Джеймс Сийгъл
Извън релси (49)

Извън релси 44.

Стоях на ъгъла на „Кресънт“ и Тринадесето авеню. Пред едно заведение — „Кристъл Найт Клъб“. Не приличаше на нощно заведение. Беше просто бивш клуб на ветераните — бледите отпечатъци от предишния надпис „Клуб на ветераните 54“ още се виждаха върху тухлената стена. Но минаваше полунощ и отвътре се чуваше музика. Недалеч на тротоара повръщаше някакъв мъж с вид на латиноамериканец.

Още с влизането си усетих, че не съм попаднал в най-подходящата за мен среда.

Помните ли онзи момент от „Междузвездни войни“, когато героят влезе в онзи чуждопланетен бар? Точно така се чувствах. Само че тукашните посетители бяха от земен произход — от онзи вид, който виждаш по вечерните новини за поредната акция на граничната полиция. Или във всяка тълпа в Лонг Айланд. Ако бях взел самолет до Санто Доминго и се бях отбил в най-близкия бар, той сигурно щеше да изглежда горе-долу по същия начин.

Бях съвсем сигурен, че съм единственият бял американец тук. А може би и единственият легален.

От две огромни тонколони гърмеше салса. Навсякъде се чуваше само испанска реч.

Всички изглеждаха разделени по двойки, но някак си не си пасваха. Жените бяха издокарани — къси бляскави поли и високи токчета. Мъжете носеха мръсни джинси и тениски. Трябваше ми малко време, за да разбера какво всъщност става.

Жените бяха „домакините“. Точно така ми се представи една от тях — отначало на испански, huespeda. После повтори на английски — когато я погледнах объркано, а тя успя да ме огледа по-добре и да забележи, че не спадам към обичайната й клиентела.

За миг се поколеба, сякаш очакваше да разбера грешката си и да се махна. Но тъй като останах на мястото си и учтиво я чаках да продължи, тя каза:

— Аз съм Роза. Искаш ли домакиня?

— Да — отговорих й. — Чудесно.

 

 

Кратко завръщане към момента, когато бях измъкнат от дупката на повърхността, където допреди малко се бе намирал хотел „Феърфакс“.

Бях оставен да лежа на носилка в очакване на линейки и лекари. После излязоха с още тела. Поставиха умиращия Васкес на земята до мен.

Пожарникарят, който го бе донесъл, бе целият в сажди. Очите му бяха бели като пепел на фона на въглища. Попита ме дали съм добре.

Отговорих му утвърдително. Чувах далечния вой на приближаваща линейка. Знаех, че разполагам само с няколко минути.

Когато пожарникарят отиде да измъква още тела, аз се наведох над Васкес, сякаш да го окуража. Да видя дали е добре. Пребърках джобовете му. Първо предните, после и задните.

В предните намерих малко дребни. Тубичка с бял прах. Кибрит.

В задния му джоб намерих портфейл. Бързо го взех и го скрих в моя джоб.

После станах и си тръгнах.

В таксито към Форест Хилс го прерових — върнах на Васкес онова, което ми бе направил в хотела.

Вътре намерих фалшива полицейска значка, подозрително изглеждаща шофьорска книжка, още бял прах в станиол, двеста долара и нечия визитна картичка, на която пишеше „Кристъл Найт Клъб“. Собственикът на картичката се казваше Раул Васкес.

На гърба й пишеше нещо на испански.

Veinte-y-dos… derecho, trienta-y-siete izquirendo, doce… derecho.

На следващата сутрин, когато се бях събудил с черно лице, бях влязъл в интернет и бях заредил испанско-английския речник на Google.com.

Щом преведе първата дума, разбрах, че става въпрос за числа.

Двадесет и две надясно.

Тридесет и седем наляво.

Двадесет надясно.

Бях повече от сигурен, че не става въпрос за футбол.

 

 

Ето как стават нещата в „Кристъл Найт Клъб“.

Поръчваш питиета с ужасна надценка, а Роза разговаря с теб.

Така правеха останалите мъже.

Роза ми го обясни.

— Ти не си нелегален — каза тя. — Тук се събират такива. Най-често — добави, за да не ме обиди.

— А ти откъде си? — попитах я.

— От Америка — каза тя. — А ти откъде си помисли?

— Не. Имах предвид къде живееш?

— В Бронкс — каза тя. — Като всички. Идваме с автобус.

— О.

— А момчетата — тя махна с ръка към помещението с видимо пренебрежение, — живеят по кораби. Нали разбираш… по шестима заедно.

— И идват тук, за да пият.

— Правилно — отговори тя с усмивка, сякаш бях казал нещо смешно. — Да пият. Искаш ли още едно? — попита ме, с което ми напомни, че и аз правя абсолютно същото. Пия.

Едва бях докоснал коктейла си с текила за десет долара, но се съгласих.

