Джеймс Сийгъл
Извън релси (17)

Извън релси 13.

Разговорът:

— Здрасти, Чарлз.

— Здрасти. — Гласът му сякаш бе лишен от контекст. Вървеше с хотелска стая, пропита с миризмата на кръв, а не с безопасния уют на собствената ми дневна. Освен ако дневната ми вече не безопасна.

— Как вървят нещата, Чарлз?

— Какво искаш?

— Как си, Чарлз?

— Чудесно. Какво искаш?

— Сигурен ли си, че си добре, Чарлз?

— Да, добре съм.

— Не ме баламосваш, нали, Чарлз? Не си се затичал при ченгетата?

Лусинда бе права. Наистина искаше да знае дали сме се обаждали на полицията.

— Не — казах аз.

— Зная, че си ми обещал и прочее, но още не те познавам чак толкова добре, нали разбираш какво искам да кажа?

— Не съм ходил в полицията — казах аз. Говорех тихо. Бях направил знак на Ана да излезе от стаята, но това не означаваше, че няма да се върне. А освен това вкъщи беше и Диана, която просто можеше да вдигне другия телефон и да разбере с кого разговарям.

— Браво на теб, Чарлз.

— Какво искаш? — попитах пак.

— Какво искам ли?

— Виж, аз…

— Не се опитваш да ме баламосваш, нали, Чарлз? Ако кажеш на ченгетата, трябва да кажеш и на женичката си, нали, Чарлз? Трябва да й кажеш как си чукал Лусинда, нали, Чарлз? Защо да го правиш, а?

Каза го вместо мен. Основната същност на ситуацията, просто в случай че съм забравил.

— Не съм ходил в полицията — повторих аз.

— Много добре, Чарлз. Виж сега… трябва ми един заем.

Така. Точно това бе въпросът, който бе започнала да ми задава Лусинда по телефона. „Ами ако той…“ Без да го завърши, но ако го беше направила, щеше да е: „Ами ако започне да иска пари?“.

— Мразя да моля за заеми, нали ме разбираш? — каза той. — Но малко съм позакъсал.

— Виж, не зная какво си мислиш…

— Не е много, Чарлз. Съвсем малък заем, нали разбираш. Да кажем, десет бона…

— Нямам десет бона.

— Нямаш десет бона?

— Не.

Помислих си, че е свършило, но не беше.

— Мамка му. Имаме си проблем.

— Виж какво, нямам пари в брой, пръснати ей така около мен. Всичко…

— Това е истински проблем, Чарлз. Наистина ми трябва заем, нали разбираш.

— Просто нямам…

— Мисля, че ще е най-добре да намериш.

Без да казва защо е най-добре да го сторя.

— Всичко е изчислено до цент. Не мога просто…

— Не ме слушаш, Чарлз. Говоря ти, а ти не ме слушаш. Трябват ми десет бона, Чарлз. Разбра ли? Това е положението. Ти си шибана голяма клечка, Чарлз. Така пише на визитките ти. Старши творчески директор. Из-пъл-ни-те-лен ви-це-пре-зи-дент. Това е адски шибано впечатляващо, Чарлз. И ми казваш, че нямаш десет бона? Кого занасяш, мамка му?

Никого, помислих си.

— Чарлз.

— Да?

— Не давам пет пари за шибания ти оборот, чу ли? Искам десет бона от тебе. Разбираш ли ме?

„Да.“

— Ако ме разбираш, тогава кажи, че ще ми дадеш десет бона.

— Искаш ли пилешка супа? — попита ме Диана от кухнята.

— Ще ти ги дам — казах аз.

— Какво ще ми дадеш?

— Ще ти дам десет хиляди.

— Страхотно. Благодаря ти. Не исках да те моля, но нали знаеш как стоят нещата.

— Къде?

— Ще ти се обадя пак.

— Би ли се обадил в работата ми? Можеш ли…

— Не. Харесва ми да се обаждам у вас. Ще ти се обадя отново у вас, разбра ли, Чарлз?

Щрак.

 

 

„Ами ако той започне да ни иска пари?“ — попита Лусинда.

Макар и вече да беше взел парите ни, макар и да бе казал: „Виждаш ли, вече ги взех, ето ги“, той не бе взел всичките пари, нали?

И тъй като нямаше да отидем в полицията, можеше да продължи и да ги поиска.

„Никс“ изгубиха на последния сигнал.

Диана ме попита какво се е случило. Отборът ни изгуби, отвърнах й.

— Горкичкият — каза тя.

