Джеймс Сийгъл
Извън релси (32)

Извън релси 28.

Вярвах в продължение на около две седмици.

Вярвах, че възможно най-лошото вече е отминало. Че съм бил подложен на изпитание — на сурово изпитание, като някакъв съвременен Йов, но че е напълно възможно нещата най-накрая да са приключили.

Да, трудно ми беше да погледна Ана в очите. Много трудно. И да зная, че парите, които така спестовно бях заделял за нея, ги няма. Че грижливо изградената крепост срещу нейния ужасен настъпващ враг е предадена отвътре.

Беше ми трудно да гледам и Диана. Тя ми вярваше. Може би бях последното нещо на света, на което вярваше.

Разбира се, най-трудно ми бе да мисля за хората, които не можех да видя. Например Лусинда — която предадох не веднъж, а два пъти. И Уинстън. Когото предадох до гроб. Образите им крещяха за вниманието ми, подобно на деца, настояващи да бъдат забелязани. „Виж ме… виж ме.“ Опитвах се да не ги виждам, опитах се да завра Уинстън на място, където не бих могъл да го открия. Но винаги го откривах. Когато вземах поредното служебно писмо или четях статия за финала по бейзбол, той винаги ми казваше по едно здрасти. Виждах го да лежи там, където го бях оставил. Затварях очи, но образите не изчезваха. Подобно на светкавицата на фотоапарат, която прогаря ретината ти.

И въпреки това бях изпълнен с надежда.

Надявах се на две неща. Че Васкес наистина е имал предвид онова, което каза. Че е разбрал, че кладенчето е пресъхнало и че няма смисъл да се връща отново. Че се е преместил.

Както и че ще успея да възстановя фонда на Ана. Че чрез усърдно и постоянно мамене под покровителството на „Т & Д Мюзик“ ще мога да го възстановя такъв, какъвто беше. Че ще успея да го направя преди да се наложи да го използваме. Преди дори някой да забележи.

Е, в продължение на две седмици вярвах в това.

Тогава се появи някакъв мъж. Чакал ме. Така ми каза Дарлин.

— Какъв мъж? — попитах я.

— Детектив — каза Дарлин.

Отначало си помислих за Дик Трейси. За неделните комикси с нарисуваните в тях пародийни отражения на някогашните си истински образи.

— Детектив? — повторих аз.

— Да.

— Кажи му, че ме няма — казах аз.

Дарлин ме попита сигурен ли съм.

— Да, Дарлин. Сигурен съм. — Позволих си в гласа ми да прозвучи нотка на раздразнение — защото раздразнението скриваше онова, което чувствах в действителност. Страх, разбира се.

— Добре.

И детективът си отиде. След което Дарлин ме осведоми, че бил от полицията.

На следващия ден се появи отново.

Този път, когато слязох от асансьора, стоеше в средата на фоайето.

— Господин Шайн?

Веднага забелязах, че не беше нечий рекламен представител — не носеше материали, и че не си търси работа — нямаше портфолио.

— Детектив Палумбо — каза той. Точно като по филмите. С типичния нюйоркски акцент, който винаги звучи малко фалшиво в тъмната кинозала.

Точно така говореше детектив Палумбо. Но не приличаше на никакво представление. Съвсем истинска двойна брадичка и корем, който никога не се е напрягал във фитнес зала. Разбира се, носеше съвсем истинска значка.

— Да? — казах аз. Порядъчен гражданин, готов да помогне на пазителя на закона.

— Може ли да поговорим?

Разбира се. Няма проблем. С каквото мога да ви помогна?

Минахме покрай Дарлин, която ме изгледа някак укорително. „Нали те попитах дали наистина искаш да го разкарам?“

Влязохме, затворих вратата, направих му знак да седне и се настаних на мястото си. През цялото това време водех объркан разговор със самия себе си. Задавах си хиляди въпроси, на които не можех да отговоря. Например, какво търси полицейски детектив тук? Да не би Лусинда да е размислила и сама да се е обадила в полицията?

— Познавате ли Уинстън Бойко?

Не. Детектив Палумбо бе дошъл тук заради друго. Заради Уинстън.

— Моля?

— Познавате ли Уинстън Бойко?

Добре. Какви бяха възможностите ми? Едната — „Не, не го познавам“ — не съществуваше. Маса хора можеха да се закълнат в обратното — Дарлин, Тим Уорд, както и половината от шестия етаж.

— Да.

Детектив Палумбо драскаше нещо в малкото си тефтерче, което по някакъв почти магически начин се бе появило в ръцете му. Очевидно чакаше да кажа още нещо.

(Идва детектив и те пита дали познаваш човека, който ти носи всеки ден пощата, а ти отговаряш… как беше? „Да“, точно така. И без да се поинтересуваш защо?)

— Защо питате, детектив?

— Изчезнал е — каза детектив Палумбо.

