Джеймс Сийгъл
Извън релси (18)

Извън релси 14.

Чаках Лусинда при фонтана на Петдесет и първа и Шесто.

Когато й се обадих и й разказах какво иска Васкес, тя потъна в дълго мълчание, след което ме помоли да се срещнем тук.

След десет минути чакане я видях да пресича Петдесет и първа улица.

Станах и започнах да вдигам ръка за поздрав. Но спрях. Беше с някакъв друг мъж. Продължаваше да върви към мен и за миг се оказах в положение между сядане и изправяне, между казване на „здравей“ и премълчаване. Отпуснах се на мястото си. Нещо ме накара да се притая.

Седях на ръба на фонтана. Лусинда и мъжът минаха покрай мен, без да ми обърнат внимание.

Мъжът бе с респектиращ син костюм и току-що лъснати обувки. На възраст изглеждаше около петдесетте, с оредяваща коса. Устните му се бяха свили в размисъл. Лусинда изглеждаше почти нормално — което ще рече прекрасна, стига да не се заглеждаш прекалено много. Стига да не забележиш бледите кръгове под очите й — не като огромните черни петна около моите, но въпреки това съществуващи. Жена, която сякаш в последно време не си е доспивала редовно, която се е мятала неспокойно в леглото си, независимо от двата валиума, изпити с чаша вино.

Изглежда, разговаряше с мъжа, но каквото и да казваше, думите й се губеха в какофонията на нюйоркския шум — автомобилни клаксони, велосипедни звънци, гърмяща музика, автобусни двигатели. Минаха на пет крачки от мен, без да успея да чуя нито дума.

Стоях и чаках. Те се насочиха към кръстовището. Бях заобиколен от обичайното сборище ококорени туристи, пушачи, димящи с цигарите си с израз на неприкрита безнадеждност, и някакъв странен скитник, който си мърмореше нещо.

Зяпах коледната украса на „Рейдио Сити Мюзик Хол“ на другата страна на улицата. „Грандиозно коледно шоу“. Пълзящият надпис бе обсипан с гирлянди от борови клонки. Един Дядо Коледа стоеше на тротоара пред входа, дрънкаше звънец и крещеше: „Весела Коледа на всички!“. При фонтана беше студено и влажно.

Изчаках още пет, после десет минути.

И тогава видях Лусинда да се връща. Забързано се появи иззад ъгъла и се насочи право към мен. Така. Значи все пак ме бе забелязала.

— Благодаря ти — каза тя.

— За какво?

— Че не каза здрасти. Че не се обади. Това беше съпругът ми.

„Това беше съпругът ми.“ Играчът на голф. Онзи, който никога не трябваше да разбере какво се е случило.

— О — казах аз.

— Изненада ме в работата. С цветя. Настояваше да вземем такси. Съжалявам.

— Няма нищо. Как си?

— Страхотно. По-добре не съм била.

Тонът й намекваше колко тъп въпрос съм задал. Като онези видиотени телевизионни репортери по време на някаква невъобразима трагедия, които питат оцелелите от семейството на жертвата как я карат напоследък.

— Обажда ли ти се пак? — попита тя.

— Не, откакто поиска десет хиляди долара. Не.

— И какво? Ще му ги дадеш ли?

— Да.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Благодаря ти.

— Не го споменавай. — И аз не исках да го споменавам. Защото с всяко споменаване ставаше все по-истинско. Нещо, което рано или късно щеше да се случи.

— Виж — каза тя. — Имам хиляда долара, за които съпругът ми не знае.

Тя посегна към дамската си чанта.

— Всичко е наред — казах аз. — Недей.

— Вземи ги — каза тя, сякаш се мъчеше да ми даде пари за млечен шейк и сода, а аз се правех на старомоден и настоявах да я черпя.

— Не. Аз ще се погрижа.

— Вземи. — Тя напъха стодоларовите банкноти в ръката ми. След кратко съпротивление се предадох и прибрах парите в джоба си.

— Мислиш ли, че всичко ще свърши дотук? — след кратко мълчание се обади тя.

Разбира се, точно в това беше въпросът. Щеше ли да спре дотук, или не?

— Не зная, Лусинда.

Тя кимна и въздъхна.

— А ако не спре? А ако продължи да иска още пари? Тогава какво?

— Тогава не знам.

„Тогава сме обречени, Лусинда.“

— Как стана така, Чарлз? — каза тя толкова тихо, че отначало реших, че ми се е причуло.

— Какво?

— Как става така? Как? Понякога ми се струва, че сънувам. Сякаш е невъзможно, не ти ли се струва? Че се случва тъкмо на нас? На нас? Понякога…

Докосна очите си — бяха се насълзили и си помислих как второто нещо, което забелязах онази сутрин във влака, бяха именно очите. Първо бедрата й, наистина, но после и очите. И бях видял в тях нежност и топлота. И си бях казал: „Да, точно от това се нуждая“.

— Може би трябва да си мислиш за това точно по този начин — казах аз. — Като за лош сън.

— Но не е. Така че е тъпо.

— Да. Тъпо е.

— Ако разбере, това ще го убие — каза тя.

Съпругът й. Отново говореше за съпруга си.

— Ако разбере, ще убие и мен.

— Няма да разбере. — С теб съм, успокоявах я аз. Може и да сме изменили на половинките си, но не сме се мамели помежду си.

— Какво каза на жена си? — попита тя. — За носа?

— Че съм паднал.

— Да — каза тя, сякаш бе предполагала, че ще дам точно това обяснение.

— Виж, исках да ти кажа… — Какво точно? Че съм я предал, предполагам. Че съм я предал, но няма да я предам отново.

