Джеймс Сийгъл
Извън релси (12)

Извън релси 9.

Хотелът се казваше „Феърфакс“. От онези, които са самото олицетворение на занемареността и анонимността. Които повечето хора биха предпочели да подминат, за да потърсят нещо по-добро.

Но не и Чарлз, не и в този момент.

Той бе единственото място, където би могъл да бъде с Лусинда.

 

 

Най-накрая събра смелост да я попита.

— Бяха излизали още два пъти на вечеря и се бяха прибирали с такси, а по пътя се държаха като безнадеждно овладени от хормоните деца. Целуваха се, опипваха се и се прегръщаха, и вече бе настъпил моментът „да продължат по-нататък“. Всъщност бе използвал точно тези думи. Изненада се, че те всъщност успяха да излязат от устата му, и остана благодарен, че тя не му се изсмя. А още по-благодарен бе, когато след кратко мълчание тя му отвърна: „Разбира се, защо не“.

Беше заговорил на темата между две чашки кафе на Пен Стейшън. След това бяха излезли на Седмо авеню, хванати за ръце, и взеха такси. Макар че нейната работа се намираше на най-малко седемдесет блока от неговата, това бяха седемдесет блока повече, през което време щяха да са заедно — прегърнати и завладени от новата идея. „Къде?“ — го попита тя. Също добър въпрос. Къде всъщност щяха да консумират връзката си? Минаха покрай един хотел. „Не — каза тя, — прекалено близо е до Пен.“ После минаха покрай втори („Изглежда много мухлясал.“). И накрая, на път към центъра, попаднаха на трети.

Хотел „Феърфакс“.

С корейски ресторант от едната страна и гинекологичен център от другата. Вярно, изглеждаше малко съмнителен, но нали тези хотели бяха направени точно за такива неща?

Да, този изглежда подходящ, бе казала тя.

И решиха да се срещнат в него.

 

 

Пътуването във влака към Пен Стейшън.

И двамата бяха изненадващо тихи, помисли си той. Като боксьори преди най-важния мач в живота им.

През повечето време той броеше минутите между станциите — Мерик, Фрийпорт, Болдуин, Роквил. В тъмнината под Ийст Ривър тя хвана ръката му и я стисна. Пръстите й бяха леденостудени, сякаш кръвта се бе отдръпнала от тях и бяха замръзнали от… от какво? От чувство за вина? Срам? Или страх?

В цялата ситуация имаше нещо, което не бе спонтанно. По-рано се опипваха в тъмното, но сега всичко бе съзнателно премислено. На път към стоянката на такситата тя се притисна към него, но на Чарлз му се стори, че го прави повече от инерция, отколкото от желание. Изпита чувството, че я влачи едва ли не насила — сякаш мъкне багаж нагоре по ескалатора и през изхода.

Разбираше много добре. Едно беше да се опипват в колата, а съвсем друго — да си наемат хотел с намерението да правят секс.

Отвътре хотел „Феърфакс“ не изглеждаше много по-различно, отколкото отвън — занемарен, помръкнал, сякаш бе изоставен. Фоайето миришеше на камфор.

Докато отиваха към рецепцията, му се стори, че чувства побелелите пръсти на Лусинда някъде по гърлото си. Каза на администратора, че ще плати в брой, и получи ключовете за стая 1207.

В асансьора нито един от двамата не проговори.

Стигнаха до дванадесетия етаж. Вратата на асансьора се отвори.

— Първо дамите — каза той.

— Възрастта е с предимство — отвърна Лусинда.

Излязоха заедно. Помисли си, че етажът се нуждае от малко повече работещи крушки. Единствената светлина май идваше през наполовина закрития с перде прозорец в дъното на коридора. Мокетът миришеше на плесен и тютюн.

Стая 1207 се намираше в най-тъмния край на коридора. На Чарлз му се наложи да присвие очи, за да види номера на вратата.

За деветдесет и пет долара в Ню Йорк можеше да се намери точно това — миришеща на дезинфектант стая с едно огромно легло, килната настолна лампа и една маса. И всичко това сбутано на нищожна площ.

Стая, която сякаш се намираше на екватора. Но без спасителния термостат.

Върху тоалетната имаше бяла хартиена лента. Чарлз я посети веднага щом влязоха. Нерви.

Когато излезе, Лусинда беше седнала на леглото и си играеше с дистанционното. Но на телевизора не се появяваше никаква картина.

