Джеймс Сийгъл
Извън релси (52)

Извън релси 47.

Започнах да преподавам веднага след Деня на труда^[1]. Английски в седми клас. Дадоха ми възможност да избера класовете си и се спрях на този, защото бе най-близо до годините на Ана. Помислих си, че щом можех да помагам на нея, значи щях да съм в състояние да се справя и с другите деца на нейна възраст.

Времето бе меко, но вече усещах първите признаци на есента в лекия ветрец, подобно на леденостудените течения в океана през август. Стоях по риза на стълбите на средно училище „Джордж Уошингтън Карвър“^[2] и треперех.

Първият ми учебен ден бе най-лошият.

Звънецът замря и се озовах изправен пред петдесет и един ученици, които ме наблюдаваха скептично.

Две трети от класа бяха чернокожи, а останалата една трета искаше да бъде чернокожа. Дори белите деца бяха облечени с провиснали дънки, под които се виждаха ластиците на гащите им. Ходеха с онази нахакана походка, която изглеждаше напълно естествена за чернокожите им съученици. Киснеха в двора преди първия звънец и слушаха рап.

Когато започнах да пиша името си на черната дъска, тебеширът се счупи и целият клас прихна. Отворих бюрото, за да взема друг тебешир. Нямаше — нещо, което щеше да важи за всичките ми училищни пособия през онази първа година.

На дъската се мъдреше едно „Господин Уид“.

Започнаха да ме наричат така. Господин Уид.

Не ги поправих. Това разчупи леда в първия ден, а с течение на времето дори започна да ми харесва. С изключение на едни графити, които веднъж прочетох над писоара в момчешката тоалетна.

„Уид е педал!“

Децата също ми харесаха. Дори авторът на графитите, който засрамено си призна, след като бе хванат да допълва творбите си, и бе наказан да остане след часовете. По една случайност надзирателят му бях аз. Бях се писал доброволец. Нямаше къде да отида и при кого да се връщам. Затова оставах след часовете, водех допълнителни уроци и помагах на училищния отбор по баскетбол.

Художникът се казваше Джеймс. Но ми каза, че повече му харесвало да го наричат Джей-Куул. Произлизаше от едночленно семейство — „само мама“, както се изрази. Веднага си помислих за Ана.

Казах му, че ако спре да пише по стените на тоалетната, че Уид е педал, ще започна да му викам Джей-Куул.

Готово, каза той.

Станахме приятели.

Постепенно станах популярен. Не само сред децата, но и сред учителите, тъй като доброволно приемах да се занимавам с неща, които иначе трябваше да вършат останалите.

Популярността обаче има и своите недостатъци.

Когато хората те харесват, неизбежно започват да ти задават въпроси. Любопитни са да узнаят откъде си, с какво си се занимавал преди, дали си женен, имаш ли деца.

Обедните почивки се превърнаха в изпитание. В курс по преодоляване на препятствия, който трябваше да минавам всеки ден и да внимавам да не сгафя. Разговарях с някого и забравях какво съм разказал на някой друг — например на Тед Роджър, учителя по математика в осми клас, който ме бе поканил да играем през уикенда софтбол в неговата лига на играчите над четиридесет. Любезно му отказах. После се появи Сюзън Фаулър, учителка по рисуване около тридесетте, която изглеждаше самотна и отчаяна, винаги успяваше да намери свободно място до мен и повеждаше разговори за нещастните връзки и произтичащите от тях последствия.

Накрая седнах вкъщи и написах биографията на Лорънс Уидоус. От ранното му детство до настоящия момент. След това започнах да се изпитвам.

„Къде си израснал?“

На Стейтън Айланд. (Вярно, близко до дома, но трябваше да избера някое място, за което да знам нещо. И тъй като бях минавал оттам хиляди пъти на път за леля Кейт, знаех достатъчно, за да не изглеждам като пълен глупак, ако някой от Стейтън Айланд започне да ме разпитва за подробности.)

„Какво работеха родителите ти?“

Баща ми Ралф беше автомонтьор. А майка ми Ан бе обикновена домакиня. (Защо пък не? Автомонтьор е работа като всички останали, а повечето жени по онова време се занимаваха предимно с домакинството.)