Много по-добре, отколкото „Намерен е мъртъв“. Можех да крещя каквото си искам за този неочакван разпит, но изчезналият Уинстън определено бе по-добра новина от мъртвия Уинстън.

— Така ли? — казах аз.

Детектив Палумбо имаше червен белег на носа. Следи от очила? А малкия белег на брадичката? Порязване при бръснене? Проучвах лицето му, сякаш можех да открия някакви отговори в него. Например, какво си мислеше, че зная.

— От две седмици — каза Палумбо.

— Хммм. — Реакциите ми бяха сведени до нечленоразделни едносрични отговори, докато мозъкът ми трескаво се опитваше да изгради някакво алиби.

— Кога го видяхте за последен път? — попита детектив Палумбо.

Добър въпрос. Може би малко подвеждащ, като например кой е последният левичар, спечелил купата на Американската лига? Всеки щеше да каже — Ястржембски. Но тук имаше уловка — всъщност е Вида Блу, левичарят вундеркинд от „Оукланд Ас“. Точно от оня тип въпроси, които обичаше Уинстън.

„Кога го видяхте за последен път?“

— Ооо, откъде да знам — отговорих накрая. — Някъде преди две седмици.

— Аха — каза Палумбо, като продължаваше да драска. — Каква по-точно беше връзката ви, господин Шайн?

Това пък какво означаваше? Та нали думата връзка се използва за хора, между които тя съществува? Като Лусинда и мен например. Ако Палумбо ме бе попитал каква е била връзката ми с Лусинда, щях да му отговоря — краткотрайна. Секс и насилие, а всъщност можете и да забравите секса.

— Той работи тук — отвърнах аз. — Носи ми пощата.

— Да — каза Палумбо. — Това ли е всичко?

— Да.

— Аха. — Палумбо гледаше снимката на семейството ми.

— Значи разпитвате… всички? — попитах с надежда.

— Всички ли?

— Нали разбирате, всички, които работят тук?

— Не — каза Палумбо. — Не всички.

Можех да го попитам — защо тогава тъкмо мен? Но се страхувах от отговора, който можех да получа. Въпреки това се чудех дали Палумбо очаква да го попитам тъкмо това.

— Е… ако това е всичко… — започнах аз, но ме прекъснаха.

— Та кога точно го видяхте? За последен път? — Палумбо бе вдигнал молива си над тефтерчето и чакаше. Напомни ми образ от онези стари британски драми, които непрекъснато се въртят късно вечер — царският палач с вдигната над главата брадва, чакащ сигнал.

— Не си спомням точно — казах аз. — Преди около две седмици, предполагам.

Предполагам. Не можеш да забраниш на някого да предполага, нали? Не можеш да го арестуваш и да го изправиш пред съда заради неправилно предположение.

— Преди две седмици? Когато ви е донесъл пощата?

— Да.

— Някога да сте се срещали с господин Бойко навън? Имам предвид така, неофициално?

„Да, веднъж в един бар. Но това беше бизнес.“

— Не.

— Господин Бойко разказвал ли ви е за себе си?

— Какво искате да кажете?

— Господин Бойко разказвал ли ви е някога за себе си? Само на вас?

— Не, нищо. Само за пощата… нали разбирате.

— За пощата?

— За доставките. Къде искам да изпратя това и това. Такива работи.

— Ясно. Това ли е всичко?

— Горе-долу. Да.

— Какво друго?

— Моля?

— Казахте „горе-долу“. За какво друго сте разговаряли?

— За спорт. Разговаряхме за спорт.

— Значи господин Бойко е спортен запалянко, така ли?

— Нещо такова. И двамата сме привърженици на „Янките“. — С всички сили се мъчех да използвам сегашно време. Не бе толкова лесно, когато си го представях лежащ безжизнено в основата на планината от отпадъци.

— Значи това е всичко. Говорели сте си за пощата и понякога за „Янките“.

— Да. Доколкото си спомням.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Имате ли представа как Уинстън се е сдобил с десет хиляди долара, господин Шайн?

— Какво?

„Чу го много добре.“

— В апартамента на господин Бойко бяха открити десет хиляди долара. Питам се дали нямате някаква представа как се е сдобил с тях.

— Не. Разбира се, че не. Откъде…

Питах се дали полицията не е проверила в брокерската къща и не е видяла колко акции съм продал. Нямаше да изглежда добре, нали? Щеше да бъде… добре, подозрително. Но защо да ме подозират, че съм дал десет хиляди долара на Уинстън? Нямаше причини да се паникьосвам.

— В агенцията ви са изчезвали компютри. Един от вашия етаж.

— Да, така е.

— Да сте срещали господин Бойко тук по време, когато не би трябвало да идва?