— Май на телевизор се плаща допълнително — отбеляза тя.

— Искаш ли да…

— Не.

В маниерите им имаше някаква непохватна учтивост, сякаш бяха двама души, които се виждат за първи път на живо на среща. Паника, маскирана като внимание.

— Защо не седнеш, Чарлз? — каза тя.

— Разбира се. — Той се настани на стола.

— Искам да кажа тук.

— О. Да.

Свали палтото си и го закачи в коридорчето до нейното. След това отиде до леглото — много кратка разходка предвид размерите на стаята — и седна.

„Не трябваше да съм тук. Трябва да стана и да си тръгна. Трябва…“

Тя положи глава на рамото му.

— Е, това е — каза тя. — Стигнахме.

— Да. — Усещаше как се поти под ризата си.

— Да — въздъхна тя. — Да останем или да си тръгнем? Как мислиш?

— Да.

— Да? Кое от двете?

— Да останем. Или да си тръгнем. Ти какво предпочиташ?

— Да те изчукам — каза тя. — Мисля, че искам да те изчукам.

 

 

Случи се, когато се готвеха да си тръгнат.

Облякоха се мълчаливо и Чарлз претърси стаята, за да се увери, че не са забравили нищо.

След това тръгнаха към вратата.

Той я отвори и й направи път. Докато минаваше покрай него, усети дъха на парфюма й, който току-що си бе сложила в банята. След това надуши нещо друго.

Бяха само двамата — Лусинда и той. Изведнъж станаха трима.

Удар отзад го събори на пода.

Получи ритник в ребрата, след това в корема и остана без въздух. Лусинда бе хвърлена отгоре му, после някъде другаде, а накрая лежеше до него.

Вратата се затръшна. Ключалката изщрака.

Бяха двамата, а след малко се оказаха трима.

— Само да сте гъкнали и ви пръскам шибаните глави — каза онзи, който не беше нито Лусинда, нито Чарлз.

Въоръжен мъж. Чарлз можеше да го види, можеше да види и оръжието — нещо ужасяващо и мазно черно. Беше се задъхал, сякаш бе тичал, за да стигне дотук.

— Ще ви дам всичките си пари — каза Чарлз. — Вземете ги.

— Какво? — Мъжът бе тъмнокож латиноамериканец. Поне доколкото можеше да се съди по акцента му. — Какво каза, да ти го начукам?

— Парите ми… ваши са.

— Казах да си затваряш шибаната уста. — Изрита го отново — този път не в ребрата, а в слабините. Чарлз изстена.

— Моля ви… — Гласът на Лусинда трепереше и бе тънък като на малко момиченце. Глас, който сякаш не би могъл да излезе от устата на зряла жена. — Моля ви… не ни наранявайте…

— Не ни наранявайте — подигравателно повтори мъжът, сякаш се наслаждаваше от ставащото. От страха й. Този момичешки глас… сякаш всеки момент щеше да се разреве или нещо подобно. — О, няма да те наранявам, маце… не… А сега ми хвърлете шибаните си портфейли.

Чарлз бръкна в джоба си — сакото му беше подгизнало от пот — и извади своя с трепереща ръка.

„Това се случва само по филмите. Това се случва само по вестниците. Това се случва само на другите.“

Хвърли портфейла си към въоръжения мъж. Лусинда ровеше в дамската си чанта и търсеше своя — онзи със снимката на петгодишната си дъщеря на люлката някъде извън града. Някъде другаде, не тук — на прокъсания мокет на стая 1207 в хотел „Феърфакс“.

Когато тя му подхвърли портфейла си, онзи вече ровеше в портфейла на Чарлз и измъкваше банкнотите — не бяха кой знае колко, с тях Чарлз смяташе да плати стаята. Но след като прибра парите, мъжът продължи да гледа вътре. Хилеше се.

— Я гледай ти.

Разглеждаше снимките на Чарлз — той с Ана и Диана. Семейство Шайн.

— Ама че майтап. Тая не прилича на тебе. — Обърна се към Лусинда. — Мамка му, изобщо не прилича на тебе. — После се обърна към Чарлз. — Тая изобщо не прилича на нея, Чарлз. — И се изсмя.

След това взе нейния портфейл и заразглежда нейните снимки.

— И таз добра. Тоя пич не прилича на теб, Чарлз. Не, не. Тоя пич не си ти, Чарлз.