Точно това ми бе казала и Лусинда онзи ден във влака. „Горкичкият“ — и ме бе потупала по рамото, след което прошепна нещо в ухото ми. Нещо, в смисъл че съм сексапилен.

А може би и наистина съм бил, преди да се превърна в клоун.

Васкес искаше десет хиляди долара.

Нямах десет хиляди долара подръка. Не си държах парите под юргана, нито пък ги държах на срочен влог в банкови сметки. Разполагах с приблизително 150000 долара в ценни книжа, прибрани в кантонерката в кабинета ми на тавана. Акции на компанията, които получавах всяка година благодарение на щедростта на Елиот.

Двамата с Диана имахме название за тези книжа — название, което не оставяше никакво съмнение за предназначението им. Те не бяха нашият ваканционен фонд, нито дори пари за черни дни. Те бяха фондът на Ана. Така го наричахме. Фондът на Ана, предназначен за онова, което готвеше бъдещето. Наречете го осигуряване срещу предстояща криза, ако щете.

Като например операция.

Или десет операции. Или за други неща, за които е по-добре да не мислиш.

Фондът на Ана. Всяка хартийка беше част от него.

Но какво друго бих могъл да направя, освен да му платя?

Лежах в леглото с Диана. Тя бе започнала да клюма, макар че бе едва малко след девет. Двадесет и шестте й завършващи учебната година ученици я бяха изстискали. И сега как щеше да й се отрази това? Ако разбереше, разбира се. Ако откриеше по някакъв начин. Ако рухна и й разкажа, без да престъпвам обещанието си пред Лусинда, без да кажа на полицията. А само на нея.

Тогава нямаше да ми се наложи да давам парите на Васкес, нали? Освен ако…

Освен ако Васкес не заплашеше, че ще каже на някого другиго. Освен ако не кажеше: „Чудесно, жена ти знае, но мъжът на Лусинда — не знае“. Лусинда се бе заклела да не казва на мъжа си. Независимо поради каква причина, той никога не трябваше да научава, че е ходила в някаква хотелска стая с чужд мъж, за да прави секс, и всичко е завършило с много повече секс, отколкото е очаквала.

„Ако аз мога да се справя, значи ще можеш и ти“ — бе казала Лусинда.

Нима не й бях задължен? След като бях позволил друг мъж да я изнасили — след като седях там и гледах как другият мъж я изнасилва? Двамата заедно се бяхме забъркали във всичко това.

Освен това можех да си представя как точно ще кажа на Диана. Всъщност не можех да си представя да кажа не толкова на Диана, колкото това, че ще ми се наложи да кажа и на Ана. Можех да чуя собствените си думи. Можех да си представя как товарът се смъква от плещите ми. „Виждаш ли? Няма го.“ Но всичко това щеше да е нагласено. Нямаше да е истинско.

 

 

 

След като Диана заспа, се качих на тавана, за да се разтършувам в кантонерката. На буквата „А“. Фондът на Ана.

Само за да открия, че първо трябва да преместя други неща. Кантонерката с годините бе обградена от всякакви разхвърляни в безпорядък боклуци. Гимназиални дипломи, грамоти от колежа, актове за раждане… записи за самите нас. За семейство Шайн. Крайъгълни камъни, достижения, променящи живота събития. Малки отпечатъци от Ана Елизабет Шайн. Документ от детската й градина. Малко по-назад — свидетелство за сключен брак. „Чарлз Шайн и Диана Уилямс“. Обещания за любов и всеотдайност — обещания, които по най-коравосърдечен начин бях престъпил в някакъв хотел в центъра.

Имаше нещо сюрреалистично в това да извадя акции от кантонерката, за да платя на изнасилвач. Нямаше наръчници за подобни ситуации, не съществуваха книги, в които да ти се обясни как да направиш нещата по-добри.

На слизане от тавана минах покрай стаята на Ана — спящата Ана, окъпана в лунна светлина. А може би това бе просто нощната й лампа? Беше започнала да я включва малко след като се разболя. Защото изведнъж започна да се плаши до смърт да остава сама в тъмното. Защото се плашеше да не се събуди с хипогликемичен шок и да не може да открие захарните си таблетки. Или че изобщо няма да може да се събуди.

„Сигурно сънят я освобождава от целия гняв и мъка“ — помислих си аз.

Влязох на пръсти и се наведох над леглото й. Усетих дъха й върху лицето си като крилца на пеперуда (спомних си как навремето хванах с палец и показалец една огромна пеперуда и я показах на четиригодишната Ана, преди да я поставим внимателно в буркан от сладко). Целунах я по студената буза. Тя се размърда, измънка нещо и се обърна.

Слязох долу и прибрах акциите в куфарчето си.