Компютри. Палумбо ме питаше за компютри. Разбира се. Уинстън крадецът. Уинстън, бившият затворник. Разговаряше с мен, защото подозираше, че Уинстън се е сдобил с парите, като е продавал крадени компютри. Трябваха му свидетели. Уинстън бе откраднал няколко компютъра, бе прибрал парите и се беше изпарил.

— Сега като го споменахте, се сещам. Засякох го веднъж. Бях останал след работно време.

— Къде по-точно?

— Отвън, във фоайето.

— Имал ли е някаква основателна причина да се намира тук след работно време?

— Като се замисля, не. И на мен тогава ми се видя странно. — Убивах го отново. Първо, когато бе жив, а сега и като мъртвец.

— Не го ли попитахте какво прави в сградата?

— Не.

— И защо не?

— Не зная. Просто не го направих. Беше във фоайето, а аз в кабинета си. Изобщо не знаех дали трябва, или не трябва да е тук.

— Добре. — Господин Палумбо затвори тефтерчето и го прибра в джоба си. — Мисля, че засега това е всичко. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Няма за какво — отговорих аз, макар че се питах какво означава това „засега“. — Надявам се да го откриете.

— Аз също. Знаете ли, господин Бойко винаги посещаваше редовно надзираващия го служител. Не е пропускал нито една среща. Нито една. Нали знаете, че е лежал в затвора?

— Мисля, че съм чувал нещо подобно. Да, точно така. Той ли ви е съобщил, че е изчезнал? Надзираващият служител?

— Не — каза Палумбо и ме погледна в очите така, както се гледат влюбените, когато искат да покажат искреността на чувствата си.

— Двамата с господин Бойко имахме в известен смисъл работна връзка — добави той. — Нали разбирате?

 

 

Не. Не разбирах.

Докато изпращах Палумбо, се питах дали детективът няма да разпита още някого. Явно нямаше подобно намерение. Все още не можех да разбера думите му. „Двамата с господин Бойко имахме в известен смисъл работна връзка.“

Що за връзка е било това?

По-късно през деня си припомнях разпита и се чудех дали е минал добре. Отново и отново си повтарях въпросите и отговорите, за да открия някаква уловка, да разбера дали не съм дал на детектива някаква причина — каквато и да е — да се усъмни в мен. Едва тогава ме осени каква връзка би могло да има между един бивш затворник и полицейски детектив.

„Какви бяха условията?“

Защото ме тормозеше още нещо. Нещо, което нямаше смисъл. Ето какво. През цялото време се съобщаваше за изчезнали хора — нали това най-често обясняват отегчените и изтощени детективи по вечерните новини? Обезумелият родител се оплаква от бездействието на полицията, от това, че детето му липсва от бог знае колко време. А родителите знаели, че нещо не е наред, знаели, но въпреки това полицията не правела нищо, освен да приеме жалбата. Защото хората изчезват непрекъснато. Точно това казваха отегчените детективи. И че ако трябвало да търсят всяко избягало от дома хлапе, нямало да имат време да преследват истинските престъпници.

А и децата, за които ставаше дума, бяха деца, които не са замесени в нищо. А Уинстън не беше дете. Той бе възрастен мъж — при това не кой знае колко важен според социалните стандарти. А по степента на важност на хората, които полицията трябва незабавно да започне да издирва, сигурно се намираше на предпоследно място — може би само пред чернокожите травестити, пристрастени към хероина.

И въпреки това само две седмици след като бившият затворник не се бе явил на работа, пристигаше полицейски детектив и започваше да пита за него.

„Какви бяха условията?“

Отново си припомних думите на детектива. „Двамата с господин Бойко имахме в известен смисъл работна връзка, нали разбирате?“

Да, сега вече започвах да разбирам.

„Какви бяха условията?“

Бях гледал филми и телевизионни предавания, бях чел вестници. Полицейските детективи имаха право да натискат бившите затворници да им снасят информация. Бившите затворници бяха склонни да им я снасят, при условие че престанат да ги притискат. При условие че полицаите си затворят очите, ако се опитат да попълнят доходите си с нещо странично — например с дребна кражба на компютри.

„Какви бяха условията?“

„Зная какви са условията, Уинстън.“

„Тогава ми ги кажи в прав текст.“

Онази нощ в колата на Уинстън на паркинга.

„Тогава ми ги кажи.“

И защо? Защо Уинстън настояваше да му ги кажа, защо искаше да изговарям думите на глас? Защото накрая точно това са думите, които те оневиняват. Трябва да им предоставиш думите, за да ти повярват.

„Кажи ми ги.“

Полицай и бивш затворник, свързани с обща работа. Така стават тези неща. Само по този начин. Те питат, ти разказваш. Шепнеш. Доносничиш.

„Кажи ги.“

Ако не разполагаш с думите, ако не си ги записал на лента, как ще ти повярват? Голямата клечка, шефът. И какво иска да направиш? Я повтори, Уинстън…

„Кажи ги.“

Не, не всички, бе казал Палумбо.

Само теб.