Изсумтя, разсмя се и накрая се разкиска. Явно бе намислил нещо.

— Я да видим сега. Знаеш ли какво си мисля? Хей! — Чарлз получи още един ритник — не толкова жесток като предишните, но достатъчно силен. — Казах нещо. Знаеш ли какво си мисля?

— Какво? — обади се Чарлз.

— Какво? Какво? Мисля, че вие двамата кръшкате. По-далеч от старата вещица, нали, Чарлз? Да се пробваш на нещо чуждо, мой човек. Това ли правиш, Чарлз?

— Моля ви, просто вземете парите — каза Чарлз.

— Просто да взема парите ти? Просто да взема парите ти? Благодаря, но вече взех шибаните ти пари. Ето — той му показа банкнотите, — това са твоите пари. Вече взех шибаните ти пари.

— Да — каза Чарлз. — Виждам. Обещавам, че няма да се обадим на полицията.

— Обещаваш, значи? Много мило от твоя страна, адски шибано мило, Чарлз. Мога да разчитам на думата ти, така ли? Няма да идеш в полицията. Добре тогава…

Завъртя пистолета в малки кръгове — първо към него, после към нея, след това отново към него. Мастиленочерно късо дуло…

— Добре тогава… щом няма да ходите в полицията и така нататък…

Лусинда трепереше до него. Тресеше се като лист.

— Хей, маце — каза мъжът. — Маце…

— Моля ви… — задъха се Лусинда.

— Бива ли я, Чарлз? По-добра е от старата кранта, бас държа. Готина путка ли има, Чарлз? Готина тясна путка?

Чарлз започна да се изправя. Отново се намираше в бара, онзи мъж я обиждаше и Чарлз щеше да го постави на мястото му, да му покаже как трябва да се държи. Само че пистолетът полетя към лицето му и Чарлз отново рухна на пода. Чу изхрущяването, преди да усети болката — първо едното, после другото. Първо звукът на счупващия се нос, после заслепяващата болка, когато носът вече бе счупен. И кръвта, която започна да се лее върху мокета.

— Какво ти стана, мой човек? Не те чувам, Чарлз. Какво каза? Че мога да я чукам, ако пожелая? Какво пък, благодаря ти, Чарлз. Много мило от твоя страна, че ми отпускаш кучката и така нататък.

— Не — изстена Лусинда. — Не…

— Не ли? Не го ли чу да казва, че мога да те чукам, Лусинда? — За първи път спомена името й — прозвуча му точно толкова ужасяващо, колкото ритниците и прибирането на портфейлите им. — Така каза. Пускаш му на него — значи можеш да пуснеш и на мен. Курвата си е курва, маце. Прав ли съм, Чарлз? Прав ли съм?

Чарлз се давеше в собствената си кръв. Течеше в гърлото му и го задушаваше. Давеше се в нея, не можеше да си поеме дъх.

— Сядай тук, Чарлз. — Мъжът го издърпа и го замъкна към единствения стол с продънена тапицерия, покрит с мъх и украсен с избледнели цветя. — По-добре ли си, Чарлз? Поеми дълбоко въздух. Точно така. Навътре, навън. Ще искаш да си на хубаво място, Чарлз. Чукане като за световно. В дванадесет части. Не е за изпускане.

Лусинда побягна.

Това го изненада — допреди малко лежеше и трепереше безпомощно, след което изведнъж скочи и се втурна. Стигна чак до вратата.

Дори бе успяла да отключи и да отвори вратата наполовина, когато той я настигна и я завлече обратно вътре. За косата. Тъмната й копринена коса, ухаеща на шампоан и пот, толкова мека, че можеш да я разресваш с ръка, сега бе безмилостно стисната в юмрука му. Тя изкрещя.

— Веднага си затваряй шибаната уста, Лусинда. — Той пъхна дулото в устата й. Зъбите й изтракаха. Тя млъкна.

Чарлз още се давеше в кръвта си. Беше толкова замаян, че едва не припадна. Размазано гледаше как мъжът хвърли Лусинда на пода. Сякаш двамата се бяха впуснали в някакъв свръхестествен танц, в някакъв модерен па-дьо-дьо, докато я оставяше да лежи и заставаше над нея. Докато вдигаше полата й до кръста й. Докато сумтеше и ръмжеше като вълк и бавно, много бавно смъкваше бикините й към коленете.

Докато разкопчаваше панталона си.