— Те са самотни — добави тя, след като направи знак на човека зад бара. Мъжът имаше дебел врат, украсен с татуиран кръст. — Обичат да идват тук… нали разбираш, глупости. Няма с кого да си поговорят. Нито една женска. Те се влюбват в нас, нали разбираш. Пръскат всички свои dinero. — Разсмя се и потърка пръсти.

— Да — казах аз. — Разбирам.

— О, да… разбираш. А каква е твоята история?

— Никаква — казах аз. — Просто се мотая.

— Страхотно.

Роза бе закръглена и пълничка — както повечето „домакини“. Представих си Лусинда. Зачудих се дали и тя не е работила тук. Реших да рискувам.

— Всъщност — наведох се към Роза, — идвал съм тук и преди. Така мисля.

— Така мислиш?

— Бях пиян — казах. — Мисля, че беше тук. Не съм сигурен.

— Добре — каза тя.

— Имаше едно момиче… — Описах й подробно Лусинда — толкова подробно, колкото би могъл да го направи само човек, прекарал часове в съзерцаването й. Споменавах за неща като сладко цупене и влажни очи.

— О — каза Роза — говориш за Диди.

Но тонът й ме накара да мисля, че не си пада особено по Диди.

— Диди? Да… май така се казваше. Да.

— Тя беше шибана puta… играчка, нали разбираш…

— Не.

— Да бе. Идва тука и преценява кой колко струва за две минути, разбираш ли? Пъчи си циците… върти си лъскавия задник… показва се пред шефа. Виждах я какво правеше. Имам й зъб на тая кучка. Идва тук и за два дни, само за два шибани дни вече го чукаше.

Шефа. Раул Васкес.

— Къде е шефът? — попитах.

— Не зная — сви рамене Роза. — Не се е появявал. Защо?

— Просто питам.

Значи не знаеха. Портфейлът му бе в мен, а той не се беше регистрирал в хотела. Не разполагаха с името му и нямаше на кого да съобщят. Нямаше да има пореден близък роднина в извънредните новини.

— Е, женен ли си? — попита ме тя.

— Не.

Опитвах се да сглобя картината. Мъчех се да си представя как е започнало всичко. Нещастните имигранти идват тук да си пръскат парите по „домакини“, които в общи линии ги гледат отгоре. Лусинда е била една от тях. Спомних си слабия акцент, за който я бях попитал във влака — дали е испански. Но Лусинда не бе останала „домакиня“ особено дълго. Фръцнала беше „лъскавия си задник“ и бе увиснала на врата на Васкес. Лесно може да се досети човек защо не е имал нищо против. Тя не приличаше на останалите момичета тук. Имаше вид на жена, която прекарва деня си в купуване и продаване на акции в някой небостъргач в центъра. И бе толкова красива, че на изтупаните чиновници щяха да им изтекат очите зад сутрешните им вестници във влака.

Чия е била идеята? Негова или нейна? На кого му е хрумнала — кой е огледал потиснатата обстановка в клуба и е видял възможностите?

— Ти не пиеш — каза Роза. — Правилото е, че ако не пиеш, трябва да разговарям с някой друг, ясно?

— Ще взема още едно — казах аз.

Може би е била тя. Диди. Може би е видяла колко нелепо лесно се влюбват тези работяги далеч от домовете си и си е дала сметка, че ще е дори още по-лесно с мъже като мен. Женени мъже, които не са далеч от дома си, но може би си мечтаят за това. Мъже, които искат да си поговорят с някого също толкова силно, колкото и тези тук. Мъже с истински пари.

Когато барманът донесе коктейла, отворих портфейла си, за да платя.

— Уидоус^[1]? — каза Роза. — Що за име е това?

Гледаше новата ми шофьорска книжка. Да, това бе първата ми нощ като нов човек. Чарлз Шайн беше мъртъв.

— Ами… име — отговорих.

— Звучи потискащо… нали разбираш…

— Е, не съм си го избирал аз.

— Вярно — сериозно каза тя.

— Къде е тоалетната? — попитах я.

— Натам. — Тя посочи към един тъмен ъгъл. — Повечето обаче излизат на тротоара — добави тя и изсумтя. — Да можеше да го помиришеш към четири сутринта… Но така са свикнали.

— Е, аз смятам да използвам тоалетната.

— Разбира се.

Когато станах от мястото си, забелязах, че дебеловратият барман не ме изпуска от поглед. Тръгнах към дъното на помещението покрай колумбийци, мексиканци, доминиканци и перуанци, увлечени в разговори с почтително слушащите ги „домакини“. Разговорите по-скоро приличаха на монолози — мъжете седяха опрели лакти на масите и говореха на неразбираем испански. Помислих си, че моите разговори с Диди не се различаваха особено от тези.

На една от вратите пишеше „hombres“.

Влязох. В едното от отделенията беше коленичил мъж. Усетих миризмата на повръщаното му.

Влязох в една кабинка, цялата покрита с надписи. Повечето бяха на испански, но имаше и няколко на английски.

