Джеймс Сийгъл
Извън релси (56)

Извън релси 51.

Влязох в интернет.

Върнал се три години назад. До деня на експлозията.

Имаше 173 резултата за хотел „Феърфакс“.

Всичко — от статиите във вестниците и списанията до споменаванията в телевизионните предавания и интернет вицовете.

„Чу ли за новите тарифи на «Феърфакс»? Направо са бомбастични.“

Повечето от статиите бяха онова, което би могло да се очаква.

Разкази за пожарникари герои и за невинни жертви. И сред историите на невинните жертви отново видях името си — първо в списъка на изчезналите, след това — на загиналите.

Чарлз Шайн, четиридесет и пет годишен, ръководител в рекламна агенция.

Както и имената на Декстър, Сам и Диди.

И неговото — подредено по азбучен ред точно в края на страницата.

Продължавах да чета. Имаше и още истории. За атентатора.

„Родният град на бореца за правото на живот си спомня“, гласеше заглавието на една от статиите. Джак Кристмас, роден в Енид, Оклахома. Много добро момче, много прилежно, твърдеше учителят му в трети клас. Макар че негов съученик си го спомняше като „малко отнесен“.

Имаше и статия за самия хотел.

„Миналото на хотела не предостави никакви улики.“ Бил построен през 1949 година. Първоначално приютявал предимно бизнесмени. Постепенно западнал и се превърнал в рай за евтини проститутки и посетители с ниски доходи.

Имаше няколко статии за местния тероризъм.

Статия за организация на име „Деца на Бога“. Манифест от движение на противниците на абортите. Няколко евентуални връзки с военизирани организации. Припомняне на атентата в Оклахома Сити и паралели с този в хотел „Феърфакс“.

Нов списък. Този път с кратки некролози за жертвите.

„Чарлз Шайн бе творчески директор в «Шуман Адвъртайзинг». Автор на някои от най-значителните проекти. «Чарли беше истинско съкровище за компанията — и като творец, и като приятел. Дълбоко скърбим за загубата му» — казваше Елиот Фирт, президент на «Шуман Адвъртайзинг». — Остави след себе си съпруга и дъщеря.“

Самюъл М. Грифин бе възхвален като „бляскава звезда в света на финансовото планиране“, „Беше всеотдаен и любящ баща“, казваше брат му.

Имаше и за Декстър. „Беше един от нас — съобщаваха от компанията собственик. — Всеотдаен служител.“

Дори Диди имаше некролог. Или поне реших, че е неин.

Дездемона Гонзалес, тридесетгодишна. Любяща сестра на Мария. Дъщеря на майор Франк Гонзалес от Източен Тексас.

Прехвърлих се към вестниците от Източен Тексас. Знаех, че местните вестници ще се надпреварват да публикуват историите на загиналите съграждани.

Открих я. Статия в „Роксъм Тексас Уикли“.

Франк Гонзалес, майор от запаса, седи на верандата на дома си и с мъка скрива болката от загубата на най-малката си дъщеря, убита при атентата в хотел „Феърфакс“. Дездемона Гонзалес, тридесетгодишна, живеела в Ню Йорк през последните десет години, казва баща й. „Не се обаждаше много често — сподели той, — но понякога звънеше на празници и подобни неща“… Приятели на семейството признаха, че господин Гонзалес и дъщеря му са се отчуждили през последните години… Като тийнейджърка Дездемона е била арестувана за притежание на наркотици и твърдяла, че баща й я тормозел. Семеен приятел, пожелал анонимност, нарече всички тези обвинения „неоснователни“.

Върнах се към общите некролози.

Един от тях липсваше.

Усетих нещо в кръста си. Като ледена струйка, потекла обратно нагоре по гръбнака ми.

Върнах се още по-назад и отворих всяка връзка. Препрочетох всичко. Нито едно споменаване.

Влязох в страницата на „Дейли Нюз“ и потърсих по ключова дума „Феърфакс“.

Тридесет и две статии.