„Имаш ли братя или сестри?“

Не. (Абсолютно вярно.)

„Кой колеж си завършил?“

Сити Юнивърсити. (В края на краищата така бях написал и при постъпване на работа.)

„Какво си работил преди да станеш учител?“

Въртях бизнес с козметика от дома си. Лакове и боя за коса. Кремове за лице. Лосиони за тяло. (Един мой приятел се занимаваше със същото в Мерик, така че бях запознат донякъде с нещата — достатъчно, за да се измъкна.)

„Женен ли си?“

И да, и не. (Тук беше трудният момент. В момента нямах жена и деца в Чикаго, но ако нещата се развиваха според плана, скоро щяха да се появят. Просто ей така, от нищото. Защо? Защото страдахме от голямата болест на двадесети век — проблеми с брака — и се разделихме за известно време. Но само за известно време. Сега се мъчим да се сдобрим. И се надяваме, че ще успеем и те ще дойдат да живеят при мен.)

„Имаш ли деца?“

Да. Едно дете. Дъщеря.

Придържах се към истината почти във всичко. Така ми бе по-лесно, когато изведнъж някой ме притискаше в ъгъла с въпрос, за който изобщо не бях подготвен. Да, животът на Лорънс Уидоус се различаваше от живота на Чарлз Шайн, но не чак толкова. Разликите бавно и постепенно се превръщаха в моя втора природа. Станах им близък, грижех се за тях, извеждах ги навън и ги водех на разходки в парка, докато накрая не ги осинових като мои собствени.

— Започна диализата — каза Диана.

Обаждах се от уличен телефон на две преки от апартамента ми в Чикаго. Беше октомври. От езерото духаше пронизващ вятър и блъскаше телефонната кабина. Очите ми се насълзиха.

— Откога?

— Вече повече от месец. Не исках да ти казвам.

— Как… как го приема?

— Като всичко останало напоследък. С гробно мълчание. Моля я да ми каже нещо, да ми викне, да изкрещи, каквото и да е. Тя само ме поглежда. След като си тръгна, тя просто се затвори в себе си, Чарлз. Така плътно се е затворила, че понякога си мисля, че ще експлодира. Заведох я на терапия, но терапевтът каза, че не е продумала нито думичка. Обикновено можеш да изчакаш. Мълчанието става толкова нетърпимо, че хората започват отчаяно да искат да го запълнят с нещо. Но не и с нашата Ана. Гледала през прозореца петдесет минути и накрая просто станала и си тръгнала. А сега и това.

— Господи, Диана… диализата болезнена ли е?

— Не мисля. Доктор Барън твърди, че не е.

— Колко време трябва да стои там?

— По шест часа. Средно.

— И не я боли? Сигурна ли си?

— Твоето изчезване й причинява болка. Направо я убива. И мен ме убива, че не мога да й кажа нищо. Мисля, че не мога повече така. Чарлз… — Диана се разплака.

Изведнъж се почувствах така, сякаш всяка важна част от тялото ми е престанала да работи. Сякаш някой просто бе извадил сърцето ми и на мястото му бе останала дупка. Чаках Ана да дойде и да я запълни. Ана и Диана заедно. Започнах да пресмятам. Бяха изминали… колко, четири месеца?

— Обяви ли къщата за продан?

— Да. Говоря наляво и надясно, че все още обмислям дали да не се махна. Че тук има твърде много спомени. Че искам да започна отначало.

— Има ли с кого да говориш?

— Почти не. Роднините вече вдигнаха ръце. Имах разправия с Джо. С приятелите… странна работа. Отначало всички се кълнат и разправят как нищо няма да се промени, как все така ще се събираме на съботни вечери и неделни барбекюта. Но нещата се променят. Всички са семейни, аз съм сама и започват да се чувстват неловко. Става им по-лесно да не ме канят. Притеснявахме се как ще скъсаме връзката с тях, а то се случва от само себе си. И сега разговарям предимно с мама. Това е.

— Получиш ли дори едно свястно предложение за къщата — продавай я — казах аз. — Време е.