Джеймс Сийгъл
Извън релси (46)

Атика

Тлъстия Томи се оказа прав.

Получих съобщение по пощата.

Уважаеми господин Уидоус,

С настоящето Ви уведомяваме, че ограниченията в щатския бюджет не позволяват продължаването на учебните програми за възрастни в щатските затвори. Занятията ще бъдат прекратени от първо число на следващия месец. Ще получите официално съобщение за прекратяване на договора.

Това означаваше, че ми оставаха още два учебни часа.

Само два.

Надзирателите страняха от мен, сякаш бях пипнал някаква заразна болест. Възможно ли беше загубата на работа да е заразна? Когато отидох в столовата на надзирателите да си сипя кафе, всички се дръпнаха. Преди го правеха просто заради работата ми. А сега — защото вече я нямах.

Оттеглих се с кафето си в ъгъла на помещението, известен като Музея.

„Музеят“ бе кръстен така преди много време от някакъв надзирател, чието име отдавна никой не помнеше. Беше грубо подредена колекция от конфискувани в затвора оръжия. „Жила“, „вълчи зъби“, „изкормвачи“ — това бяха думите, с които престъпниците наричаха ножовете. Направени от пружини на легла, писалки, вмъкнати тайно отвертки — от всичко, което можеха да докопат. Имаше също така и истински оръжия — хитроумни изобретения, събрани от всевъзможни части и способни да забият доста правдиво копие на куршум в тялото на човек от близко разстояние.

Сбирката се попълваше непрекъснато. При всяка чистка се появяваше нещо ново.

Гледах тези груби инструменти на смъртта — щях да ги гледам, докато тишината заради присъствието ми не станеше непоносима или докато не дойдеше време за час.

Което се случеше първо.

Писателят продължаваше да оставя творбите си с монотонна и болезнена точност.

Всеки път, когато влезех в час, на бюрото ме очакваше поредната спретната купчинка листа.

Собствената ми история бавно започна да се връща при мен глава по глава, все по-болезнена и по-болезнена. Като мъчително бавно обвинение срещу Чарлз Шайн. Бях абсолютно убеден, че целта на писателя е именно мъчението.

Имаше и други неща. В края на двадесета глава се бе появила нова бележка.

„Време е за среща, не мислиш ли?“

Написана с кафяво мастило, само дето не беше никакво мастило. А кръв. Целеше да ме уплаши.

Да, време е за среща, помислих си. Въпреки че дланите ми се изпотяваха и яката започваше да ме стяга като примка.

Писателят не беше в класната стая. Знаех го.

Няколко часа след като получих последната бележка разпуснах класа, но някой остана.

Вдигнах поглед. Седеше на един чин и ми се усмихваше.

Малик ел Махид. Това бе мюсюлманското му име.

На около двадесет и пет. Черен, дебел и целият в татуировки.

— Да? — казах, въпреки че знаех какво ще се случи.

— Хареса ли ти дотук? — попита той, без да престава да се усмихва. Повтаряше онова, което ми бе надраскал авторът.

— Ти — казах. — Ти ги носиш.

— Точно така.

— Кой?

— Какво кой?

— Кой ти ги дава?

— Значи казваш, че не са мои?

— Да. Не си ги написал ти.

— Правилно, мамка му. Дори не съм прочел и ред от тях.

— Кой?

— Знаеш кой.

Да.

— Иска да се видите, ясно?

„Иска да се видите още сега.“

— Добре — отговорих колкото се може по-спокойно.

Но докато събирах листата по бюрото, забелязах, че ръцете ми треперят. Листата се тресяха право пред очите на Малик и въпреки че се мъчех с всички сили да накарам ръцете си да се успокоят, не можех да ги накарам да ме послушат.

— Другата седмица — каза Малик. — Става ли?

Казах, че става. Следващата седмица.

Но сега трябва да продължа историята.

Трябва да обясня какво стана.