„Курът ми е дълъг четвърт метър“ — твърдеше някой.

Седнах върху капака на чинията и поех дълбоко дъх. Бях забелязал третата врата в коридора. Кабинетът му?

Изчаках мъжа да излезе, после станах и се върнах в коридора. Нямаше никого. Отидох до третата врата.

Беше отключена. Изскърца шумно и спрях. Сърцето заблъска в гърлото ми.

Нищо. Салсата продължаваше да гърми.

Промъкнах се вътре и затворих.

Стаята беше тъмна. Затърсих ключа за осветлението и го открих непосредствено до вратата.

Да, това бе кабинетът му. Така поне смятах. Не приличаше много на кабинет, но все пак имаше бюро, въртящ се стол, изтърбушено канапе и кантонерка.

Помислих си за мъжа на бара. За начина, по който ме гледаше, когато тръгнах към тоалетната. Жилите на врата му бяха дебели като въжета.

Огледах стените. Бяха облицовани с ламперия, имитираща дърво. По тях нямаше нищо. Никакъв вграден сейф. Никаква картина, зад която би могъл да се крие сейф. А числата на гърба на визитката му би трябвало да са комбинация на сейф. Ако не тук, то някъде другаде. Беше мъртъв, а аз исках да си върна парите. Трябваше да рискувам.

На стената висеше оръфан календар. Повдигнах го, но не открих нищо зад него.

Чух нечии стъпки отвън. Затаих дъх.

Стъпките приближаваха. Чух вратата на тоалетната да се отваря и затваря.

Опитах да отворя кантонерката — оказа се заключена. Чекмеджето на бюрото беше отворено. В него лежаха пожълтели изрезки от вестници. Най-горната беше от стар брой на „Нюздей“ със заглавие „Служител се хвърля от влака в Лонг Айланд“. Имаше снимка на тяло, покрито с чаршаф, лежащо до релсите в Линбрук, Лонг Айланд. Пазеше го полицай с навъсена физиономия.

Статията също бе там.

„Служител в центъра «Роквил» се самоуби, като се хвърли от влака в Лонг Айланд“ — започваше статията. По-нататък се обясняваше, че загиналият бил семеен с три деца, че работел като юрисконсулт и не бил оставил предсмъртно писмо. Вероятно имал неизвестни лични проблеми, твърдеше говорителят на семейството му. Не съществувало никакво друго обяснение. Свидетелите във влака твърдели, че мъжът (Джон Пиърсън) вървял към края на влака заедно с други хора в търсене на свободно място и изведнъж най-неочаквано скочил.

Щях да спра да чета, но името на един от свидетелите привлече вниманието ми. Последният човек, който го е видял жив. Всъщност единственият, който го видял да скача.

Раул. Без фамилно име. Собственик на бар.

Вратата се отвори.

Мъжът с дебелия врат стоеше на прага и ме гледаше.

Стоях зад бюрото с изрезките в ръка. Чекмеджето на бюрото беше отворено.

— Астория Дженеръл — меко каза той.

— Какво?

— Най-близката болница. За да знаеш какво да кажеш на шофьора на линейката.

— Съжалявам… търсех тоалетната.

— Здравата ще те подредя — със същия мек глас каза той. — След две-три седмици ще те изпишат, разбра ли?

— Вижте, аз наистина…

Той затвори вратата. И я заключи.

Закрачи към мен.

Отстъпих назад, но гърбът ми опря стената.

Той спря и извади нещо от джоба си. Наниз монети, който обви около юмрука на дясната си ръка.

Заобиколи бюрото. Беше достатъчно близко, за да го подуша.

В този миг се сетих какво имам в джоба. Измъкнах го и го отворих.

Той замръзна.

— Нюйоркска полиция — казах. Фалшивата значка на Васкес. Бях я прибрал в джоба си и бях забравил за нея. За щастие, не съвсем.

— Имаме сигнал за незаконна търговия с наркотици — продължих, като се чудех дали полицаите говорят по този начин. Опитах се да си спомня начина, по който говореше с мен детектив Палумбо.

— Тук няма наркотици — каза мъжът. — Имате ли разрешително за обиск?

Разбира се, нямах никакво разрешително за обиск.

— Току-що ме заплаши. Трябва ли ми разрешително, за да те арестувам?

— Тук няма наркотици — повтори мъжът. — Ще се обадя на адвоката ни, ясно?

— Действай — казах аз. — Готов съм.

И минах точно покрай него.

Броях наум. Едно, две, три, четири… и се чудех колко секунди ще са ми необходими, за да се измъкна. И колко ще му трябват, докато не реши да не ме пуска, а да огледа значката ми по-добре или да настои да изчакам адвоката. Бях стигнал до десет, когато минах покрай Роза.

— Хей, накъде тръгна? — попита ме тя.

Минах покрай нея, без да й отговоря.

На петнадесет бях навън.