Започнах с първата, написана в деня на експлозията. Имаше снимка на местопроизшествието. Възрастна жена, плачеща на ръба на тротоара, пожарникари, застанали по средата на улицата с отпуснати ръце. Прегледах цялата статия. Прехвърлих се на следващата.

Горе-долу същото като в останалите материали, само че в хронологичен ред. Атентатът, жертвите, героите, атентаторът, разследването, погребенията.

Отне ми два часа. Нищо.

Започвах да мисля, че греша. Сигурно бях разбрал погрешно нечий коментар. Подобни неща се случват непрекъснато.

Реших да погледна материалите от следващата седмица — седмицата, в която бе публикувана последната статия, един месец след атентата. И толкова.

А после да изключа компютъра и да целуна спящите си деца. Да се вмъкна тихичко в леглото до Ким и да се притисна до топлото й тяло. Да заспя с мисълта, че всичко е наред.

Започнах с понеделник. Прехвърлих се във вторник.

За малко щях да го пропусна.

Беше съвсем кратък материал — забутан под лавината на войната в Близкия изток, тройно убийство в Детройт и скандал, в който бе замесен кметът на Ню Йорк.

„Героично оцелял се оказва не чак такъв герой“.

Избрах страницата, затаих дъх и зачетох.

Беше от онези истории, които журналистите започват да пишат, когато се свършат героите и жертвите. И които те карат да поклатиш глава и да се замислиш за иронията на съдбата.

„Тяло, извадено от развалините… без документи… неколкоседмична кома… мозъчна операция… според отпечатъците от пръстите… първоначално сметнат за мъртъв… колата му в гаража на хотела… неявяване в съда… полицейски говорител… затворническа болница…“

Прочетох я бавно, от началото до края. След това още веднъж.

 

 

Инсулинът на Ана.

Произвеждаше се от свински панкреас, от който се е произвеждал всеки инсулин. До момента, в който не измислили как да го синтезират в лабораторни условия. Откритието бе сравнително ново. Ана използваше естествен инсулин, откакто се разболя. Когато опита синтетичния, показателите й си останаха все така високи.

Бяха ни обяснили, че това се случвало понякога. Някои хора реагирали по-добре на естествения инсулин, затова Ана остана на него.

Дори и след като започнаха постепенно да го изваждат от употреба — дори и след като откриването му ставаше все по-трудно и по-трудно. Но нямаше място за притеснения. Винаги щеше да има аптеки, които да предлагат естествен инсулин, увери ме докторът.

 

 

Разговарях в столовата с Джамил Фарадей, главния училищен възпитател.

Веднъж годишно Фарадей водеше в класните стаи затворници, за да даде нагледен пример на учениците какви не бива да стават. Затворниците, някои от които дори бяха израснали по тези места, разказваха за наркотиците, за кривия път, по който са поели, за живота в баровете.

След това отговаряха на въпроси.

„Някога убивали ли сте?“ — попита един ученик някакъв бивш наркоман с белег, минаващ през цялата му долна челюст.

Не, отвърна той, и тълпата ученици изстена.

— Смятам да накарам учениците си да напишат писма на затворници — казах на Фарадей. Ядеше картофено пюре с мляко и тлъсти пилешки крилца.

— Защо?

— Ами, нещо подобно на онова, което правиш и ти. Но писмено. Така децата ще си потренират правописа, а пък затворниците могат да им предадат някои житейски уроци.

— Добре — каза той.

— Чудя се…

— Да?

— Навремето познавах един, който свърши в затвора. Беше ми съсед. Мисля дали не мога да започна с него.

— Какво е направил?

— Не зная точно. Наркотици, доколкото чух.

— Ъхъ.

— Имаш ли представа дали мога да открия къде е?

— В кой затвор ли?

— Да.

— Не зная — сви рамене Фарадей. — Ако искаш, мога да попитам моя човек в Чикаго.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Стига да не забравя. Откъде е?

— От Ню Йорк.

— Аха. Как се казва?

— Васкес.

— Васкес?

— Да. Раул. Раул Васкес.