдигнатост си има граници.

— Съжалявам, Лусинда.

Поредното извинение. Имах чувството, че ще й се извинявам през всички дни до края на живота си и ще продължа да й се извинявам в отвъдното, и въпреки това нямаше да е достатъчно. И тогава трябваше да избера и други хора, на които да се извинявам.

— Мисля, че искаше да разбере… — започна тя.

Изведнъж си дадох сметка, че говоря по-високо, отколкото трябва. Или пък по-тихо — вече привличах погледите на малцината пътници — от жената с големите пазарски чанти срещу мен до двете момичета с обеци в носовете, които се бяха хванали за ръце и седяха от другата страна на пътеката.

— Какво е искал да разбере? — попитах.

— Дали сме предприели нещо. Дали сме ходили в полицията…

„Няма да се обадим в полицията“ — му бях обещал аз. Обещание, което сигурно дават повечето обезумели от ужас жертви. Само че в този случай бе обещание, в което Васкес можеше повече или по-малко да повярва. Тази жена не прилича на теб, бе казал на Лусинда. А този мъж не прилича на теб.

Васкес би могъл да нападне всекиго тази сутрин. Но този път бе изкарал късмет. Беше се натъкнал на идеалните жертви. Защото трябваше да крием факта, че сме станали жертви.

— И какво ще правим сега? — попита ме този път Лусинда — същият въпрос, който й бях задал в хотелската стая. Защото изведнъж „нищо“ не беше отговор. Вече не.

— Не зная.

— Чарлз…

— Да?

— Ами ако той…

— Да?

— Няма значение.

— Ако той какво, Лусинда? — Но мисля, че знаех какво щеше да ме попита. Просто не исках да го чуя изречено — не сега, не още.

— Добре, какво ще правим, Чарлз?

— Може би онова, което трябваше вече да сме направили. Да идем в полицията.

— Няма да кажа на мъжа си.

Вече си бе възвърнала истинските емоции. Внезапна и твърда като скала решимост, която не предполагаше никакви по-нататъшни дискусии.

— Ако аз мога да се справя, значи ще можеш и ти. — „Аз бях изнасилената — казваше ми тя. — Мен ме изнасилиха шест пъти, докато ти стоеше и не направи нищо. И ако реша да си замълча за това, значи и ти можеш да го направиш. Трябва да го направиш.“

— Добре — казах аз. — Добре. Ако се обади пак, ще говоря с него. Ще разбера какво иска.

 

 

Когато се прибрах, Диана ме обсипа с грижи. Ана също — може би беше щастлива, че някой друг освен нея има нужда от медицинска помощ. Сложи топъл компрес на подутия ми нос и нежно ме погали по ръката, докато лежах полумъртъв в леглото.

Отново бях в прегръдките на семейството си — доволен, благодарен, самото олицетворение на семейното щастие.

С тази разлика, че при всяко иззвъняване на телефона трепвах, сякаш са ме изритали в чатала.

Приятелка на Диана. Някакъв застраховател. Секретарката ми, която се интересуваше как съм.

Но винаги имаше и следващо позвъняване, нали?

Освен това те настояваха да им разкажа за инцидента. Ана искаше да разбере как е възможно да съм бил толкова смотан. На излизане от такси, за бога. При това в дупка?

Казах, че не ми се говори за това. И се запитах дали повтарянето на една и съща лъжа е различно от казването на различни лъжи. Дали едното е по-лошо от другото. Нито едното от двете не ме караше да се чувствам особено добре. Не и когато дъщеря ми ми предлагаше топъл компрес, а жена ми — безусловната си любов.

Опитах се да погледам баскетбол. Но ми бе трудно да се съсредоточа. Умът ми непрекъснато блуждаеше. Например имаше един играч от „Индиана Пейсърс“, който малко приличаше на… Черен, но латиноамериканец. Лопес, така се казваше — втори защитник. По-висок, разбира се, но…

— Какъв е резултатът? — попита ме Ана. Беше спряла да гледа баскетбол на деветгодишна възраст. Сигурно се опитваше да е любезна с натъртения си и разнебитен татко.

— Губим. — Най-сигурният отговор в последно време, дори когато знаеш точния резултат.

В същия миг резултатът се изписа в долния ляв ъгъл. „Никс“ водеха с четири точки.

— Осемдесет и шест на осемдесет и две — прочете на глас Ана.

— На косъм — каза Чарлз. — Топката е у нас.

— Тате?

— Да?

— Тате… играл ли си някога баскетбол?

— Разбира, се.

— В отбор?

— Не. Не в отбор.

— Ами тогава как?

— С приятели. В парка… нали знаеш.

Мъри Милър, Брайън Тимински, Били Сийдън. Най-добрите приятели от детството ми. Бавно, един по един, се бяхме отдалечили един от друг. Преди години видях Били Сийдън в супермаркета „Патмарк“, но се обърнах и се направих, че не съм го забелязал.

Прегърнах Ана. Исках да й кажа нещо, нещо за живота и живота и как може внезапно да ти излети, ако не го държиш здраво… как трябва ревниво да пазиш всичко важно за теб… но не успях да намеря подходящите думи.

Защото телефонът иззвъня.

Ана вдигна на второто позвъняване.

— Тебе търсят.

— Кой е?

— Някакъв испанец — каза Ана.