Джеймс Сийгъл
Извън релси (55)

Извън релси 50.

Алекс беше на две годинки.

Непрекъснато бърбореше, висеше и се люлееше по мебелите в дневната и ни възхищаваше, изненадваше и очароваше по цял ден.

Ким отново бе започнала да работи на рецепцията.

Джейми се справяше сама. Здравословно, в ученето, дори в общуването. Беше се сприятелила с две момичета, които живееха наблизо. Ходеха си на гости с преспиване, правеха си купони с пица и заедно ходеха на кино.

А господин Уид? Преподаваше „Разделен мир“ и няколко творби на Марк Твен в часовете по английски на седми клас.

Един от класическите афоризми на Твен напоследък ми пасваше идеално.

„Слуховете за моята смърт са силно преувеличени.“

Джейми не беше единствената, която си бе създала социален кръг. След като се държах настрана в продължение на повече от половин година, най-накрая приех някои от поканите на мои колеги. Постепенно започнахме да се срещаме с други хора. На вечеря. На кино. На неделна среща.

Предишният ми живот започна да избледнява. Не само защото времето минаваше, а и защото новият ми живот беше в много отношения по добър — всъщност по-добър във всяко отношение, което наистина имаше значение. Вярно, преди печелех повече. По всички обичайни стандарти на американската представа за успех — престижна работа, добра заплата, голяма къща — новият ми живот бе на по-ниско стъпало. Но в него можех да измеря професионалния си успех с нещо различно от доларови знаци. Годишната ми премия бе да виждам как децата, които влизаха в началото на годината в клас с нежелание и липса на мотивация, продължават нататък запалени и изпълнени с желание да постигнат повече. Това действаше благотворно на душата ми. Пък и не се налагаше да се занимавам с намръщени и недоволни клиенти, висящи всеки ден над главата ми.

Семейният живот? Продължаваше да ме изненадва и във важните неща, и в дреболиите.

Лорънс Уидоус беше щастлив човек.

В една лятна събота взех Алекс с мен до Чикаго.

Трябваше да изпълня някои поръчки на Ким и реших покрай това да заведа Алекс в Детския музей.

Първо отидохме до „Роксмънс Дръгс“.

Аптекарят ме поздрави по име — вече бяхме станали приятели. Попита ме как я карам.

Чудесно, отвърнах.

Сподели, че напоследък било станало доста горещо.

Съгласих се с него. Намирахме се в разгара на незапомнена жега. Понякога ми правеше доста силно впечатление, тъй като преподавах в едно лятно училище и в сградата нямаше климатична инсталация. В края на деня се чувствах напълно изцеден.

Аптекарят даде на Алекс шепа дъвчащи бонбони и той се ококори по начина, по който се кокорят децата, когато им подариш техния еквивалент на пари. Откъсна се от прегръдката ми, след което лапна един и се ухили.

От задното помещение излезе помощник-аптекарят.

— Господин Уидоус? Съжалявам, мислех, че сте ме разбрали. Казах, че очакваме инсулина в понеделник.

— Какво?

— Казах ви, че ще получим инсулин в понеделник.

— Кога сте ми го казали?

— Когато ми се обадихте.

— Когато съм ви се обадил ли?

— Попитахте ме кога ще пристигне инсулинът. Казах ви — в понеделник.

— Имате предвид жена ми. Сигурно тя ви е звъняла.

Той ме погледна объркано, поклати глава и сви рамене.

— Както и да е. Е, инсулинът ще пристигне в понеделник.

— Добре. Ще дойда тогава.

Отидохме в Детския музей.

Имаше няколко практически изложби. Алекс се покатери в една огромна лява сърдечна камера и оттам в самото сърце, седна и отказа да помръдне. Знаеше много добре, че не мога да се покатеря дотам, и разбра временната си независимост. Трябваше да го изчакам да слезе самичък.

Накрая се появи от дясната камера.

Видя колко тежи на Марс.

Изпрати съобщения на Морзова азбука.

Рисува с пръсти на компютър.

Сложи си птичи криле.

Заведох го в кафето на музея, където му купих хотдог и пържени картофки — но само, при условие че няма да каже на мама, която в последно време бе предприела кръстоносен поход срещу нездравословната храна.

Докато седяхме там, изпитах чувство, което би могло да се нарече и ретроспекция.

Нещо ме тормозеше. Беше се настанило на рамото ми и бръмчеше в ухото ми. Опитах се да го прогоня, но то така и не се махаше. Не ми даваше мира.

Спомних си как се хранех с Лусинда, Диди или както й беше името. Спомних си как излях душата си пред нея в деня, когато ме попита за дъщеря ми. За Ана. Спомних си, че й разказвам нещо.

Побиха ме тръпки.

Извадих клетъчния си телефон и се обадих на Ким.

— Скъпа?

— Да, здрасти. Как сте?

— Чудесно. Имам чувството, че съм участвал в маратон.

— Явно си прекарвате добре.

— Определено. Виж, искам да те питам нещо.

— Да?

— Обаждала ли си се на „Роксмънс“ тази седмица? За инсулина на Ана?

— На „Роксмънс“? Не. Защо?

— Не си? Сигурна ли си?

— Да, Чарлз… уф… да, Лари. Сигурна съм.

— Може би си забравила? Възможно ли е?

— Не. Не съм им звъняла. Щях да си спомням. Искаш ли да подпиша клетвена декларация? Защо питаш?

— Нищо. Просто ми казаха нещо.

Казах довиждане и затворих.

Загледах сина си. Бореше се със сандвича си. От стените на музея отекваха гласове, на съседната маса едно дете пищеше, сякаш го колеха. Алекс ме погледна.

— Тати… добре?