Джеймс Сийгъл
Извън релси (6)

Извън релси 3.

От всички неща, за които си говореха — а си говориха за какво ли не — не стана дума само за едно. Всеки ден ли пътувате за работа? Да.

„Вчера си мислех — каза тя, — че ако и правителството действа като нюйоркската железница, здравата сме я загазили. И тогава си дадох сметка, че може би наистина е точно така.“

За времето? Разбира се.

„Есента е любимият ми сезон — призна тя. — Къде ли е отишла?“

„В Балтимор“ — отговори Чарлз.

За работата? Че как иначе.

„Пиша реклами — каза Чарлз. — Аз съм творчески директор.“

„Аз пък мамя клиентите си — каза тя. — Брокер съм. — И добави: — Шегувам се.“

Ресторантите, които посещаваха… колеги… любими филми. Всичко бе казано, обсъдено, споменато.

Само не и семействата.

Семейства, в множествено число. Тя носеше венчална халка на безимения си пръст.

Може би бракът не е най-подходящата тема за разговор по време на флирт. Естествено, ако онова, което правеха в момента, бе флирт. Чарлз не бе съвсем сигурен по въпроса. По този въпрос бе малко скован и от доста време не си бе позволявал подобни волности с други жени.

Но още когато тя подаде десетдоларовата банкнота на кондуктора (през цялото време Чарлз протестираше — „Недейте, не сте длъжна да го правите“), още докато той й връщаше рестото от един долар (Чарлз продължаваше да протестира: „Не, наистина не е необходимо“), той вече бе станал и се бе настанил на празната седалка до нея. А и защо не — нима това не бе проява на вежливост към някой, който те е измъкнал от неудобно положение? Дори и този някой да изглежда като нея?

Бедрата й се преместиха, за да му направят място. Макар че очите му бяха приковани върху завладяващото дъха лице, бе успял да забележи движението на краката й — спомен, който остана загнезден в съзнанието му, докато разговаряха за всичко банално, тривиално и кухо (чудесно име за адвокатска кантора, специализирана в посегателства срещу личността, помисли си той).

Например бе я попитал в коя брокерска къща работи. „Морган Стенли“ — му бе отговорила тя. А от колко време? „Вече осем години“. А преди това?

„В «Макдоналдс».“

„И аз работех там като ученик.“

Тя му напомни, че е само малко по-млада от него. В случай че не е забелязал.

Беше го забелязал. Всъщност мъчеше се да се сети за точната дума, описваща очите й. Може би беше „блестящи“. Да, блестящи — почти идеално определение.

— Ще ви върна парите веднага щом стигнем Пен Стейшън — каза й той. Изведнъж се бе сетил, че й е длъжник.

— Може и утре — отговори му тя. — Разбира се, с десет процента лихва.

— Никога не бях срещал финансови акули от женски пол. И крака ли трошите?

— Само топки.

Да, помисли си той, разбира се, че флиртуваха. А и той самият като че ли се държеше на положение. Може би щеше да се окаже като карането на колело или секса — нещо, което всъщност никога не забравяш как се прави. Макар че бе възможно двамата с Диана да са забравили.

— С този влак ли пътувате обикновено? — попита я той.

— Защо?

— Защото искам да знам как да ви върна парите.

— Забравете за това. Някакви си девет долара. Ще оцелея и без тях.

— Не. Трябва да ви ги върна. Ако не го направя ще имам морални угризения.

— Угризения ли? Е, не бих желала да имате угризения. Всъщност това ли е точната дума?

Чарлз пламна.

— Мисля, че да. Срещнах я в една кръстословица.

И докъде ги доведе това? До темата за кръстословиците, разбира се. Тя ги харесваше. Той — не.

Тя бе в състояние да реши кръстословицата във вестника със затворени очи. На него му трябваха и двете очи плюс част от мозъка, с която не разполагаше. Онази, която отговаря за съсредоточаването и упоритостта. Съзнанието му винаги предпочиташе да се рее нанякъде, вместо да измисля шестбуквена дума за… да кажем… „тъга“. Добре де, добре, това беше лесно. „Горест“. Мястото, където напоследък умът му се задържаше все по-дълго. Където си бе устроил леговище и категорично отказваше да излезе навън. Разбира се, с изключение на посещенията в онази негова алтернативна вселена, в която можеше да флиртува с поразителна зеленоока жена, с която се бе срещнал преди по-малко от пет минути.

Продължиха да си разменят какви ли не празни приказки. Разговор, който донякъде приличаше на самия влак — движеше се по гладките релси и от време на време спираше за миг, колкото да качи поредната тема за обсъждане, след което отново набираше скорост. Така и не усетиха как се озоваха под Ийст Ривър. Почти бяха стигнали.

— Е, днес изкарах късмет, че ви срещнах — каза той в мрака. Флуоресцентните лампи примигваха слабо и единственото, което можеше да различи, бе смътното очертание на тялото й. Сякаш току-що бе станало, сякаш просто я бе помолил да му услужи с девет долара и тя бе размърдала съблазнителните си бедра и бе платила вместо него.

— Да се уговорим така — каза той. — Вземете утре същия влак и ще ви върна парите.

— Е, значи имаме среща — отговори му тя.

През останалата част от деня, дори след като си стиснаха ръцете и си казаха довиждане и той я гледаше как изчезва в тълпата на гарата, след като бе чакал десетина минути такси, докато поздравяваше шефа си Елиот, който му каза да се стегне точно пред вратата на кабинета му, той така и не престана да мисли за думите, които бе избрала.

Не му бе казала — чудесно, добре, ще се видим утре. Не бе казала — става. Или не става. Или пък — просто ми ги пратете по пощата.

Беше казала — е, значи имаме среща.

Казваше се Лусинда.