Джеймс Сийгъл
Извън релси (14)

Атика

Съжалявам, но тук трябва да прекъсна.

Мисля, че трябва да си призная.

Случиха се три неща.

В сряда на вратата ни позвънил някакъв непознат мъж. Казал, че получил адреса от търговец на недвижими имоти.

Жена ми отворила вратата и му казала, че къщата не е за продаване. Че сигурно е станала някаква грешка.

Съпругът ви е учител, нали? — попитал той.

Да, отвърнала тя. Но явно има някаква грешка. Къщата не се продава.

Мъжът се извинил и си тръгнал.

Не приличаше много на човек, който е в бизнеса с недвижими имоти, каза ми тя по-късно.

А на какъв? — попитах я.

На някой от учениците ти, отговори тя.

От гимназията?

Не. На някой от другите ти ученици.

После се случи второто нещо.

Един надзирател, когото наричаха Томи Тлъстия, ми съобщи, че скоро щели да ми духнат под опашката.

Какво означава това? — попитах го.

Означава, че скоро ще ти изритат задника оттук, отговори той.

Томи Тлъстия тежеше поне сто и четиридесет килограма и казваха, че сядал върху непокорните затворници, проснати на пода на килиите си.

Защо? — попитах го.

Икономии. Явно някой най-накрая е разбрал, че има по-добър начин да се харчат парите от данъците ни, отколкото да се учат разни отрепки да четат.

Попитах го дали знае кога.

Не, отвърна ми той. Но нямало да стигна до „Война и мир“.

Томи Тлъстия се разхили и тройната му брадичка започна да се тресе.

После се случи и третото нещо.

Авторът беше сложил бележка в края на десета глава. Отначало си помислих, че това е просто част от историята, нещо, което Чарлз е казал на Лусинда или на себе си. Но не беше така. Беше предназначена за мен — нещо като бележка на редактора.

„Хареса ли ти дотук?“

Това пишеше в нея.

Между другото, отговорът беше не.

Не ми харесваше.

На първо място, на разказа му липсваше напрежението.

Нямаше я онази жизненоважна съставка, необходима за получаването на напрегнат разказ.

Изненадата.

Защото напрежението зависи от това да не знаеш какво ще се случи.

А аз знаех какво ще се случи.

Например знаех какво ще стане от другата страна на вратата на стая 1207. Знаех кой щеше да се появи, когато я отвореха. Знаех какво щеше да прави онзи мъж с Лусинда в продължение на часове.

Спомням си всичко това от предишния си живот.

В онзи предишен живот всяка сутрин се събуждах и се питах защо предпочитам да не съм се събуждал.

Вземах душ, обличах се и се опитвах да не поглеждам глюкомера, оставен в кухнята. Всеки ден взимах влака в 08:43 до Пен Стейшън, с изключение на една ноемврийска сутрин. Сутринта, в която закъснях заради дъщеря си и трябваше да изчакам влака в 09:05 сутринта, когато вдигнах поглед от вестника си и ми бе поискан билет, какъвто нямах.

Това беше моята история.

Ще я продължа оттук.