— Да?

— Трябваше… нали разбираш. Трябваше да го спра.

— Да.

— Опитах. Но не беше достатъчно.

— Той беше въоръжен — каза тя.

Да, той беше въоръжен. Беше въоръжен и понякога насочваше пистолета си към мен, а понякога не го правеше. Докато я изнасилваше например. Пистолетът се търкаляше някъде на пода, може би на не повече от крачка от мен, това е всичко.

— Забрави — каза тя. Но знаех, че няма предвид това — че наистина мисли, че би трябвало да се помъча по-усилено, че би трябвало да я спася. И си спомних как я защитих в бара онази вечер и как тя след това ме бе целунала. Пияндетата в бара са едно нещо, разбира се, а въоръжените изнасилвачи — съвсем друго.

— Мисля, че не трябва да се срещаме повече, Чарлз — каза тя. — Сбогом.

 

 

— Доволен ли си засега? — попита ме Дейвид Франкел.

— Какво?

— Доволен ли си? От рекламата?

Снимахме рекламата на аспирина в десето студио на „Силвъркъп Стъдиъс“ в „Астория“.

— Да. Добра е.

— Да. Коринт е стар професионалист.

Е, наистина е стар, за малко да не изтърся. Робърт Коринт бе режисьорът на рекламата. Дребен и оплешивяващ, с глупаво изглеждаща опашка под изгорялото от слънцето теме. Опашката сякаш казваше: „Може и да съм дърт, но все още ме бива и още съм в играта“. Бяхме на дубъл двадесет и две.

— Кой ще прави музиката? — попитах.

— Музиката ли?

— Да, парчето. Кой се занимава?

— Музикална къща „Т & Д“.

— За пръв път ги чувам.

— Може. Много ги бива.

— Добре.

— Те правят всички парчета за моите работи.

— Добре. Чудесно.

— Ще ти харесат. Винаги ни дават най-добрата цена.

Канех се да го попитам защо ми се усмихва по този начин, но бях прекъснат от Мери Уиджър.

— Чарлз — прошепна в ухото ми тя. — Може ли за секунда?

— Разбира се.

— Господин Дюбен мисли, че шишето с аспирин трябва да се вдигне.

— Да се вдигне ли?

Господин Дюбен беше клиентът ми. Беше ме поздравил с думите: „А, значи ти си новата кръв“. „Да. Нулева отрицателна“ — отговорих му. Той се разсмя и каза: „Чудесно. Тъкмо това ни трябваше“.

— По-високо. В кадъра.

— Разбира се. Дейвид, би ли казал на Робърт да постави шишето по-високо в кадъра?

— Няма проблем — отговори Дейвид. — Живея само за такива неща.

По-късно следобед, някъде между дубъл четиридесет и осем и четиридесет и девет, Том Муни ме издебна при работната маса и каза:

— Здрасти, приятел.

Не ми беше приятел. Беше представителят на „Хедкуортърс Продъкшънс“ и стилът му на работа бе да е достатъчно досаден, за да накара клиентите да му възложат работата, само и само да се отърват от него. Доста добре се справяше, между другото.

— Как си, Том?

— А, супер съм. Въпросът е ти как си? — Гледаше ме.

— Паднах — обясних аз. За стотен път сигурно.

— Имам предвид работата.

Знаеше чудесно как съм с работата. Знаеше например че съвсем доскоро оглавявах огромна и тлъста поръчка за кампания на кредитни карти, а сега се занимавам с някакви си аспирини. Знаеше го, защото рекламната гилдия бе малка. А както става в малките общности, новините се разпространяват бързо. Лошите — още по-бързо.

— Страхотно — отговорих му.

Попита ме дали съм получил коледната му картичка.

— Не.

— Пратих ти картичка.

— Не съм я получил.

— Сериозно?

— Да.

— Е, весела Коледа. Очаквай и коледен подарък — каза той.

— Не е необходимо, Том.

— Хайде стига. Чичо Том никога не забравя клиентите си.

— Ако е шапка на „Хедкуортърс“, вече си имам — казах аз.

— Кой говори за шапки? — изненада се Том. — Да съм споменавал шапки?

— Имам и тениската на „Хедкуортърс“.

— О, значи си клиент на „Хедкуортърс“.

— Да.

— В такъв случай ме смятай за Дядо Коледа.

— Странна работа. Не ми приличаш на Дядо Коледа. — Със зализаната си назад коса и хиперкинетичните си маниери Том приличаше по-скоро на Пат Райли след доза амфетамини.

— Откъде знаеш? Някога да си виждал Дядо Коледа?

Когато Ана беше малка — някъде на пет или шест години — ме бе попитала как така Дядо Коледа пазарува в „Тойс Ар Ъс“, щом живее на Северния полюс. Бях забравил да сваля стикера от „Моето малко пони“.

— Приятно ми е да се запознаем, Дядо Коледа.

— И какво иска малкият Чарли за Коледа?

Ако разполагаше с цял ден, сигурно щях да му кажа.

— Нищо, Том. Добре съм.

— Снимаш с мен, нали?

— Да.

— И работиш с Франкел, нали?

— С Франкел? Да, разбира се.

— Добре. Попитай го какво ще получи за Коледа.

„Какво иска да каже?“

— За Коледа искам само една добра реклама, Том.

— Тогава защо използваш нас? — попита Том.

Не се разсмях.

— Просто се майтапя — каза той.

 

 

Същата вечер Васкес ми се обади вкъщи и ми каза да го чакам в Алфабет Сити на ъгъла на Осма и авеню C.